Хоро

В нашата литературна критика е залегнало убеждението, че Антон Страшимиров в „Хоро“ и Гео Милев в „Септември“ са изобразили събитията от 1923 г. като стихиен бунт на народа, а не като въстание, организирано и ръ ководено от определена революционна организация. В грях на двамата писатели се вменява още липсата на широка картина на тая борба и отсъствието на образа на революционера. Силен и правдив в обрисовката на народните палачи, Страшимиров показва слабост в изобразяване на революционерите. Дадени са главно два типа: интелигентът-романтик с неясни разбирания за революционната борба (Иско) и доктринерът (студентката), която обяснява всичко с „икономическия принцип". Едничък Васил Дългокосия е представен като революционер с опит и решителност. Какъв е единственият здрав революционер от прогресивния персонаж на Страшимиров? Сам авторът не го назовава, но сочи, че не е комунист. Той не е и земеделец. Какъв е наистина Васил? Мнозина читатели, особено помладите, които не познават отблизо разположението на революционните сили по време на Септемврийското въстание и след него, могат да се затруднят в определянето на идейния му облик. През 1933 г. Г. Бакалов посочи идейната принадлежност на Васил. Защо по-късно литературните критици намираха образа му неясен, неопределен? Единствен може би Георги Марков го посочи като „анархиствуващ революционер“. Нас ни интересува не само въ просът, представител на коя обществена групировка е Васил, а и кой е той, има ли свой прототип? В чужбина съществува богата литература за прототиповете на героите от романите на големите писатели. В Русия и СССР се е спорило дълго за прототипа на Верховенски (Нечаев) в „Бесове“ и на Рудин (Бакунин) в ед ноименния роман на Тургенев. Героите на Толстой често пъти са близки и родственици на писателя - Оболенски, Шчербатови под сходните имена Облонски и Шчербацки. Има много автобиографични елементи във „Възкре сение и „Утро на помешчика“. У нас Димо Минев има благородната идея навреме да разкрие живите хора, послужили на Йовков като първообрази на повечето от героите му. Проф. Иван Шишманов и по-късно същият Минев изясниха множество от героите на Вазов в „Под игото“, „Немили-недраги" и др.

Един от най-тягостните романи в нашата литература започва със сцена, в която двама пияни обущари - баща и син - се препират с някакъв клисар, че са трезви; ако пийването е грях - разсъждават те, - съгласни са да ги „млатят пак" (вече са били млатени за нещо - направили ги на пихтия"). Те присъствуват на някаква венчавка в някаква черква, „проточили шии" от пангаря (мястото, където се продават свещи) към сватбарите и изричат странни, непонятни слова - да се намери гробът на Сашка Карабельов, от кожата му хората са си направили вече кесии. Това са първите редове на романа. Читателят не само стремително е навлязъл in medias res в средата на повествованието, но и вече е успял да излезе от,in medias" на нормалното и очакваното, от стереотипите на своя познат свят, загубил ечитателския си „уют“, способността си да владее и прогнозира нещата, - защото се е озовал в един гротесков свят. Според определението на западногерманския литературовед В. Кайзер гротеската въвежда в отчуждената територия на нощното и пропастното“, където се съчетават несъвместими неща, изкривяват се нормалните размери и пропорции, загубва се идентичността на нещата, „разрушава се личността, разпада се историческият ред. При това -нещо съществено -гротесковият свят не е изконно чужд, за разлика от фантастичния свят той е „нашият" свят, който престава да бъде наш, защото става неразбираем, несигурен, абсурден, той ни плаши и озадачава и ни кара да чувствуваме, че почвата под краката ни се проваля". Той е враждебен и последната степен в тази враждебност се изразява в съзнанието, че не сме в състояние да живеем в този променен свят", във внушения „страх не от смъртта, а от живота"

Много характерно е, че само две-три години след деветоюнския военнофашистки преврат Антон Страшимиров има точна представа за механизма на действие срещу на рода, включващ полицията и армията. Той е осведомен отлично и за размера на бедствието, сполетяло страната, за съучастието на правителството в белия терор, който не се дължи на някакви „безотговорни елементи", а е планиран и организиран чрез скри тите пружини на властта. По романа „Хоро" (1926) можем да проследим как постепенно цялата управляваща върхушка в градчето бива въвлечена да участвува в престъпления та на превратаджиите. Очертава се психозата на фашизма, който на думи се представя за спасител на нацията от комунистите и земеделците. На практика се оказва, че враг е самият трудов народ и в солдафонската си еуфория полковник Димо Гнойнишки е го тов да избие всички - издава заповед да се арестува всеки срещнат, да се стреля по всич ко, да се съборят всички сенници, обори, сайванти и т. н., защото били скривалища на нелегални. И би го направил, защото, когато кметът му възразява: „Добре де. Но как ще се препитават хората?" - той не намира какво да отговори, освен ругатнята: „Да пукат - хората." Пред другото възражение на кмета-двуличник: „А данъци кой ще пла ща?" - озвереният полковник просто онемява. 2.0 Тук Гнойнишки не говори така, защото е пиян. Както е при алкохолиците, под влия ние на винените пари те издават онова, което си мислят. А фашистите наистина са убе дени, че една държава без народ се управлява по-лесно. Ако е населена само с тех ни привърженици. Но и едното, и другото е невъзможно. Това не им пречи с фанатичен бяс да го насаждат на практика, като изтребват всичко, което им се противопостави. Зоркото око на писателя посочва отговорността на приспособленците, които улесня ват погромаджиите и стават съучастници в кървавите им дела. Изключителна, протоколна достоверност съдържат страниците, посветени на тайното заседание на градските първенци, на което се уточнява и приема списъкът със седемнадесетте жертви, които трябва незабавно да бъдат разстреляни публично за назидание на населението. Кариеристи, псевдоинтелигенти и лумпени, продали се на властта, носят същата вина за зловещите вакханалии, независимо от плахите им опити да лавират, да си оставят вратички за измъкване. Така например дори полицейският пристав Миндилев не е по природа садист, а човек, който мечтае да се сдобие с пари, и когато прибира богатст вото на умиращата Карабелица, той накривява фуражката си и си говори: „Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба!"

Романът „Хоро" има щастлива съдба в съв ременната литературна историография. Поради факта, че заклейми потушителите на Септемврийското въстание, този роман създаде на своя автор „алиби" в годините на догматизма, когато една така сложна и противоречива творческа личност като Антон Страшимиров би имала далеч по-незавидна съдба - „Хоро" стана локомотивът, който изтегли композицията на Страшимировото творчество пред прожектора на литературните историци, заради „Хоро" българското литературознание стана по-снизходително и към останалото творчество на Страшимиров, още повече, че самият писател вече бе мъртъв и не можеше със своя неспокоен нрав да дразни никого. Самият роман, написан в един неособено обичан (казано съвсем меко) от догматичната критика стил, даде възможност да се погледне с по-широк поглед към онези стилови регистри на българското словесно наслед ство, които излизаха извън рамките на стеснено разбирания в онези години реализъм". Макар и да бодеше като бяла врана със своя невротичен изказ вкусовете на догматичната критика, романът „Хоро" все пак - заради темата! - влезе в полезрението й, не бе изхвърлен зад борда на българската литература, както стана с много други класически ценности, дори и когато те нямаха предизвикателен характер като поетика. Но именно защото бе тъй необичаен като жанрова структура, композиция, стил, поетика, романът „Хоро“, иначе приет от българското литературознание, не можа да бъде осмислен докрай като художествено явление и като иманентна художествена структура, и като етап в развитието на българската проза. Дори един разчупил рамките на догматизма талантлив критик като Минко Николов в своята блестяща монография за Антон Страшимиров (която в най-голяма степен отбелязва разкрепостяването на литературноисторическата му мисълл за българската традиция) не можа да отиде много напред в анализа си на поетика на творбата, въпреки че подгот ви почвата за това. Книгата на Симеон Правчанов за „Хоро" пък не акцентира в такава степен върху поетиката на творбата.