историко

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.

През последните десетилетия в съветската наука значително се активизирапроцесът на изучаването на историята на естетиката. Придобитият в резултат на тези изследвания опит показва, че има още редица методологически и методи чески проблеми, които възникват пред историка на естетиката винаги, когато той пристъпва към анализа на конкретния материал, и все още нямат единно общоприе то решение. На най-значимите от тях бих искал да се спра в настоящата статия. Под методология на историята на естетиката тук се разбира системата от прин ципи, начини и похвати за изучаване на историческия процес на зараждането и развитието на естетиката като наука. ecca a чоза e Днес повече или по-малко е очевидно, че без познаването на историята на тетиката се затруднява и ефективната разработка на нейната теория. Но за исто- рика на естетиката не по-малко важен е и обратният извод: без ясната представа за съвременното състояние на науката и изучаването на нейната история е слабо резултатно. Теорията и историята на науката са диалектически свързани. Те не две различни, самостоятелни науки, имащи право на суверенно съществуване, всъщност са единен процес на научното знание. Добре известният марксически принцип за осмисляне на процеса на развитие по неговия резултат („Анатомията на века е ключ за анатомията на маймуната"), заключващ се в това, че „намеците нещо по-висше... могат да бъдат разбрани само тогава, когато самото по-висше вече познаточа, се отнася и до изучаването на историята на науката и означава диа Лектическо единство между теорията и историята. За това единство прави лаконич но изказване Н. Г. Чернишевски, отбелязвайки, че „без история на предмета няма теория на предмета; но и без теория на предмета не би могло дори да се помисли неговата история". Наистина никоя наука или теория не възниква от нищо. Тя има свой исторически път на зараждане и формиране. Научната теория, нейните прин ципи и категории не са празни измислици, а заключение, сбор, извод на историята на познанието. Всяка теория се изгражда исторически, подготвя се от своята собст вена история.

Пророческата и историко-апокалиптична книжнина е с претенции за историцизъм. В нея обилно се срещат исторически или псевдо-исторически събития и лица, които преминават от един текст в друг и се преоценяват според епохата и тенденциите на времето. А тъй като средновековието във всички исторически и хронографски творби е изпълнено с низ от военни събития, съвсем естествено е, че проблемът за мира и войната намира отражение в споменатите съчинения. Кой с кого воюва? - Народите помежду си. Кои народи? Народите се срещат често с традиционните архаични определения във византийската книжнина, т. е. арабите са "исмаилтяни" или "сарацини". Поради сложния проблем с редуването на земните царства, от което последното трябва да бъде "римското" (разбирай "византийското"), на места има "изясняване" на византийските поданици в следните изречения 13acrtЛst с; 'trov ProJlat rov tf•ot •&v EЛЛrfvrov (на български Цd!)~ iвлин~скrь.Jй, рвкшв rр~%скrь.ш). Така е напр. у Псевдо-Методий . Примери от този вид могат да се посочат още, но тук не се спирам на подробностите. В този смисъл ще добавя само, че българите, арменците и пр. се споменават и с етническото си име. Народите се характеризират като "чисти" и "нечисти" в смисъл "християни" или не, те са (в същия смисъл) "в-kрни", "nрdвов-kрни" или "нш-kрни", а в Разумника-Указ има и "nол~в-kрни", т. е. католици или монофизити2. Подобна характеристика се дава на татарите като ,.,халдейци", т. е. занимаващи се с магия. А във "Видение Данилово" от XIII век номадите са характеризирани като "люде, които хляб не са вкусвали, а само месо и чорба" • По външt~н вид пък славяните {главно русите) и варягите са "рус народ" от гр. ~aveov ytfvoc;4• Най-сетне народите се характеризират с географското положение на районите, от които произхождат (напр. "северни", "идващи от юг" ) и с посочване на зодиакалните знаци (напр. сарацинът е вепър, арменецът е гущер, българинът- бик и пр.)S.