дневник

И неговите интимни писма и спомени - би могъл да добави някой. Но това е излишно. Ще говоря за всичко като за дневник. Защото и трите тия жанра имат еднаква форма и съдържание от един и същи характер: навсякъде се изразяват съкровени вълнения на автора, лично отношение към хора и събития, разкрива се неговият вътрешен свят - оглежда се неговият духовен образ. Има случаи, когато отбелязаното в дневника намираме после в някое писмо, а още по-често се срещат записи в чисто епистолярна форма. Убеден съм, че много от писмата му до Дора Габе например са били най-напред за писани в дневника му. Спомените за Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. К. Яво ров, Иван Вазов се състоят от отделни откъси, нахвърляни в различни времена върху листчета с дата на срещата или на момента, в който е спомнен и записан известен факт. Оттук и повторенията, в които едни и същи факти се доизясня ват на различни дати. Така че основен, най-важен е дневникът - и по форма, и по съдържание писмата и спомените само го допълват - той ги поглъща. През всичкото време, когато четем написаното за Вазов, Славейков, Яворов, Кръстев с характерното означение ден, месец, година, ние получаваме впечатление, че имаме работа с дневник. Дневникът на Боян Пенев представя извънредно интересен, преди всичко идейно-психологически документ - пред нас е автор, който разкрива себе си откъм най-потайните кътчета на своята душевност. Един нов Боян Пенев, непознат за ония, които са го гледали отдалеч, които са чели само неговите книги и статии или са слушали лекциите му в университета. Не бих казал съвсем друг, противоположен на професора и литературния критик. Основ ните черти на неговия образ, изразени в литературно-критическите му творби иисторико-литературни изследвания - ярко изявена индивидуалност, субективизъм, индивидуализъм, подчертана нравствена воля, борчески темперамент, висок критерий за обществените деяния на хората и за художествените постижения на писателите - всичко това откриваме и в дневника. И на неговите страници - нещо съвсем естествено - присъствува литераторът. Дори заема централно място и застанал на характерните за него позиции на естетическия максимализъм, изрича своите строги присъди. Но в дневника има и нещо повече - тук е и човекът. Човекът Боян Пенев със своите интимни душевни вълнения, със сърдечните си увлечения, с житейските си връзки, с философските си разсъждения и мистични настроения, със своето отношение към света, живота и природата, към жената и любовта, към музиката и дру гите изкуства, към войните и съвременното общество и пр.

Знаейки интересите ми към всичко, което се отнася до Стоян Загорчинов - майстора на българския роман, - приятели ме свързаха с Елисавета Арнаудова, близка роднина на покойния писател. У нея се оказаха три малки бележника на Стоян Загорчинов, няколко частни писма и др. Тя ми ги предостави, за да се запозная с тях и евентуално да ги публикувам. Раз читането им показа, че това са ръкописи от различни периоди в живота на писателя, нямаши връзка помежду си. Най-интересен ми се видя единият от бележниците, който представлява дневник, воден в град Кюстендил между 10 септември 1916 г. и 28 март 1917 година. Бележникът представляваше обикновено тефтерче с мека, пъстросива подвързия с листа, разчертани на редове. Такива джобни тефтерчета бяха много разпространени в миналото у нас. Бележникът съдържа 18 изписани от двете страни листа, но очевидно е имал повече страници, които са били внимателно откъснати така, че да не се повреди изписаната част и дневникът да остане цял. Записите са правени с хубаво черно мастило. Характерният за Загорчи нов бисерно изнизан, силно закръглен и подчертано интелектуален почерк изпълва редовете истраниците плътно и педантично. Винаги пред всеки нов запис стои датата. Почти няма поправки и зачерквания. Само на едно място при датата „28. III" е добавено по-късно с лилаво мастило „1917 г." Това е последният запис в дневника и уточняването на годината е било необходимо, тъй като всичко друго се отнася към 1916 г., както впрочем е отбелязано върху първата страница. При разчитането на ръкописа не останаха неясни места с изключение на пет отделни думи, посочени в бележки под линия. Френските, гръцките, латинските, италианските ируските текстове, фрази и думи са преведени също в бележките. Какво представляват есента и зимата на 1916 г. в живота на Стоян Загорчинов? Това е втората година от намесата на България в Първата световна война. Завършил Военното училище, Загорчинов е мобилизиран като офицер и е преподавател в същото училище и преводач към главната квартира на армията, намираща се в Кюстендил. Тогава той е бил на 26 години. Тук той, изглежда, идва през август или началото на септември, откогато започва да води дневника. Самото тефтерче е купено през същата година в София, както е отбелязано на титулната страница. Войната по това време се води сравнително далеч и, общо взето, военните операции се развиват първоначално благоприятно за българската армия. Това прави атмосферата сравнително спокойна и младият офицер очевидно е твърде далеч от националната драма, която много скоро ще се превърне в трагична катастрофа. В Кюстендил, изглежда, той няма близки или познати. Единствената му среда е казармената, но в нея е още рано да се търсят каквито и да било отгласи на антивоенните настроения на народните маси. Попаднал така - в непознат град, на служба, абсолютно чужда на природата и интере сите му, без по-трайни човешки контакти, - Загорчинов плува в своите младежки мечти, размисли и спомени. Доколкото литературните реминисценции и милите спомени са главното в този му живот, той често се отдава на тях. Но в тази възраст той, без да бъде политически опре делен, е пропит от чистия и възвишен хуманизъм на голямата световна литература от Аристофан до Оскар Уайлд. Той не може дълбоко в себе си да не чувствува погнуса, отвращение и в известна степен отчаяние от човешката касапница, в която са хвърлени милиони хора. То121 гава, въздишайки по спомена за Женевското езеро, той естествено и тъжно ще възкликне: Cette guerre maudite!" (,Tази проклета война!").

Приемайки отличието, с което благоволи да ме удостои вашата свободна Академия, благодар ността ми нараства още повече от съзнанието, че до голяма степен тази награда превъзхожда моите лични заслуги. Всеки човек, и още повече всеки творец, желае да получи признание. Аз също го желая. Но когато научих вашето решение, не можех да не сравня гръмкия му отзвук с това, което съм в действителност. Как би могъл един човек, почти младеж, богат единствено със собствените си съмнения и с още начеващото си творчество, свикнал да живее сред самотата на ра ботата си или в тясното обкръжение на своя приятелски кръг, да посрещне без паника решението, което с един замах го издига от отдаден на себе си самотник до зенита на най-ярката светлина? какво сърце би могъл той да приеме тази чест в часа, когато други писатели, едни от найталантливите в Европа, са принудени да мълчат и по време, когато неговата родна земя е изпад C нала в продължително нещастие? c Аз изпитах такова объркване и душевен смут. За да намеря отново вътрешния си мир, ми беше необходимо да свикна с тази твърде щедра съдба. И тъй като можех да се считам достоен за нея, изхождайки само от собствените си достойнства, намерих опора единствено в онова, което ме крепяло винаги, дори в най-противоречивите обстоятелства на моя живот: разбирането, което имам за своето изкуство и за ролята на писателя. Позволете ми само да изложа пред вас това раз- биране, възможно най-просто и с чувство на най-дълбока и симпатия. признателност Лично за не мога да живея без своето изкуство. Но никога не съм поставял това изкуство над всичко останало. Напротив, чувствувам нужда от него, именно защото то е неделимо от хората и ми позволява да живея такъв, какъвто съм, заедно с всички. За мене изкуството не е самотна наслада. То представлява начин за вълнуване на огромен брой хора, като им предлага неповторим образ на страданието и човешкото щастие. Следователно, то задължава твореца да не се самоизо лира; поставя го в служба на най-скромната и най-универсална истина. А онези, които често избират Призванието на писателя, защото се чувствуват по-различни от останалите хора, бързо разбират, че не биха могли да дадат храна на изкуството си и на самобитността си, без да признаят подобието си с всички други. Творецът се създава в непрестанното пътуване от себе си към другите и обратно, а по средата на този път се намират красотата, без която той не може, и обществото, от което не бива да се откъсва. Ето защо истинските творци не отвръщат поглед от нищо; те се считат длъжни да разбират, не да съдят. И ако трябва да вземем нечия страна на този свят, то тя може да бъде само на онова общество, в което, по великите думи на Ницше, ще властвува не съдникът, а творецът, независимо дали е работник или интелектуалец. Същевременно ролята на писателя е свързана с неговия тежък дълг. По своето определение той не може да се поставя в служба на онези, които днес правят историята; той е в служба на нейните потърпевши. Ако не постыни така, ще се намери сам и лишен от изкуството си.

ПРЕЗ 1967 ГОДИНА В ПЕТ ТОМА (петият том има две части) излизат подбрани произведения от литературното наследство на един от нашите най-ярки творци - поетът Кирил Христов. В т. V, ч. 1- (Кирил Христов, съчинения в пет тома, БП, С., 1967 г., подбор и редакция Светла Гюрова, Тихомир Тихов) - са включени „Откъси от дневник в единадесет тома „Време и съвременници". Обръщам специално внимание върху определението „Откъси". То подсказва, че не всичко от мемоарните дневници на поета е намерило място в цитираното издание. Това е предизвикателството, което е повод да се върна към архивните оригинали в литературния фонд от наследството на Кирил Христов, за да потърся отговор на въпросите, какво е останало извън „Откъсите“, които са били обнародвани преди повече от две десетилетия и защо е останало извън тях? A Да се отговори на тези два въпроса, които макар и не единствени е доста трудно, защото изисква безпристрастност. В същото време отговорът, който се налага сам, носи в себе си дискусионна искра. тя от своя страна крие опасността от остри литературно-изследователски спорове, главното в които ще бъде според мен разкритието на истинския морален облик за литературните нрави през първите десетилетия на нашия век. Подобни чисто интелектуални съображения настояват да бъде поет рискът да се предизвикат литературните историци и изследователи именно с въпросите "Допълнения", които и до днес, близо седемдесет години, след като са написани и четиридесет и пет години след смъртта на техния автор, спокойно пролежават в архивните хранилища. В бележките към т. V, ч. І е написано: „В историята на нашата литература дневникът на Кирил Христов е един изключителен документ." Тази оценка, която подкрепям, изразява съвсем точно значе нието на Кирилхристовите мемоари независимо от филипиките, които се сипят по-нататък в същия предговор, а и винаги са се сипели - както върху този документ за литературните нрави, така и върху самия поет. Далеч съм от мисълта, че се налага да подлагам на подробен анализ както обнародваната част от дневника, така и отношението на отделни литературни специалисти - от разни години и поколения. Не бива да се забравя, че както литературните разбирания, така и личните вкусове, качества и изисквания са били от решаващо значение за подбирането на „ОТКЪСИ" от дневника на поета при въпросното издание. Това е така, защото в нашата литературна критика дълги години вече съществуват напълно авторитарни оценки за поети и белетристи от първите години и десетилетия на века. И тези оценки са станали меродавни изобщо за литературното ни възпитание и мнение. Дневникът, или по-скоро онези свои впечатления, факти и събития, които Кирил Христов е ограничил в рамките на отделните томове - единадесет на брой - наистина влизат в остро противоречие с подобни авторитарни, явно цензурирани и подложени на диференциален подбор. Този факт предизвиква настоятелно към преосмисляне оценъчните литературни позиции на литературните историци и изследо ватели, както и изисква нов подход към творческото наследство на редица известни имена в българската литература. Нека не се заблуждаваме, в редица пунктове възраженията на Кирил Христов срещу литературните нрави, обичаи и морала на неговите съвременници в основата си са справедливи, колкото и да е нелицеприятно това за литературната ни история като цяло.

Увлечен от полемичната си страст, Иван П. Цанов поставя на страниците на сп. „Литературна мисъл“ („Допълнения" към „Откъси от Дневник" на Кирил Христов" - Литературна мисъл, кн. 10, 1989 г.) един твърде болен и твърде актуален проблем на българското книгоиздаване -въпроса за изборността в представянето на нашите класици. Проблемът е стар като самото книгоиздаване. Още в първите десетилетия на свободна България нашите книгоиздатели започват да публикуват откъси от творбите на своите предходници. В полувековния свободен живот на нова България обаче не се появява нито едно пълно, академично издание на съчиненията на български класик. Още по-приглушен е интересът към миналото през следващите десетиле тия. Водени от желанието да преоценят литературното минало от марксически позиции, издателите и критиците на 40-те и 50-те години се опитват да представят част от идейно съвместимите с оформящата се идеология и естетика творби. На читате лите се поднасят съчинения на Йовков или Елин Пелин в един том, с два или три тома се представя Вазов. Отчасти този възпитателно-назидателен синдром е преодо лян в следващите три десетилетия. Сравнително пълно у нас се представят творбите на Иван Вазов (двадесет и два тома), Христо Ботев (три тома), Г. С. Раковски (че тири тома), Л. Каравелов (дванадесет тома), Йордан Йовков (шест тома), Елин Пе лин (шест тома), П. П. Славейков (осем тома), П. К. Яворов (четири тома), К. Христов (пет тома), А. Страшимиров (осем тома), А. Разцветников (четири тома) и др. При това, държа да отбележа, всички тези издания са реализирани с усилията на малобройния колектив на отдел „Литературно наследство" при издателство „Български писател". Въпреки драматичните усилия на малкия издателски колектив обаче и до днес и неговите служители, и редакторите във всички български книгоиздателства робуват на фрагментарността. В края на ХХ век в България все още няма нито едно академично издание на български класик. Няма специализирано издателство за литературна класика. Издателството на БАН нене публикува творби на художест вената ни култура и в момента преустановява единственото издание на български класик. От заплануваните първоначално десет, а по-късно двадесет тома на П. Р. Сла вейков, за около двадесет и пет години са излезли шест, с които изданието приключва. Искам и да напомня на Иван Цанов, че неиздадени са не само дневниците на Кирил Христов. Неиздадени са много от стиховете на Стоян Михайловски (на български и френски), неиздадена е публицистиката на Захари Стоянов, поместена във вестници, които времето все по-упорито руши. Неиздадени са великолепните мемоари на Д. Маринов, неиздадени са спомените на Симеон Радев (Архив на БАН). Фрагментарно ще бъдат представени творенията на Софроний Врачански, непълно е представено творчеството на Г. С. Раковски.

Името на Йожен Йонеско е известно по целия свят, а неговата пиеса „Плешивата певица“ вече пее класически арии. Оспорваният някога драматург на театъра на абсурда днес е безспорен класик. Както казва Симон Бенмюса: „В откъслечните разговори в кафенетата или по улиците се чува това, което винаги се е говорело, още преди Йонеско да е съществувал, но ние си помисляме: това е от Йонеско. Той е накарал да прозвучат отново думите на света.“ Понеже знаем какво е говорила за този автор нашата пролетарска критика, нека чуем гласа на буржоазната критика в началото на петдесетте години в лицето на Жан-Жак Готие: „Не вярвам, че г-н Йонеско е гений или поет; не вярвам, че г-н Йонеско е значителен автор; не вярвам, че г-н Йонеско е драматичен автор; не вярвам, че г-н Йонеско има нещо да ни каже.“ Много от подобните въпроси намират своите отговори в статиите и изказванията на самия Йонеско. Едно от големите приключения в театъра на века е вече приключило. През последните години драматургът рисува и размишлява като художник. „Дневник на откъси“ е от един по-ранен период, когато зрелостта е настъпила, но се напукват плодовете на толкова творчески намерения и осъществявания. Усеща се есента и се поставя основният въпрос за смисъла на живота — не високопарно, а естествено. И срещаме един автор, който е човек, съкровено изразил човека. Йожен Йонеско е роден на 26 ноември 1912 година в Слатина, Румъния. Публикува за пръв път през 1930 година в списание „Зодиак“. На девет години майка му, която е французойка, го отвежда в Париж, по чиито улици, според неговите думи, той мечтае като всички деца да стане светец или маршал: „Искам да стана светец. Не искам да имам неизвестна съдба. Чета в религиозните книги (и това ме отегчава), че не трябва да се търси слава... Следователно, няма да стана светец.“ На тринадесет години семейството му се прибира в Румъния и той усвоява румънски език. Следва в Букурещкия университет, подготвя първата си поетическа книга с елегии и вече пише това, което може да бъде определено сега като негова поетика на театъра: „Големите произведения се раждат от обикновени чувства, елементарни, почти биологични. Това е една от редките абсолютни истини, които се проявяват в изкуството.“