историческо

Още Маркс и Енгелс смятаха, че „бъдещата“ пролетарска литература ще се яви като органическо „полное слияние большой глубины, осознанного исторического смысла" с шекспировской живостью и действенностью" на художественото изображение. Такава те си представяха същността на пролетарското словесно изкуство, което вече няколко десетилетия ние назоваваме литера тура на социалистическия реализъм. В действителност чрез тези и подобните на нея формулировки основоположниците на марксическата естетика набе лязаха две основни черти на пролетарското литературно изкуство: първо, неговата по-дълбока и качествено нова историчност в сравнение с изкуството на миналите общества и второ, неговата способност и историческо задължение да тръгва в своите художествени търсения от найвисоките („шекспировски") творчески завоевания на общочовешкия гений.

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

От ВъЗраждането насам, редом с въпросите за твореца и торбата, бъшrарската критика настоятелно се изправя и пред проблема за четенето. Обикновено без да е пряко поставен въпросът "Що е четене?" се откроява в серия от питания като "Що е публика?", "КоЙ какво чете?а, "Кое четене е правилно?" и пр. Може би най-впечатляващо, в този план, е непрекъснатото преподновяване на критиката на лошото, неправилно четене, убийствените стрели, насочвани към "уличната", "сензационната", "булевардна" литература. В изследователската практика подобна критика най-често се оценява с положителен знак и минава под рубриката "Борба за по-висока естетическа култура". Ако днес Бурдийо се пита " ... как са произведени lectores, как са избрани, как са формирани.:." (1), родната ни критика се измъчва от задачата как да произведе читатели и то такива, които да отговарят на определени ( ситуативно) национално-исторически, естетически и познавателни критерии. Призован като върховен арбитър или безцеремонно изтикван от полето на сериозното литераторство, читателят е един от важните залози и в полемичното битие на литературните направления. Вниманието към него се засилва именно при промяна и противодействие на рецептивните стратеmи, тогава критическите дискурси използват йерархизациите на четенето като много успешно тактическо средство. Симптоматиката на тези "засилвания" ще се опитаме да изследваме в настоящата статия. Идеята е критическите дискурси да се визират като специфични социални техники, като технолоши за производ<-"ГВО на значения. Така "четенето" ще се открои като исторически моделиран "обект" ще се открои като ис:rорически моделиран "обект" поле на разнопосочни юрибуции, а не като точка на безкрайни и безсмислени дефинитивни усилия. Без да се оrраничаваме хронолоmчески, ще съсредоточим вниманието главно върху динамичния период от края на миналия и началото на настоящия век.