еволюция

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…

Положението на историята на литературата сред другите културни дисциплини продължава да си остава като на колониална държава. От една страна, тя до голяма степен езавладяна от инди видуалистическия психологизъм (особено на Запад), при който въпросът за литературата неправилно се заменя с въпроса за авторската психология, а въпросът за литературната еволюция - с въпроса за генезиса на литературните явления. От друга страна, опростеният каузален подход към литера турния ред води до разрив между точката, от която започва литературният ред - а тя винаги пред ставлява главни и дълги социални редове - и самия литературен ред. Изграждането на затворен литературен ред и разглеждането на еволюцията вътре в него непрекъснато се сблъсква със съседни културни, битови в широкия смисъл социални редове и значи е обречено на непълнота. Теорията за ценностите в литературната наука доведе до опасността да бъдат изучавани главните, но всъщност отделни явления и прави историята на литературата да прилича на „история на генералите". Сля пата съпротива срещу историята на генералите", от своя страна, предизвика интерес към изучава нето на масовата литература, но без ясно да се осъзнават теоретично методите за нейното изучаване и характера на значението й. И накрая, връзката между историята на литературата и живата съвременна литература връзка изгодна и необходима за науката - се оказва невинаги необходима и изгодна за една раз виваща се литература, чиито представители са готови да смятат историята на литературата за утвър ждаване на едни или други традиционни норми и закони и смесват „историчността на литератур ното явление с историзъм", прилаган към него. 2. За да стане най-после наука, историята на литературата трябва да има претенция за досто верност. Необходимо е да бъдат преразгледани всичките и термини и особено самият термин исто рия на литературата". Той е необичайно широк, обхваща и материалната история на художествената литература, и историята на словесността и на писмеността изобщо; терминът се оказва и претен циозен, защото от историята на литературата“ се очаква да стане дисциплина, готова да влезе в „историята на културата" като научно-обработен ред. Но засега тя няма това право. Историческите изследвания всъщност се разпадат най-малко на два основни типа в зависимост от наблюдателния пункт: изследване на генезиса на литературните явления и изследване на сво люция па на литературния ред, на литературната изменчивост. От гледната точка зависи не само значението, но и характерът на изучаваното явление: момен тът на генезиса в изследването на литературната еволюция има своето значение и своя характер, естествено не същите, както в изследването на самия генези