епос

Това е монолог, ключ, в който са събрани като във възел от усойници всички тревожни и мрачни проблеми, поставени в знаменитото произведение по някакъв трудно обясним начин всички тревоги и недоумения на модер ния човек. И Предпоставянето на този изключителен монолог на всеки опит да се съз даде една концепция за „Хамлет“ отвежда тълкувателите на пиесата в глъ бините на личностния мир, където живеят сенки на чудовища и където проник ва лъч от кроткия мир на вселената. Ние обаче ще тръгнем от малкия монолог на Хамлет, който предшеству ва главния и който ни повежда по пътищата на други решения и на не такива изключителни философски проблеми, път, който въпреки относителната си лекота хвърля допълнително осветление в пиесата, надяваме се не без полза и за разбирането на основния, гордиев възел от проблеми. Касае се за монолога на Хамлет непосредствено преди появяването призрака на бащата. на Хамлет осъжда чрез Хорацио нравите на датския двор, които развращават и благородните характери.

Лирическите жанрове преобладават в българската литература до края на 60-те години на миналия век и запазват като доминираща тема и като патос идеята за националноосвободителната борба. „Химническите“, призивни стихотворения на Д. Чинтулов изцяло определят тази тенденция. e Христо Ботев обаче актуализира едно ново направление в литературата, което иманентно със своята качествена характеристика на културно-историческата ситуация и ще се превърне наред с цялостната преориентация на българската литература задълго в пораждащ културен модел, чието определение, изразявайки се малко аксиоматично, може да бъде формулирано като „търсене на изгубения епос". Само крупните историко-политически събития, започнали с Руско-турската освободителна война, неутрализират значението - до голяма степен в „перспективен" план - на този модел, но той вече е „апробирал" функционалността си „ретроспективно" в такива предпоставителни фактори като дейността на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа. Ботев естетизира тези фактори и ги въплъщава наред с много други предходни като културен, естетически и идеологически модел в творчеството си. Същите фактори се реализират по това време в дей ността на Каравелов, Ангел Кънчев, Левски и най-вече - на самия него, авторинтерпретатор на културно-историческата ситуация, чийто основен критерий е „съвпадението на словото с действието". Така се явява и необходимостта от назрялата и до голяма степен осъществена от самия Ботев смяна на литературната (и културната въобще) „ситуация", която той и в творчеството си, и в поведението си утвърждава като е пи ческа. Раковски вече е изградил в „Горски пътник" посредством лирико-описателни и медитативни мотиви потенциален епически модел. Но на Ботев е предстояла важ ната задача да го развие, актуализира и утвърди като литературен епос и като цяцялостен културно-исторически факт - като предмет на усвояване и перманентни наблюдения през всички следващи периоди... Едновременно с това Ботев осъществява сложния синтез на два културни модела, които изграждат ли тературния и културния процес през Възраждането. Известно е, че за разлика от европейската културна епоха, основана на синтеза на античната култура със средновековната култура, Българското възраждане е ориентирано преди всичко към средновековната българска култура и своеобраз ната и историческа" интерпретация. Но нейното въвеждане в статуса на нов кул15 e канонизация" (както турен факт се осъществява по принципа на „православната при Паисий и Неофит Бозвели) или по принципа на епическата „митологизация"на герои като Марко Кралевити, Секула, Дете Еливерче, Дебел Новак, Янкула Будимец, Момчил и други герои от средновековния фолклорен епос -в това чис ло и българските царе. Така и в „История славяноболгарская“ е налице до голяма степен стремеж по-скоро към епическа „митологизация", отколкото към историчес систематизация на българското средновековие. Паисий обаче е използувал ед на вече утвърдена културна система в националното съзнание - фолклорно-православната. Така той изгражда фолклорно-православния модел на Възраждането, който е доминиращият (дори единственият) до 1824 г., до появата на „Буквар с различни поучения" като утвърждаване на възрожденския енциклопедизъм в просвещението, а също и на останалите натурфилософски и енциклопедични тру дове на Петър Берон като културен факт от друг тип, реализиращ класическия ка научен модел на Възраждането.

Вероятно за театралните специалисти, отдадени на необозримия кипеж на непосредственото настояще, няма да бъдат безинтересни размислите на лаика, в които днешният ден представлява кратка и несамостойна фаза от вековечния развой. Един оригинален и проницателен мислител противопостави някога епоса и драмата като света и душата. Тази опозиция стои в основата на модерната естетика: още Хегел с присъщата си прецизност разработи епоса като онагледяване на нравствения свят на народа от героичния период. И ако в духа на Хегел "светът" се разглежда като морална и духовна обективност, то опозицията придобива особено значение. (Естествено, не става дума за филологическо-исторически разсъждения над Хегел, а за задълбочаване с негова помощ в проблемите на съвременната ситуация.) Още в месопатамеките мотиви за Гилгамеш епосът отбелязва склонност към възхвала на светлата страна на света, на деня и живота, на многоликия им поряцък, противопоставен на силите на нощта, хаоса и смъртта; в Омировата класика той достига такава степен на "обективност", при която тез11 стойности се явяват облечени в реална мощ, а човешката и божествената действителност взаимно се проникват дотолкова, че стават неотделими. Следователно обективността, всеобщата обвързаност е присъща не само на предметите, но и на стойностите и целите; те съЩо са "вещи", те са нещо твърдо и предпоставен о, което човекът трябва да припознае и възприеме и в чиято мрежа трябва да се вмести.