детективския

Надали някой може да изчисли колко мастило е изписано, за да се изяснят причините на една страст (може би порок) - страстта на публиката да чете гледа криминални истории. Затрудненията идват от две посоки - всеобщ ността на интереса и неговото постоянство. Детективски романи се четат от всички: от юноши и възрастни, от тези, които едва сричат буквите, и от домакини, но също от професори, политици, технократи. ... Те са един естествен еле мент на свободното време, на отдиха. Развличат, носят умерено, стимулиращо нервите напрежение, разтоварват от умората, от ежедневните грижи. Детективският жанр, както и интересът към него, е надживял далеч своето собствено време - края на XIX и началото на ХХ в. Основоположник на жанра е Едгар Алън По „Двойното убийство на улица Морг" - 1842 г., „Тайната на Мари Роже" - 1842 г. и „Откраднатото писмо" - 1844 г. Конан Дойл написа „Етюд в червено" през 1887 г. Двадесет години по-рано се появиха книгите на французина Емил Габорио. След това станаха известни имената на Честертън, Агата Кристи, Едгар Уолес, Жорж Сименон, както и на по-малко популярните у нас Дороти Сеърз, Елери Куин, Ърл Стенли Гарднър, Джон Диксън Кар, Рекс Стаут... Толкова много промени станаха в света, в това число и в света на изкуството, а старите детективски истории, ако пренебрегнем някои несъществени укра шения и усложнения на стила, продължават да се разказват по добре познатия ни стар начин. Старите книжки продължават да се появяват във все по-нови и нови издания, във все по-големи и големи тиражи. Тяхното основно действуващо лице, гениалният детектив любител си е спечелил популярност, която почти го извежда вън от сферите на измислицата (въображението). Малко е да се каже, че имената на Шерлок Холмс или Поаро са станали нарицателни. Към гениалния детектив (независимо от името) се отнасят като към реална личност, съществувала или продължаваща да съще ствува, вън от принудите на ежедневието, неподчинена на простите биологични закони. Куриозите и недоразуменията около двусмислеността на неговия статут (измислен - реален) се трупат. Известно е, че в холандското градче Делфсейл тържествено беше открита статуя на Мегре. Знае се също, че от самото начало популярността на Шерлок Холмс енадминала тази на неговия създател и Конан Дойл е трябвало да отговаря на многобройни писма и молби, адресирани до неговия герой. Но още по-странни са фактите, които изнесе наскоро американското списание „Сетърди ревю" - тези писма продължават да пристигат и до днес на адреса, на който според разказите на Конан Дойл е живял прочутият детектив.

В онези стари времена, когато величието на преподобните отци все вс още беше наа почит, отец Ме лоун вдигаше пръст към паяжината на тавана в класната стая и с ласкав, но строг глас ни пред пазваше от грехове. А светът беше пълен с тях: от невинното изричане на неприлични думи, през загубата на уважение към родителите, та чак до границата, зад която се простираше адът - убийството. Тогава, когато всяка неделя наблюдавах чудния контраст между черните обувки с връзки и мистичната бяла дантелена одежда на преподобния отец, който вдигаше тайнствения потир към готическата розетка на цветния прозорец, всичко ми се струваше реално и нереално, в библиотеката на моя баща, зад съчиненията на Алоис Ирасек стоеше цяла редица от кни ги, подредени от Дявола. Преподобният отец Мелоун ни предпазваше от такива книги. И когато веднъж намери под чина на Воценил, син на бедна вдовица, полуразпаднало се томче с подпис a „Детективът Бенгс", той го изправи до стената. Четенето на такива книги беше всъщност „съу частие в престъплението след извършването му", участие в греха на всички грехове, участие в убий ството. Може би затова пъстрата редица в библиотеката на баща ми ме привличаше, но аз никога не се поддадох на изкушението. Знаех, че Дяволът е виртуоз на сладките съблазни. Т Сякаш самото убийство беше родило тези книги. Тогава дори не предполагах, не мо жех и да предполагам, че в действителност те са родени от нещо съвсем друго, от нещо много по-трагично: от страстния копнеж по нещо, което изплъзващите се от контрол обстоятелства по пречиха на болния и нещастен мъж от друго столетие и от друга страна да постигне; че са ро дени от отчаянието, от мечтата, от жестокия живот, който, за да се откупи, дари на света же стоката красота; че са родени от началото на всички начала - от поезията.

С лошотии е пълно навсякъде, ала как би могло да се нарече лошо онова, което е налице тъкмо защото е годно и при това винаги хитроумно направено. С него можеш да се обслужиш като с магическа пръчка за откриване на скрити богатства, и то тъкмо в центъра на плоския свят, роден сякаш от Е. А. По. И не само името на Е. А. По е известно до днес, а и формата, с която той си служи и която можеш да познаеш дори в по-лоша фабрична стока. Тя казва повече, има забележително по-точни предположения и дълбини, отколкото други продукти, с които, както си му е редът, е пълна литературната история. Сериозно звучи мисълта на Лихтенберг, че с непланирани хайки нерядко бива вдиган тъкмо дивечът, който планомерната философия би могла да използва в своето добре подредено домакинство, особено когато и хайката не е така хаотична, както ако е близка например до детективската същност. Да търсиш, да забелязваш, да преследваш по пътя белезите на детективската история, е един своеобразно описан лов на веществени улики. Но тук не ще стане въпрос за знаците на самата криминалистика, а за характера на нейния роман. Формата, на която във висша степен е собствен продукт, както и уменията на следотърсача, я създават такава, каквато е днес — повече поводи за поглед към нея самата.