Марангозов

Антисимволистичният бунт в нашата литература на 20-те години беше осъществен от различни творци и естетически групировки и доведе до различни решения за новите пътища пред художествената ни словесност. Свое решение предложи и българският експресионизъм - най-вече чрез пропагандаторската, литературно-критическата и постическата дейност на Гео Милев. Но да се слага изцяло знак за равенство между краткотрайно просъществувалото у нас литературно направление и неговия неоспорим лидер е неправдоподобно. Липсата на съмишленици и последователи би означавала поне две взаимно свързани обстоятелства - или че съответните художествени търсения не са наситени със социално-духовната проблематика на своето време, или че не са естетически продуктивни и функционални. Очевидна е невалидността на горните предположения в светлината на съвременните изследвания върху литературно-историческата ситуация през 20-те години. Това се доказва от трудовете на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Симеон Хаджикосев, личи и в приносните статии на Димитър Ав рамов, Едвин Сугарев, Войчех Галонзка, където са дадени редица характеристики на експресионизма и спецификата на българските му проявления. Така днес са „карто- текирани" представителите на нашия експресионизъм - наред с Гео Милев за такива се посочват и Чавдар Мутафов, Ламар, Николай Марангозов, в известен смисъл Николай Райнов; разглеждани са и елементите на експресионистичната поетика И при Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, при диаболистите. Сред всички тези автори най-малко внимание е привличал Николай Марангозов. Дори някои от изследователите (Р. Ликова, В. Галонзка) направо го изключват от иначе доста широко очератания кръг от представители на българския експресионизъм. Впро чем, в това няма нищо чудно - още съвременниците на дебюта на Н. Марангозов го оценяват изключително негативно. Така в „Нов път" Н. Фурнаджиев отбелязва по повод стиховете от „Нула. Хулигански елегии": „Независимо от това, че те са написани с непознати и чужди средства, това гримасничене и плезене срещу днешната култура буржоазна установеност са твърде стари и банални - още от времето на Пшибишевски.

В епохи на идеологически стьлкновения като нашата иконоборческата ревност взема връх над съзнанието за относителното и временното в човешкото познание - явление, което ни затваря в порочния кръг на едно илюзорно развитие. Защото тези, които събарят най-много идоли, всъщност подхранват появата на най-заслепените основатели на нови култове: негативната гледна точка на мисълта е коекзистентна на жаждата на съзнанието за илюзии, на перманентното желание нещо да се потвърди като истина. Ощ1Таме ли се затова да определим найобщо онази тенденция в българския интелектуален живот, която поради своята надидеологичност единствена е в състояние да възпре кръговрата на идеологиите, трябва да изтъкнем скептицизма. Неговото развитие от 60-те години насам има не само своите индивидуални постижения, но и своите колективни предпоставки като типични процеси на мислене и народопсихологически особености. Наслояван през векове на изпитания и духовно насилие, скептицизмът се оказа оня интелектуален и морален-стожер, който и през последните десетилетИя ни съхрани вътрешно въпреки посегателствата върху нрави, обичаи, традиции, религия, национални интереси. Защото скептицизмът е преди всичко обичайност, усет за обичайното, за неотстранимостта на обичаИното. Той е естественият коректив на всички свръхчовешки ламтежи, които почиват върху самоизмамата за абсолютното откриване на истината: абсолютно правилна социална система, абсолютно правилен светоглед, абсолютно правилна естетика. За подобна максималиетична ориентация ние не живеем достатъчно дълго. Ето защо си оставаме неизбежно онова, което сме били, пазим съзнанието си за нашето минало. Големите и абсолютните скокове не са в сферата на човешкото. А българинът не вярва, докато не пипне и не вкуси, докато не види, докато сам не изпробва онова, което му се обещава. Този скептицизъм, който го прави невярващ, атеист, същевременно го предпазва да не се заплита безотказно в сценария на господстващия политически спектакъл. . РазбИра се, такова умонастроение носи и своите недостаТъци. Неговото метафизическо безсилие има за последица неспособностrа за избор, отсъствието на духовен аристократизъм и на съзидателна воля, неустойчивостта в идеи и политически убеждения. Практически полезна за подобен вид съмнения се оказва само илюзията ... Отrук и склониостга да се засилват краските на нещастието, източник на оня злорад скептицизъм, на който обърна внимание напоследък Радой Ралин, ин