Изповед

Първата стихосбирка на Първан Стефанов е едно явление в нашата лирика, което радва и задържа погледа. За художествените колебания в първите стихове на Първан Стефанов се писа доста, Но в това неравномерно още, младо творчество се чувствува вече лиричен герой с определена физиономия. За това говори още първото програмно стихотворение „Изповед". Основният патос в него не произтича от конфликта между личното и общественото, между синовния дълг, дълга към любимата жена и общественото чувство - конфликт, външно привнесен в творбата .Мисълта тук е другаде - тя е в драмата на човека, който търси щастие за всички, тя е в размаха на крилата, разтворени за полет. За големите идейни търсения поетът говори с изповеден тон, раздвижил съкровените струни на своето детство. Има известна несъобразност в това, че невръстно дете разговаря със звездите за съдбта на хората и търси жизнен път. Всъщност поетичната идея е друга - авторът само не е могъл да немери точния образ, сюжетната подробност, външното конкретно положение, за да изрази едно богато душевно съ стояние - тревогата и болката на мисълта, 1) П. Стефанов „Нар. младеж", 1956 г. - „Соколови пера", изд. когато на живота се реагира по детски силно, а съзнанието обхваща само огромността на въпроса, без да може да даде отговор. Поетът разказва за изминат етап от свсето развитие. Но това е само псетична форма, средство за да разкрие болкага си - от човешкото страдание. Основното в тези детски безпомощни въпроси, в разговора със звездите, мъката и жажд та за щастие на хората придава живот на зрелия порив. Неспокойният поривен юноша, вгледан в звездите, е излязъл на широк друм, там, където бият ветровете, където соколът сече бурята с гърдите си и се вдигат за полет слънчеви крила.

Някога, на вратата на стаята си, един от нашите поети поставя бележка „Николай Хрелков. Влез!" Обикновен жест, обикновена проява и потребност на ежедневието ли? Да. Въпреки всичко в тази бележка, струва ми се, се отразяват някои основни и характерни за поета и човека Хрелков същностни отлики, специфика. Тази бележка е „малка подробност“, резултат от изградена вече философия за хората, за индивида и обществото; малка подробност, дошла да потвърди по един „малък начин цялостно поведение - реално и духовно - сред годините и епохата, да стане свидетел на символ-верую, дало пламък и устои за живота на поета. Изградените представи, високите етични принципи, непоколебимото граж данско убеждение - без преднамереност, без показност и парадност - намират своя еквивалент в чисто и любещо хората ежедневие. Защото то за Николай Хрелков е изградена изходна постановка. Нека се върнем към основната концепция на стихотворението му „Изповед" (в памет на Васил Левски) и още веднъж ще открием - и за Хрелков, и за себе си, ще съпреживеем онзи решаващ вътрешен подтик към „светлоломна човешка любов", която придвижва вековете напред и човек умира с нея свободен. Голямата и прастара дилема - човек - общество, човек -човечество, разпъвала на кръст всеки създаден на тази земя, получава едно от най-ярките си превъплъщения чрез цялостното битие на Хрелков в нашия общественополитически и културен живот, в историята на българската литература, на българското художествено мислене. Николай Хрелков е един от светлите рицари, пълен с противозаряди, разкъсан от въпросите на времето си и своите собствени въпроси към него, и едновременно единен, който съумя да живее най-малко за себе си и само за другите. Не бих искала да припомням известни вече неща и факти, свързани с биографията му - многобройните споделени спомени на приятели и съидейници са разкрили множество негови дни, помисли, постъпки. Пътят му от родния дом, София и войната, главоломните 47 събития от 20-те години и емигрантските години, отново България с нейните революционни борби, множеството му пътувания, установяването му в Горна баня - до самия край през 1950 г. - поредица от живи доказателства, дребни, катадневни и големи, които сбосновават и чисто практически защищават не ГОВИЯ стих:

Книгата на Николай Лилиев „Стихотворения“ (1931) е многозначителен и многозначен литературен факт в развитието на българската поезия, свързан с общия преход на националната лирическа поетика към следващи етапи и форми в превъплъще нията на лиричното начало. Ва поета тази книга е едновременно естетически и морален акт, защото е неговата единствена и окончателна дума в оживените идейноестетически полемики за пътя на българската поезия през втората половина на 20-те и началото на 30-те години, за собствените му позиции на художник, отстояващ и за щищаващ своето изкуство. Вглеждането в нейната съвършена завършена структура обяснява необикновената издръжливост и търпимост на Лилиев към съвременната му критика, на която той реагира с еднакво мълчание - и на похвалите, и на отрицанията, и когато обрича на забрава поезията му. B Автор на две извънредно нашумели книги - Птици в нощта" (1919) и„Лунни петна" (1922), първата претърпяла две поредни издания за една година, редактор и редовен сътрудник на сп. „Златорог", Николай Лилиев престава да печата свои стихове тъкмо когато поезията му е в центъра на критическото внимание и се е превърнала своеобразен критерий за поетичност на своето време. Според оценката на Гео Милев поезията на Лилиев българският език се е превърнал в инструмент, способен да изра зи всичко"; Лилиевата лирика е последен, „четвърти етап от развитието на българската поезия" по линията „Вазов -Пенчо Славейков - Яворов -Лилиев". B C Същевременно няма друг автор в историята на българската литература, от когото така категорично да са се отрекли онези, които са го обичали и ценели (Георги Бакалов, Гео Милев, Георги Цанев и т. н.), и който с нищо написано и с никакъв конкретен жест да не е реагирал дори в самозащита. Може би Лилиев е бил съгласен критиката, че неговият изчистен песенен стих, изграден върху принципите на римата музикалните съзвучия, се е превърнал в „еталон" за поетичност и лиризъм и е подготвил условията за големия прилив на епигони, чието принизено отношение към смислово-съдържателната страна на лирическото слово опасно е рефлектирало и върху собствената му поезия.

В делника ни, наситен с политически сл бития, парламентарни втлнения и все по-остър недоимък, появата на една книга с литературнокритически статии едва ли си направила впе чатление на някого. Пак и така долго прилаганата система за манипулиране на критиката отдавна ни гощава със своите безжизнени реж би. Уморен да очаква чудото, читателят раз гръща с подозрение критическите книги, които готовно му предлагат идеологически шаблони вместо вещ анализ на литературните явления, шахматно редуване на конюнктур-похвалиси поръчани отрицания. Постепенно, но убеди телно критиката се превърна в инструмент на политическата система, който устрдно раздаваше партийно правосъдие. Професионал ните критерии бяха заменени с идейни - за верните бе отреден белият цвят на суперла тивите, за отклоняващите се от нормите на гражданско послушание - черният цвят на публичното заклеймяване. Така литературният текст се превърна в абсурдна жертва на своя създател. Той изгуби стщностната си функция на самостоятелен фактор в културния контекст, който би трябвало да бъде осмислен и дешиф риран, Литературната критика трябваше да следва нормативните принципи на социалис тическия реализъм. Натоварен с идеологически функции, тек стът се превръщаше от предмет на анализ в повод за оценка на автора. Заемащите втрха на Перархическата пирамида можеха да сездават само гениални произведения. Останалите пи сатели попалваха плана за отрицателни ре цензии или изпадаха в небитието на забравата. Разбира се, имаше и изключения. През си тото на цензурата понякога се прома кваха задълбочени научни статии, но те се приемаха като ерес, която ни отклонява от „свещенната“ национална самобитност.