четенето

Големият автор може да бъде разпознат във всяко свое произведение по своя почерк. „Почерк" - като синоним на стил и още по-широко - като аурално сияние, което струи над общосмисловата структура на всяко отделно творение. Това сия ние именно е стилът, индивидуално оцветено, то обозначава пространството между реално изпълнено и принадлежащото му идеално. Може да се употреби „почерк" като лично писмо“, както прави това Ролан Барт в голямата студия „Нулевата степен на почерка“. Между другото там той пише: „Ето защо всичко, което загатва за стила, лежи в дълбочина, обикновената реч притежава хоризонтална структура, всички нейни тайни се разполагат на същата повърхност, както и съставящите думи и всичко онова, което тя се опитва да скрие, незабавно се показва в самия процес на нейното разгръщане, в речта всичко е изявено непосредствено, предназ начено за незабавно използване, тук думата, мълчанието и тяхното движение са устремени към отсъствуващия засега смисъл: това е бяг, непознаващ задръжки неоставящ зад себе си следа. "1 Я И Обикновено не се казва за поет, че има стил, говори се за неговата индивидуал ност, лирически темперамент, предпочитание към определени изразни средства. Но ако някой познава произведения като „Старите моми“, „Вратите“, „Прозорец", той няма да се поколебае да посочи автора на „Повест“, „Балконът“, „Камък" - Атанас Далчев. Около по-известните поети обикновено израстват гори от предразсъ дъци и клишета, които по-нататък претърпяват странна метаморфоза на полуистини. С течение на времето, изричани автоматично, постепенно зазвучават като догма. Такива догми-полуистини са се наслоили около творчеството на много български поети. Една от тях е твърдението, че поезията на Атанас Далчев е „философска". Странното в случая е, че това не е неистина, въпреки формата на догма, а лошото е, че е недостатъчно за истина, която при това претендира за цялостност. Защото какво изразява качеството „философски" у някой поет, което да не се среща у никой философ? Темперамент, общо настроение, вид емоционалност? Всичко това може да бъде качество на който и да е философ, който не е помислял да става поет, както и на всеки поет, който не знае, че е... философ. Парадоксалното е, че ако изкажем едно по-скромно съждение, ще разкрием повече неща. Например, ако си припомним, че преобладаващото настроение у Далчев е миньорно и че то извира от склонността на поета да съзерцава предметния свят. Това е значително повече, отколкото да си служим с безкрайно общото „философска" лирика. Разбира се, няма да се отказваме и от това определение, но не бива да се заблуждаваме, че то казва нещо изчерп ващо.

От ВъЗраждането насам, редом с въпросите за твореца и торбата, бъшrарската критика настоятелно се изправя и пред проблема за четенето. Обикновено без да е пряко поставен въпросът "Що е четене?" се откроява в серия от питания като "Що е публика?", "КоЙ какво чете?а, "Кое четене е правилно?" и пр. Може би най-впечатляващо, в този план, е непрекъснатото преподновяване на критиката на лошото, неправилно четене, убийствените стрели, насочвани към "уличната", "сензационната", "булевардна" литература. В изследователската практика подобна критика най-често се оценява с положителен знак и минава под рубриката "Борба за по-висока естетическа култура". Ако днес Бурдийо се пита " ... как са произведени lectores, как са избрани, как са формирани.:." (1), родната ни критика се измъчва от задачата как да произведе читатели и то такива, които да отговарят на определени ( ситуативно) национално-исторически, естетически и познавателни критерии. Призован като върховен арбитър или безцеремонно изтикван от полето на сериозното литераторство, читателят е един от важните залози и в полемичното битие на литературните направления. Вниманието към него се засилва именно при промяна и противодействие на рецептивните стратеmи, тогава критическите дискурси използват йерархизациите на четенето като много успешно тактическо средство. Симптоматиката на тези "засилвания" ще се опитаме да изследваме в настоящата статия. Идеята е критическите дискурси да се визират като специфични социални техники, като технолоши за производ<-"ГВО на значения. Така "четенето" ще се открои като исторически моделиран "обект" ще се открои като ис:rорически моделиран "обект" поле на разнопосочни юрибуции, а не като точка на безкрайни и безсмислени дефинитивни усилия. Без да се оrраничаваме хронолоmчески, ще съсредоточим вниманието главно върху динамичния период от края на миналия и началото на настоящия век.

Virtual Communities vs. Imaginary Communities. Festivities. Reading. Chatting This text is an introduction to the next two articles ("Virtual Communities vs. Imaginary Communities. Festivities. Reading. Chatting" and "Gothicizing the Electronic Web") and offers their basis and their context

Our present study revitalizes a traditional set of rhetoric terms by relying on the works of Nietzsche and Paul de Man. The term “living rhetoric” does not only refer to the hermeneutic resuscitating of the old rhetoric but also to the continuous application of rhetoric instruments. Besides using, that is, keeping the set of definitions and the rigid taxonomic structure of the old (dead) rhetoric in motion living rhetoric takes into account the temporality of any definition, categorization and their exposedness to time (as a function and interpretation). Our study represents the tropologic functioning of language in scientific and in literary registers. The first chapter (entitled On The Tropology of Scientific Discourse: The Dialogic Function of Rhetoric) gives the de-Manian rhetoric deconstruction of the late structuralist works of Zoltan Kanyo. The second chapter (entitled On The Tropology of Literature: Where Paronomasia Lives) deconstructs Attila Jozsef’s poem Eszmelet (Consciousness) by bringing the trope of paronomasia into action while reinterpreting Paul de Man’s study Semiology and Rhetoric.

The article deals with the influence of the deconstructionist theory of language on the field of literary criticism. I have tried to make a critical analysis and a reassessment of Paul de Man's thesis of the impossibility of reading. The analysis is focused on the basic argument of this thesis, namely the argument about the essentially rhetorical nature of the language. The subject of my analysis is Paul de Man's article "The Reading" where the author is trying to show how the rhetoric of the text of Proust's novel destroys what the text itself claims to be its meaning. My intention is not to reject de Man's reading, but to emphasize the elements in his text that could be a subject of discussion, and finally to defend the possibility of another type of reading of Proust's works. The aim of this type of reading would be to prove that the narrator in Proust's novels manages to convey the meaning and to tell the truth he intended to tell in spite of the destroying effect of the rhetorical structures of the texts in these novels. Main points of his rule, trying to achieve an objective evaluation of his personality as a ruler.