Езикът

Целта ми тук е да видя какви принципни изводи бихме могли да направим за езика на модерната художествена проза. Позволете ми забележката, че модерната проза - използвам думата модерна" и в оценъчното, и чисто хронологичното и значение - е проза, в която могат лесно да се съзрат B Някои или всички до една от следните отличителни черти. Първо, по своята форма Тя еекспериментална или новаторска, като на места подчертано се отклонява от съществуващите типове художествено и нехудожествено слово. После, тя се зани мава извънредно много със съзнанието, а също така с подсъзнанието и с безсъз нателните процеси в ума на човека. Оттук следва, че структурата на външните „обективни" събития, която е насъщно важна при класическото повествование, тук е стеснена по размер и значимост или пък е представена в отделни извадки и заобиколно, за да се остави място за самовгльбение, анализ, разсъждения фантазии. Често, с една дума, модерният роман няма действително „начало", а направо ни потапя в неспирен поток от изживявания, с които постепенно се запознаваме по пътя на логическия извод и асоциацията; краят му обикновено „отворен“ или двусмислен, като оставя по този начин читателят да се чуди каква е окончателната съдба, която сполита героите. На мястото на охлабената повестe на вователна структура и единичност компенсаторно идват и се открояват други форми на естетическа подредба - например алюзията, имитацията спрямо даден литературен модел или митов архетип, волното и вариативното повторение мотиви, образи, символи - техника, която се нарича „ритъм“, „лайтмотив" или „пространствена форма". И на последно място, модерната проза избягва правото хронологично изложение на материала си и въвеждането на достоверен, всезнаещ и натраплив разказвач. Вместо това тя използува или единична, ограничена по обхват гледна точка, или множество от гледни точки, всичките до една ограниче ни и погрешими; и освен това манипулира времето по един сложен и твърде подвижен начин, който включва доста скитане напред-назад по времевата ос на действието.

Никой няма да се замисли, за да отговори на въпроса, предполаган от това заглавие, и ще отговори с фраза, изразяваща повърхностното впечатление, при което личните вкусове, колкото и разнообразни да са те, са се слели в единството на унаследеното предание. Да се изучи това предание в неговото фактическо развитие и генезис би значело да се обясни или узакони и самото впечатление. В следващите редове аз само набелязвам пътя, по който би могъл да тръгне изследователят, ако всички необходими за това факти са му подръка. Става дума за разликата между езика на поезията и езика на прозата. Ще кажем без заобикалки: езикът на поезията си служи в излишък с образи и метафори, които прозата избягва; в речника И има особености, изрази, които не сме свикнали да срещаме извън нейната постоянна употреба, присъщ И е ритмичен строеж на речта, избягван, с изключение на някои моменти на афект, от всекидневната, делова реч, с която обикновено сближаваме прозата. Говоря за ритмичен строеж, без да имам предвид ритъма на стиха, подчертан или неподчертан от римата: ако за Гьоте поезията става такава само при условието за ритъм и рима ( «LеЬеn»/»Живот»/, 11, III), то ние вече успяхме да свикнем със «стихотворенията» в проза (Тургенев), със стиховете, непознаващи размер, но създаващи впечатление за поезия (Уолт Уитман), както, от друга страна, познаваме «Цветистата», поетична проза, изразяваща понякога твърде посредствено съдържание. Шерер допуска и епос в проза, историческо произведение в стила на епопеята, и не в стихове; но ние, разбира се, няма да сметнем за поезия една научна тема само защото тя е изложена в стихове, с изобилие от образи и съответстващ реторичен инвентар. Такова е нашето впечатление и ние естествено сме склонни да направим извода, че изборът на единия или другия стил или начин на изразяване органично е обусловен от съдържанието на онова, което ще наречем поезия или проза по същество и към което ще подберем съответстващото определение. Но нали съдържанието се е меняло и се мени: много от онова, което по-рано е предизвиквало възторг или признание, е престанало да бъде поетично, друго пък се е настанило на старото място и предишните богове са в изгнание. А изискването за форма, стил, особен език във връзка с онова, което се смята за поетично или за прозаично-делово, си е останало същото.