Кръстева

Разговор на Ж.-К. Коке с Юлия Кръстева по повод на книгата И LTJI.tEtФttкft: Recherches pour uпе semaпalyse. Paris, 1969. Ж.-К. Коке: Освен орнаменталната си стойност заглавието на Вашата книга подбужда към размисъл върху историята на СЕМИОТИКАТА, дефинирана като "обща теория за начините на означаване", и върху отношенията, които тя поддържа с това, което Вие наричате СЕМАНАЛИЗА. Бихте ли могли да уточните тези два аспекта, и особено последния? Ю. Кръстева: Написано с гръцки букви, заглавието на моята книга продължава наименованието на серията "Труды по знаковым системам" на съветските учени. Следователно това за мен е един начин, освен другите неща, да се насоча към историята, биографията, формирането ... Но освен личната причина едно такова заглавие, което не може да има "орнаментална стойност", както Вие казвате, освен за един сляп за материалността на означаващото субект (следователно за един субект извън семиотичната проблематика), то ситуnра настоящото изследване във вътрешността на семиотичната история, откъдето може да се види какво е положението преди Сосюр и Пърс и особено в древна Гърция с нейните стоици. Да се прави семиотика днес следователно, не е невинен жест: той пуска в действие начини на мислене, които са се изграждали през цялата история на нашата цивилизация и които са получили конкретни изменения в хода на тази история; начини на мислене, които имат обаче (каквито и да са били вариантите) тази обща черта, че се определят по отношение на (1) логиката и лингвистиката, (2) епистемологията, (3) идеологията (и по-точно нейната доминанта - религията). Съвременната семиотика не може да остане настрана от матриците, които тази история И е завещала (напр. концепциите за з на к, за с и ст ем а и т. н.), освен при условие, че се обрича на наивно продуциране на стари положения и дори на стари пропуски. Това означава, за да бъда кратка, че съвременната семиотика не би могла да напредне, без да подчини своите концептуални матрици на едно епистемологично учение, и дори че това епистемологично учение е нейна съществена част. С други думи, семиотиката е една критическа наука и /или една критика на науката.

Теоретичното творчество на Юлия Кръстева развива проблема за майчинството и за материнската фигура в панятийните рамки на различни дисциплини: лингвистика и поетика, психоанализа и семиотика, епистемология и метафизика, антропология и история на изкуството, религията, политическите идеи. Това развитие проявява проблема в двоен смисъл: от една страна, то го концептуализира; от друга страна, 1ro го изважда като скрит образ от фотографска плака. Второто значение предполага, че майчиното «пространство наспроти разума» е било винаги нече налично в разгръщането на различните изкази, но забулено. Предрешено. С оглед мита за поглъщането на Метида от Зевс, може да се каже: погълнато. За да стане възможно проникването до това скрито пространство, теоретичните подходи на Кръстева се насочват към други сф(~ри на означителни практики - т.е. към сфери на дейност, които разкриват процеса на ставането на знака. В двойния си модус на конституиране и пре-косяване(l) на знаковата система, означителните практики обемат създаването и раз-създаването на говорещия субект и неговата себетъжцеств~~ност. Ето защо те предполагат един незавършен, двоящ се и фрагментарен, множествен и динамичен, обзет от болка и екстаз «субект», който е разглежцан от Кръстева като субект-в-процес. Художествената практика, ситуацията на пренасяне(2), и, най-неортодоксално, актът на раждане, разбиран като зона на раздвоена символизация, предлагат своите различни гледни точки към винаги несигурната сцена отвъд означаването - там, където «Се зачева едно тяло, една самоличност, един знаю>(З). Така че интердисциплинарността на теоретичния изказ на Кръстева се разгръща посредством множеството подстъпи, предоставяни от такива практики, като се започне с художественото пре-косяване на знаците и се стигне до драстично<::rrа на акт така физически - но, настоява Кръстева, от друга страна, така кодиран и зашифрован - като акта на раждане.

Изследователската практика на Юлия Кръстева е удивителен пример за поглъщане и комбиниране на идеи. Тя се стреми да бъде винаги нова и това държи в напрежение нейните читатели. Същевременно текстовете И най-често препращат към текстовете на други автори, и това води до ефекта на отворените и натрупани книги, готови във всеки един момент за справка и неизменно нарастващи като количество около работната маса на нейния читател. Този постоянен стремеж към оттласкване от прочетеното и обновление най-добре разбира другият човек на промяната във френската хуманитаристика- Ролан Барт. В една от първите статии за Ю. Кръстева във Франция той прави следната констатация (Барт, 1970): «Юлия Кръстева винаги разрушава последната теза, с която сме смятали, че можем да се задоволим, с която сме могли да се гордеем.» Не по-малко интересна констатация за характера на нейното писмо предлага и един от най-добрите И познавачи и популяризатори в Америка Лиън Ръдиз (Ръдиз, 1980): «Тя заема терминология от различни дисциплини и теоретици, но нейният дискурс не е ортодоксалният дискурс на някои от тях: речникът е техен, но синтаксисът е неин собствен.» Както и да се оценява спецификата на нейната научна дейност, очевидно е, че тя в голяма степен е зависима от силите и проявите на междуrекстовата свързаност. Неслучайно Юлия Кръстева е изследователят, който дава начален тласък на съвременното изучаване на този феномен на културата, а терминът «интертекстуалност» е единодушно определян като неин принос в науките за човека и неговата културна практика. Във връзка с това обстоятелство като че ли най-подходящ за представяне на нейното мислене и писмо е един работен метод, който условно ще бъде наречен ревизия на библиотеката. Ако бъде прогнозиран един тематичен каталог на нейните книги, доста от тях биха фигурирали в раздела марксизъм. Тази количествена характеритика на пръв поглед напълно отговаря на широко обсъжданите пристрастия на Юлия Кръстева към трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин, Лукач, Мао и Маркузе. Самата тя обаче заявява на един семинар в Милано през 1973 година: «Никога не съм се стремяла да следвам неотклонна марксистка линия и се надявам, че не следвам неотклонно каквато и да била друга линия.» Тези думи са повече от ясни с пряко и безкомпромисно заявения теоретичен релативизъм, още повече, че с цялата си изследователска практика Юлия Кръстева недвусмислено показва, че онова, което истински я интересува в марксизма, е спецификата на неговата антропология