ЧССР

Традиционно е мнението за задължеността на българската литература в една или Друга степен спрямо други литератури. Но понякога има възможност да наблюдаваме и обратния случай. Сп. „Ческа литература", орган на Института по чешка и световна литература към Чехословашката академия на науките, помества статията на проф. Зденек Урбан „Нерудовата арабеска „За Лоретанските камбани" в поетичната парафраза на Е. Багряна", показваща творческия принос на Багряна спрямо творбата на големия чешки реалист Ян Неруда (1834-1891). В същност става въпрос за стар литературен спор у нас, който надхвърля локалното си значение и се превръща в момент от традиционните българо-чехословашки литературни отношения. През 1928 г. под влияние на споменатата арабеска Багряна написва поема „За камбаните на „Св. София". С чешкото произведение тя се запознава под влияние на Б. Пенев и е впечатлена от дълбоката човечност, от апотеозата на силата на майчиното чувство и подчертания социален контекст в историята на бедната жена, губеща своите деца по време на чумна епидемия. Излиза нето на поемата на Багряна в сп. „Златорог" не е посрещнато добре от българския литературен печат, уплетен в поредния двубой. О. Дейкова и Ив. Радославов излизат със статии, съответно в „Хиперион“ и „Наковалня", още през същата година, в които обвиняват поетесата в плагиатство. 3. Урбан е напълно убеден в художествените качества на поемата; според него смяната на локалното у Багряна повишава оригиналността в творческия подход при избирането на сюжета. Спазването на традициите на българското народно творчество - органически присъщо за Багряна - умело подчертава баладичния елемент в арабеската: идването на чумата. Изводът е, че поетичната парафраза на Багряна е художествено адекватна на Нерудовата проза със своето многообразие и спазване на законите на лиро-епическата поема. В такива случаи съвсем естествено е ар- битражът да бъде поет от излъчващата ли тература. По време на излизането на поемата обаче чешкият литературен печат почти не взема отношение. Затова Урбан в заключение 124 призовава чешката страна да плати своя дълг към произведението на Багряна, изда вайки го в подходящ превод, като по този начин допълни облика на поетесата с нейни ранни творби, а също и за осветлението на интересен момент от литературните връзки Между нашите народи. В авторитетното списание „Славия", ор ган на чехословашките слависти, Зд. Урбан дава с фактологическа последователност данни за престоя на Иван Вазов в тогавашна Чехия - неизвестен факт от неговата биография. След упорита работа в традиционно изчер пателните архиви на австроунгарската полиция чехословашкият българист открива в списъка на гостите в известния курорт Карлови вари името на журналиста Иван Вазов от София (записан така явно по съображения за инкогнито), престоял в хотел „Баварски двор" от 12.VIII.1898 г. две седмици, след което отива в Прага - хотел „Виктория", - където смята да остане първоначално 3-4 дни, но остава 11 дни, заминавайки оттам за Виена. Вазов задълбочава своите представи за страната, придобити от многобройните му чешки приятели в София. С острото си око вижда различията между освободена Бъл гария и средноевропейския начин на живот. Престоят в Прага допълва материала за романа „Маргарита", останал недовършен, изграден главно от разкази на живелия дълго в Чехия В. Д. Стоянов за любовта му към чешката оперна певица Маргарита Киоткова. Въз основа на пражкия престой на Вазов Урбан обяснява приведения от него чудесен цитат - описание на Прага, за който се смя таше, че е почерпан от непреки впечатления: ,, Той гледаше от тоя висок рът, замислен, на старата чешка столица, овдовялата след Бе логорската битка хубавица, кацнала живо писно въз чаровни брегове и хълми; той гле даше широката Вълтава, в която падаше сянката на стария величествен Карлов мост, почернял от върволяк, гледаше древния Вишеград, строг и усамотен на хълма си, от величествените зидове, кули и храмове на който вееше романтизмът на средните векове (Събр. съч. в двадесет тома, Т. 9. С., 1955, c. 173).

Бр. 7 се открива със статията на Ю. Лукин „Слушайки пулса на времето (Закономерности на изкуството и диалектиката на художественото познание)". Авторът изтък ва обемността и сложността на поставената тема и счита, че не може да претендира за цялостното й и пълно разглеждане, а в ста тията си изказва само някои свои по-общи съображения. Отбелязани са важни особености в развитието на художествената култура на социализма - нейната съществена черта според автора е, че обогатявайки в новите исторически условия най-добрите традиции, найценните черти от културата на всеки народ в съветската страна, социалистическата художествена култура си е изработила за повече от 60-годишното си съществуване свои собствени традиции. И както развитото социалистическо общество се опира на собствената си обществена база, така и изкуството на развития социализъм се опира на собствените си идейни, етически, естетически социалистически общосъветски традиции, кои то не отменят и не ликвидират, а включват в себе си в творчески преработена форма найдобрите традиции на културата от миналото.

Творческият метод и художествените похвати от гледна точка на марксистката литературна наука - това е темата на четвъртия Международен колоквиум по романистика, ор- ганизиран съвместно от Института по чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките и Катедрата по романистика към Философския факултет на Карловия университет в Прага. В колоквиума взеха участие повече от петдесет изследователи от социалистически страни (СССР, НРБ, Куба, Унгария, ГДР, Полша, Румъния, ЧССР) и от Франция и Италия. Вниманието на изследователите е съсредоточено в три основни проблемни групи: 1. Определянето на реалистическия творчески метод в марксистката литературна нау ка и типологична характеристика на реалистическата литература от миналото. 2. Проблематиката на отношенията между творчески метод и художествени похвати в нереалистическите методи в миналото и съ временността. 3. Въпросите на поезията, нейната връзка с обществената действителност и с реали стическия творчески метод. Често дискутираният въпрос за подходи те при реалистическата типизация, както и проблемът за литературния герой в реалистическата творба, бе в центъра на вниманието на значителна част от участниците в колоквиу ма. Проф. Ян О. Фишер говори за твърде различните форми на реалистическа типизация у двама класически" представители на френския критически реализъм - Балзак и Стендал. Привеждайки редица примери от творби на двамата автори, той разкри богатството от похвати на реалистическа типизация в тяхното творчество при използуването на различни романови жанрове и авторски подходи в рамките на единството на реали стическия метод. Проф. д-р Ева Фойтикова съсредоточава вниманието си върху проблематиката, свързана с положителния герой в руската литература. На основата на много примери, подбрани от най-силните произведения на руската класическа и на съветската литература, тя доказва историческата основа на понятието „положителен герой" и очертава отделните етапи на неговото развитие от богобоязли вия пасивен аскет до гражданина, вземащ активно участие в живота на обществото, до революционера, борещ се за народа и полагаш целенасочени усилия за обновлението на света". Д-р Индржих Весели изследва комплексно понятието „предромантизъм" и от марксист ко гледище преценява основанията за неговото съществуване като периодизационна, литературноисторическа или типологична категория. Той дефинира предромантизма като описателна категория, обозначаваща литературата от преходния период между класицизма и романтизма. Д-р Весели подчерта, че с въ веждането на тази категоря литературата, обо значавана от нея, неоснователно е била присъ единена към литературата на романтизма, без това да подлежи на аргументация на основата на идеологическите или естетическите каче ства на творбите. Румънският изследовател Паул Корня, съ що както и проф. Джузепе Петронио, обръща вниманието върху съотношението между реалното и фиктивното в реалистическата литературна творба, както и върху категориите правдивост и достоверност в литературата от миналото и настоящето. Съветската изследователка Ина Бернщайн посвещава своя труд на основните проблеми, свързани с жанровата типология на реали стичния роман в европейските литератури от края на XIX и началото на ХХ в., и то от глед на точка на активната или пасивната позиция на човека - героя на романа - по отношение на обществото, в което живее.

Брой 5 се открива с рубриката „XXVII конгрес на КПСС и проблемите на литературата", в която е поместена статията на съветския писател С. Залигин „Време на големи грижи". В нея авторът споделя свои размисли, наблюдения, бележки, отправя пожелания във връзка със засегнатите на XXVII конгрес проблеми на литературата и литературната критика. Най-големите трудности днес в целия свят - отбелязва С. Залигин - се състоят в това, че не се проявява достатъчно реализъм в оценките на нещата в политиката, робува се на погрешни концепции за безкрайни превъоръжавания, на необосновани хипотези за безпределно използуване на природните ресурси. Ето защо това, което чухме на конгреса, ни изпълва с надежда по силата на своя та трезвост, на своя реализъм и на очертаните перспективи в онова единствено направление, в което те могат да бъдат полезни и необходими на човечеството. В началната част на статията си С. Залигин говори за огромното значение на научно-техническата революция, на научно-техническия прогрес. Ни кога - пише той - бъдещето не се е намирало в такава тясна връзка и зависимост с настоящето. Защото днес силата и могъществото на техниката ина науката и всички действия и мероприятия, кои то се извършват с тяхна помощ, определят много точно утрешния ден. Стига се до сближаване на настоящето с бъдещето, защото основите и прин ципите на бъдещата цивилизация се изграждат сега: по силата на това, че всяко наше действие днес е мощно, глобално. Ние използуваме атомната енергия, строим атомни централи, а това опре деля направлението на целия живот и морал за следващите 30-40 години напред. А у нас често не достига разбиране в тази насока - днес събитията са толкова грандиозни, мощни и глобални, че няма да сме в състояние да коригираме това, което се създава днес, ще ни бъде неимоверно по-трудно, ако днес не сме абсолютно точни и реалистични. С. Залигин е на мнение, че литературата не проя вява достатъчно усещане за това, колко отговорен е моментът на нашия днешен живот, както това се изтъкна на XXVII конгрес на КПСС, усет за съвре менния, преломен характер в развитието на нашето общество, на света в цялост". Литературата - пи ше С. Залигин - трябва да подсказва на човека: гледай напред, това, което правиш днес, ти го пра виш за векове. Но нашата литература възприема и разбира това със закъснение. Ние разработваме техниката, новата енергетика, транспорта, изобщо всички отрасли. Привидно техниката е изцяло в наши ръце. Но минава време -10-30 години - и ние се оказваме в плен на техниката. Ние сме подчинени на тези принципи, които някога сами, произволно, невинаги достатъчно премислено сме установили, и да се изтръгнем обратно от тях ние много трудно, практически невъзможно без сериозни щети. По-нататьк С. Залигин се спира на взаимоотношенията между човека и природата - той отбелязва преди всичко един чисто психологически момент в тези взаимоотношения. За половин век отношенията между човека и природата рязко са се променили. Някъде откъм средата на 30-те го дини непрекъснато се говореше за покоряване на природата. „Сега разбираме -пише С. Залигин, - че да покоряваш енещо просто: една сила дейст вува върху друга, едната побеждава, другата търпи поражение - който е по-силен, той побеждава, Но това еелементарен подход. Въпросът не се свеж да само до възможността да покоряваме, а да създадем съюз. Както в човешкото общество тряб ва да постигнем съюз между хората, по същия на чин трябва да търсим съюз между човешкото общество и природата. Нашето време пише С. Залигин - трябва да бъде време на разумни съюзи - съюз с науката, съюз с техниката, съюз помежду ни и съюз с природата. Ако не постигнем тези съю зи - няма да имаме бъдеще."

В кн. 5 на списанието за литерату рознание на Словашката академия на науките прави впечатление статията на Нора Краусова „Въпросът за използуването на формалните и математическите методи при изследването на литературната продукция". Името на Н. Краусова се свързва с трудовете „Развой на словашкия сонет“, „Значение на формата - формата на значението" и др. В разглеж даната статия авторката се спира върху проблемите при използуването на формалните методи и математизацията на литературознанието, които според нея не са типични сфери на проучване в словашката литературна наука. И досега не съществува отдел за математизация на поетиката, дори само за поетика или за метрика, докато например в езикознани ето вече две десетилетия се развива математическата лингвистика. „Използуването на математиката и на формалните методи в литературознанието е доста подозрително - пише тя. - Недоверието към тяхното използуване се корени в трайно закотвените представи, че езикът, с който се пише за литера турата, трябва да бъде един и същ, т. е. еднакво разбираем както езика на самата литература, като не се взема пред вид, че става дума за две различни ло гически степени." Авторката подлага на анализ доводите „за“ и „против" мате матизацията в литературознанието. Из- бирайки метода на редукцията, използу вайки аксиомите и теорията за множества та от функциите на героите в произве дението, основавайки се на труда на за бележителния съветски учен В. Проп („Морфология на приказката"), тя се опитва да изгради някои бинарни опозиции, в които по признак за сходство на елементите съкращава техния брой и ги прилага към различни жанрове, под ходящи за математизиране. В статията се отделя място за кра тък преглед на състоянието на матема тизацията в световното литературозна ние. Проследява се нейното развитие: 1) развитие на математизацията, която се измества в семиотичен план; 2) прила гане на математическите методи при из148 следването на: а) метриката - ритъм, рима, речник на римите, интонация, ог ношението изречение-стих, при която се използуват главно статистическите мето ди и методите за вероятността. (Най-големи успехи в тази област, както е известно, постигат школата на акад. А. Колмогоров, трудовете на Кондратов и не на последно място всестранната научна дейност на В. В. Иванов.); б) поетиката - първите опити да се покаже бли зостта на поезията с математиката при надлежат на поети като Бодлер, Маларме, Валери, А. Бели и др. Но за ис тинска математическа поетика може да се говори едва през 60-те години, когато вниманието на учените е привлечено от теорията на информацията и теорията на множествата.

В рубриката Дискусионна трибуна с под заглавие „Обсъждаме романа на Борис Пастернак „Доктор Живагон са поместени три ста тии: на П. Гарелов - „Размисли върху романа", на В. Воздвиженски - „Проза на ду ховния опит и на американския литературовед Джордж Гибиан - „Леонид Пастернак и Борис Пастернак: полемика между баща и син" (в превод). В значителна част от статията си П. Гарелов изказва свои възражения и несъгласие с виждането на Д. Лихачов за романа на Пастернак. Той дори пише, че за него статията на Д. Лихачов се е срасла с романа и когато го четял, той непрекъснато се връщал мислено към нея и правел сравнения. Д. Лихачов предлага да се гледа на романа „Доктор Живаго" не като на роман, а като на „роман - лирическо стихотворение; не прозаическо, а поетическо отношение към дей ствителността“, „род автобиография“, „рома нът е лирическа изповед на самия Пастернак и трябва да се възприема не традиционно, а по-особено. П. Гарелов смята такова изкуст вено, особено възприемане на романа за не възможно и чертите, отбелязани от Д. Лиха чов като доказателство за оригиналните (тук и навсякъде к. а. — П. Г.) особености на романа, са присъщи на всяко удачно художествено произведение, независимо дали е прозаическо или поетическо. За Д. Лихачов - пише авторът - прозаическо“ и „поетическо са евфемизми за удачно“ и „неудачно в ро мана на Пастернак и по-добре би било честно да признае: да, в романа има достойнства, но има уви и недостатъци. Д. Лихачов прави една вежлива защита на романа, която според П. Гарелов е и неловка. Д. Лихачов е искал да изведе романа изпод обстрел, но няма за що да си кривим душата: романът като роман не се е удал на Пастернак във всяко отношение. Удал му се е само отчасти, и то като „роман-автобиография". Ако повярваме на Д. Лихачов и видим в Живаго „съкровения Пастернак", то това ще се дължи не на художествените достойнства на романа, а на неговите недостатъци поради неумението на романиста да изобрази пълноценно своя герой като жив и самостоятелен човек - пише П. Гарелов.

Броят се открива със статията на Е. Сер геев „Зачакал слава, добрини", посветена на така наречената „забавена проза", т. е. книги, публикувани със закъснение от 15-20 години. Тези произведения се четат с голям интерес, но и досега не са удостоени със сериозен кри тически анализ. Критиците оценяват социал ната им значимост, патоса на нетърпимост към злото, взискателната им суровост, но що се отнася до художествените им качества - този въпрос се премълчава, в критиката звучи та къв мотив: обществено явление - да, художествено - уви, не. В тези книги са отразени - пише Е. Сер геев - възгледи и представи, изградени от различни слоеве на нашето общество по време на социално-икономическия застой, но то е и време на интелектуално-духовни търсения на изход от този застой. Главната цел на статията си авторът опре деля така - да разкрие основните от тези пред стави, да се види как и защо те са се породили, на какво са се основавали и до какво довеждат резултат. B Трябва ясно и точно да се определи - къде е слабостта на тези книги, в сравнение с кои произведения те ни се струват слаби! Слаби са преди всичко отрицателните герои. Не художествено неубедителни, а някак лишени от убеждения в сравнение с антигероите на руската класика, която ни научи, че всеки отрицателен персонаж трябва да има не само своя субективна правда, но и цяла философия на злото. Отрицателните герои на Дудинцев и Ри баков достигат висши чинове и рангове, но вътрешно са дребни в сравнение с антигероите на руската класика.