четене

С името на цар Симеон (893—927) се свързват два големи сборника с енциклопеди чен характер. И двата са запазени по руски преписи и са известни под имената Симеонов (Светославов) сборник от 1073 и Симеонов (Светославов) сборник от 1076 г. Върху тях, върху тяхното съдържание и значенне в развитието на българската и руската литература е писано много. През 1974 г. в Ленинград се проведе симпозиум с участието на съветски и български учени, посветен на сборника от 1073 г. През настоящата година пак в Ленин град е проведена конференция върху сборника от 1076 г. Въпреки богатата научна лите ратура върху сборниците все още остават неизяснени редица въпроси, свързани с техния произход, първоизвори. Това особено важи за сборника от 1076 г., за който мнозина учени пишат, че е възникнал на руска почва. Изясняването на този важен въпрос обаче се нуждае от изнасяне на нови материали, нужни са нови извороведчески проучвания и по-широка съпоставителна работа. Тази работа трябва преди всичко да се изрази в дирене на пре писи (ако не на пълно копие) на отделни съчинения, поместени в сборника. Колкото постаринни са тези преписи, толкова по-ценни са те. Особено ценни ще се окажат преписи, открити в български, сръбски и румънски ръкописи, защото те ще допринесат за разкри ване на тяхната връзка с руския препис от 1076 г., а следователно ще хвърлят светлина относно произхода на сборника. Както е известно, досега пълно копие-препис на сборника от 1076 г. не е намерено има само преписи на негови съчинения, поместени в руски ръкописни сборници - Измарагд, Пчела и др. Поради това всяка нова находка от този род има важно значение за историята и ролята на сборника в живота на българи и руси. Значението на такъв пре пис е още по-голямо, когато той се намира в южнославянски ръкопис, какъвто досега не е познат. В настоящото научно съобщение става дума именно за такъв неизвестен досега южнославянски, по-точно български препис на началното съчинение в сборника, на съчинението за ползата от четенето на книгата. Още първите руски учени, които проучват сборника от 1076 г. и пишат за него, обръщат внимание на съчинението „Слово нѣкоего калоугера о чьтении книгъ“, с което започва самият сборник. 1 Такъв препис е поместен в известния в славистичната наука „Панагюрски сборник български ръкопис от XVI в., съдържащ много апокрифни творби (С., Народна библиот тека „Кирил и Методий", № 433). Текстът е на листове 15606-158 и има заглавие: Избор никь, нѣкоего чрьноризица слово.

Даже сред критиците, които не се занимават специално с детективска литература, четвъртият роман на Дашиъл Хамет „Стъкленият ключ“ (1931) е известен заради използването на т. нар. обективен метод с почти невероятна продължителност: не ни се казва какво мислят героите, а само какво правят или виждат. Всякакви заключения за нечии намерения (които в този престъпен свят на подопечни политици често имат последствия на живот и смърт) са интерпретативни заключения, основани върху правилни предположения — върху притежаването на правилен интерпретативен ключ. Заглавието на романа отчасти отпраща към този вид ключ. Главният герой Нед Бомонт трябва да реши как да насочва своите отношения с Джанет Хенри: един от основните му ключове към нейното съзнание е сън, който тя му разказва; сън, който достига кулминацията си в опит да затвори някаква врата, за да спре нападението на змии. Интерпретацията на съня е достатъчно трудна като начало и Джанет Хенри смекчава тази трудност, като разказва съня два пъти. В първата версия опитът да заключи вратата успява, във втората ключът се оказва направен от стъкло и се разбива на парчета. При решаването на въпроса кой сън да използва като свой ключ, Нед Бомонт избира втория (както правят повечето читатели) — но това е избор, основан върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие. Читателят често се изправя пред същите трудности, които Нед Бомонт среща. Четенето на една книга също изисква от нас да направим избор относно това кой ключ да използваме, за да я отворим, и този избор често се основава върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие.

Творбата е традицията на разночетенията И. Традицията става особено осезаема при съпоставително - «Стерео» - четене. В тази статия ще сравнявам някои страни на ренесансовата естетика и въплъщенията И в оригинала на «Хамлет» и на модернистичната естетика и въплъщенията И в стилистиката на превода и критическите интерпретации на трагедията от Гео Милев (1). Целта ми е да набележа някои важни смислови различия между оригинала и превода и, облегнат на тях, да погледна критично на един мит за превода, който, по-общо казано, има връзка с цялостното дело на Гео Милев и с някои особености на българския модернизъм изобщо. Двете естетики съпоставям по един пределно общ признак: отношението на субекта (човека, неговия разум, воля, действие) към обекта (света, природата, историята, Бога). В естетиката на Ренесанса има интимна, равноправна връзка между обект и субект. Съдържанието И е стихийното самоугвърждаване на индивида, а нейната структура - ренесансовият тип на неоплатонизма (2). В центъра на модернистичната естетика е абсолютният субект, който със своя ум, воля, действия създава и владее обекта, който е външен и поради това враждебен нему. «Ренесансовият» прочит на трагедията следва три общи положения: Спецификата на ренесансовия индивидуализъм в естетиката е била в: а) стихийното самоутвърждаване на човека, б) който мисли и действа артистично и в) който разбира заобикалящата го природна и историческа среда не субетанциално (от което би трябвало да се страхува), но самодостатъчно-съзерцателно (на което е могъл само да се наслаждава и майсторски да И подражава). (3) Ренесансовият индивидуализъм обаче не е абсолютен, а ограничен и това го прави трагично противоречив. В изкуството това се проявява чрез сблъсъка на титани, всеки от които иска да владее целия свят и които в своята борба взаимно се унищожават ( 4). Противоречивостта на ренесансовия индивидуализъм му е генетично присъща, но тя става особено остра при историческото изживяване на Ренесанса. Шекспировите трагедии са израз тъкмо на този процес; «Хамлет» е «трагедия на р<:~несансовия индивидуализъм»

The traditional phenomenology of reading presupposes a certain forms of the so called "implicit reader". From its methodological perspective this figure is seen as separate singularity of perception, as "lonely point of view" wandering through the text (so the early books of Wolfgang Iser). This study considers the "implicit reader" as partaking in a community - in a plural audience, which is implicit to the text, too. This rise the question about the nature, structure and function of this "fictional community" as well as about its relation to others communities - real or imagined. As a kind of short "historical" detour the second part presents a Bulgarian debate which in the middle of the 80-ies followed some ideas of W. Iser There were two confronting positions about the nature of this "implicit audience" in the works of B. Bogdanov and Al. Kiossev. The first one considers the reading act as symbolic operation restoring the unity and universality of the world, similar to the mythological and religious festivities. This operation, so Bogdanov, poses the reading individium in a community consisting from equal and universal individuals - in an imagined communities. The second position considers the reading act as a field of competing strategies and thus it see the implicit audience not so monolithic. It posed it in the tension between two limits - the universal communitas and the anonimous conventionality/ plurality of the typical reader's role. In the next part the analysis goes further, re-considering and revising all three positions mentioned. The methodological tool for this revision is the insight of Benedict Anderson's book The Imagined Communites. Anderson investigates the role and structure of the fictional reader's community, created in the great national novels during the late XVIII and XIX century. He demonstrates that these forms of fictional literary communication are necessary categories of the modern (national) solidarity and identification.