Геният

Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".

В подстъпа към този необикновен човек (подстъп, който трае, откак се помня да интерпретирам; подстъп, който, за да е смислен, трябва да обобщи постигнатото в критиката, да му противоречи, като му дължи доста; подстъп, който може да ти струва само страхове, ако амбициозно си решил, че твоята дума е нова) аз особено ценя простите думи на един учен от време и ранг, за които изгубихме сетива: Балан. "Думите у Ботев може да се срещнат същите и у другите български писате.1и, ала не в същата ботевска реч ... Едни и същи думи в друга реч! Едни и същи думи като у всички българи, а подредба по друг начин. Същите човешки изповеди, заклинания и обръщения, каквито могат и други да изрекат, а между тях са заключени необичайни състояния, които извикват стотици въпроси. Същата Jюгика, която изказва всеки чапек, а тя - особено тя - толкова често се превръща в своята противоположност , в антилогика. Същите прегради на значенията, а те са пренебрегнати и поетично свързани, значенията са в друго принципно положение: сякаш пред своята разруха. Същият реализъм на думите, отношенията, чувствата и мистпе, а често те са свръхреалистични. Тончо Жечев, който се отнася с хубаво чувство към тези думи на Балан, е склонен да употреби най-невъзможното съждение за поета: ботевска буквалност. "Абсолютна точност и пределна локализация на ситуации и герои, от които по странните закони на още по-странния живот на поетическия текст се раждат най-фантастичните и мистериозните r<артини и обобщения в българската литература; с познатото съчетание на реалност и тайна в най-хубавите български песни." Ако искаме да разберем Ботев, убедил съм се отдавна, трябва да започне:vt оттук. Как нищо неподозиращите думи, с които иначе хората кротко или гневно си общуват, у Ботев се срещат и се nъзбуждат тайни, чародейства и магии, апокалиптични картини и провидства. Уловим m1 тази логика, схванем ли с нея всичко създадено изпод челото и перото на този неземен човек, ще обезсилим най-напред основния напън, в.1аствал десетилетия в ботевознанието: обяснението на явлението Ботев чрез неговата личност. В шrен на този напън бяха и хора с проницателни характеристики за поета - от Боян Пенев до днешните учени хора Никола Георгиев и Александър Кьосев. Ако Ботев им се изплъзва в мащаба си, то е, защото той изказва неща надлични, защото е "личност в повече".

Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.