Мексико

В рубликата „Жизнь. Искусство. Критика" е поместена статията на С. Шерлаимова „Кое е главното в реализма?" - с нея авторката участвува в провежданата повече от две години дискусия по теоретически проблеми на социалистическия реализъм (началото на дискусията епоставено със статията на Д. Ф. Марков „Системно единство на социалистическия реализъм", поместена в бр. 1, 1983 г. на „Вопросы литературы"). Като утвърждава способността на социалистическия реализъм към безкрайно развитие, неговата „отворена система", Д. Марков настоява за изследване на постиката на съвременното социали стическо изкуство, за диференциация на неговите форми. Обаче насочването към проблеми на поетиката, тезата за свобода на формата - пише С. Шерлаимова - предизвикаха бурни Възражения сред някои опоненти, които отново се заеха да доказват опасността от „отворената концепция". С. Шерлаимова възразява на участвува щите в дискусията Ю. Андреев и С. Петров, които оспорват „разводненото, непритежаващо терминологическа точност словосъче тание отворена концепция" и че тази формула не е необходима на изследователите на социалистическия реализъм" (Ю. Андреев). „Трябва да подчертаем, че споровете се водят не за концепцията на социалистическия реализъм в нейната цялост, а само за това дали е удачна или неудачна формулата „отво рена концепция" - тя се оказа малко плодотворна и не успя да примири спорещи те страни" (С. Петров). С. Шерлаимова не споделя опасенията на двамата автори и набляга на обстоятелството, че живият литературен процес, новите взаимоотношения между литературата и дей ствителността, напрегнатата идеологическа борба в областта на естетиката и литературната критика изискват непрекъсната проверка на теоретическата въоръженост, уточня ване на изходните позиции в сравнение с конкретната художествена практика и със задачите на съвременното развитие. Толкова раздразнилата опонентите формула „отворена концепция" - пише тя - се утвърди през последното десетилетие в резултат именно на такъв подход към литературната теория. В раздела под заглавие „Единният метод на социалистическия реализъм" авторката прави кратък историко-литературен преглед на поставения проблем, отбелязва резолю цията на ЦК на РКП (б) от 1925 г. във връз ка с политиката на партията в областта на художествената литература, спира се на Програмата, приета на Първия конгрес на съвет ските писатели. Споровете, възникнали око ло приетата на Първия конгрес програма, според Шерлаимова произтичат от това, че ня кои теоретици свързват понятието „реализъм" в термина „социалистически реализъм" направо с конкретното литературно течение на XIX в. А това понятие - подчертава авторката - има тук общоестетически, философски смисъл, ориентира към изследване и тълкуване на реалните закономерности на действителността. Разбира се посочва се в статията - това съвсем не намалява значението, което имат за новото, социалистическото изкуство традициите на великия реализъм на XIX в. - от Сендал и Балзак до Толстой, Достоевски и Чехов. В отговор на ревизионистическите и неоавангардистки оценки за социалистическия реа лизъм като изкуство на безжизнени форми, като изкуство, което само илюстрира общест вено-политически тезиси, се появява необходимостта да се изтъкне новаторската същ ност на този метод, способността му за безкрайно развитие и обогатяване. Опирайки се на наследството на марксистката критика и на натрупания опит в развитието на социали стическите литератури, отхвърляйки опростенчеството и авангардистките имитации, поднасяни като социалистическо изкуство, в Съ ветския съюз в началото на 70-те години, преди всичко в трудовете на Б. Сучков и Д. Марков, бе създадена формулата „отво рена концепция", призната вече и в редица социалистически страни.

На уводно място бр. 8 предлага на читателите статията на Л. Федосеева „Посланик на социалистическата култура“, посветена на естетическото въздействие на съветската многонационална литература върху чуждестранния читател. Това въздействие е закономерна проява на вечната традиция на обмен на културни ценности между народите. Авторката смята, че е назряла необходимостта да се разкрият реалните форми и видове влияние на идеите и образите на съветската литература върху различните слоеве чуждестранни читатели, а своята статия тя посвещава специално на проблема, как се възприема в чуж бина положителният герой (тук и навсякъде курсивът е на Л. Ф.) на съветската литература. Като материал за анализ са и послужи ли многобройни отзиви за произведения на съветската литература, изпратени от студенти в задочното отделение на Института за руски език „А. С. Пушкин" за периода 1975- 1980 г., а също читателски отзиви от чужбина, получени в редакцията на списание „Советская литература на иностранных языках". В методологическо отношение Л. Федосеева се позовава на трудове на М. Храпченко, в които той последователно разработва различни страни на историко-функционалния метод за изучаване на литературното произ ведение. Както е известно - се казва в статията, - общественият и естетическият идеал се разкриват по различни начини. Той може да бъде разкрит в образа на положителния герой, може да бъде изразен от писателя и косвено: чрез авторската идея, дори посредством авторската лирическа интонация, която също може да звучи и чрез отрицанието", как не трябва". Обаче - подчертава Л Федосеева - пре ди всичко яркият характер на положителния герой е способен да формира и развие миро гледа на читателя. Съветската литература е особено привлекателна за читателите в капиталистическите страни, защото те откриват в нея това, което не е в състояние да им даде буржоазната литература: образа на ге- рой, господар на своята съдба, социалноактивна личност, оптимистична, уверено гле даща в бъдещето. Когато става дума за тази художестве но-философска концепция за човека - пише авторката, - не можем да не споменем името на М. Горки, който поставя нейните основи. Огромно и многоаспектно е влиянието на М. Горки в чужбина - то излиза извън пре делите на чисто художествената литература и включва въздействието на цялата му житейска философия. Както изтъква Ал. Фадеев: „У М. Горки за пръв път положителният герой е носител на социалистическите идеа ли в тяхното научно марксистко-ленинско разбиране, герой, призван да осъществи социализма в живота на обществото." Л. Федосеева привежда отзиви на чита тели студенти от Финландия, Франция, САЩ и др. във връзка с въпроса, с какво ги прив личат героите на М. Горки. В цитираните размисли по повод Горкиеви образи се разкрива позитивното, адекватното възприе мане на съветската литература. Този тип възприятия съдържат хуманистични, здрави духовни и социални начала, те се пораждат от естествения стремеж на читателя към героя носител на високи идеали. В статията са приведени отзиви и мнения на чуждестранни читатели относно възприемането образа на В. И. Ленин в съвет ската литература - цитирани са отзиви за творби на М. Горки, М. Шагинян, Е. Евтушенко, посветени на В. И. Ленин. След като се спира на редица положи телни отзиви на чуждестранни читатели от 70-те години, възпитани в буржоазна среда, Л. Федосеева изтъква, че в условията на изострена идеологическа борба подобно въз приемане на положителния герой на съветскаB та литература отразява известни промени духовното изграждане на читателя. Тези промени, разбира се, още не са довели до прелом в мирогледа, но до известна степен го прибли жават. Под влияние на образите и идеите на съветската литература у чуждестранния читател се поражда духовен имунитет против буржоазната култура, укрепва солидарност та на трудовите хора.

Това португалско двумесечно списание, на което сме се спирали и друг път, показва отново с книжка 94 желанието на редакцията да обгърне не само литературния живот в Португалия, но и в други португалоезични страни, като Брази лия, Ангола, Мозамбик и др. В тези страници сега преобладават критични и есеистични материали, свързани с такива бележити португалски творци като Раул де Карвалху, Руй Синати, Мануел да Фонсека и др., Сесилия Мейрелеш от Брази лия и др. Изпъква интересът на редакцията, възглавявана от видния литературен критик иисторик Давид Моурау-Ферейра, и към известния аржентински поет, белетрист и есеист Хорхе Луис Борхес, към изтъкнатите френски творци Симон дьо Бовоар, Льо Клезио, Жан Жьоне и др. Като прибавим към всичко това и разнообразния критичен материал за нови книги и антологии, ще се получи една разнообразна литературна панорама преди всичко на редица събития от португалоезич ните национални литератури. Спирам се преди всичко на три разнообразни и значителни материала - за португалския поет Мануел да Фонсека по случай неговата 75-годиш нина, за смъртта на аржентинеца Хорхе Луис Борхес и за поезията на бразилската поетеса Сесилия Мейрелеш, - които са разгледани в ярка критична и есеистична форма. Така например в критичната статия 75-годишнината на Мануел да Фонсека" литературният критик Серафим Ферейра ни запознава преди всичко със спомена и истината за неговата поезия", както той казва. И си спомня за първите стихосбирки на поета и особено за тези, които изпълват въздуха с тре пета на лиричните му пориви, като „Роза на вет ровете" (1940), „Простори" (1941) и др. Критикът очертава неговата физиономия като творец и подчертава, че „макар да ни делят повече от 50 години от тях, той си остава преди всичко поет, свързан с най-благородните чувства, породени от хуманизма". По-нататък критикът се спира и на неговото влияние, отразило се върху редица португалски и бразилски поети, идещи след него, като Антониу Вилморим, Роза Чарнега, Зе Жасинту и др. И неслучайно Серафим Ферейра под чертава, че цялото творчество на Мануел да Фонсека е едно дълбоко насочване към спомените иистините на живота, към хората, които истински изживяват чувствата и тревогите, с онова тънко напипване материята и растежа в живота, изразе но с дълбоко поетично умение". Критикът не пропуска да подчертае мисълта на поета, че трябва да олицетворяваме прецизно реалността, за да бъде тя въплътена възвишено, за да стане тя песен". А поетът продължава: ... .. да бъде стройна, да има хуманистични чувства, които да не се губят в живота". Серафим Ферейра разглежда подробно това характерно начало в лириката на Мануел да Фонсека, за да оцени по-нататъшното му разцъфтя ване като поет, без да забрави човеколюбивите му чувства, радостта, с която той възпява природната красота на родната си земя, любовта между хората, необходимостта от мир и свобода за развитието на живота, в който винаги да блести хуманистичната жажда, с нашия честен труд", както казва поетът. И затова критикът подчертава в заключението си, че това е творчество с дъл боки корени в нашата литература, със своята богата лирика, пълна с морални устои".

Рецензираната книжка привлича интереса главно с изследването на Фредерик Алфрид Лубич от Колумбийския университет в Ню Йорк „Херметичното посвещаване на Хомо Фабер в елевзинско-орфическите мистерии". Романът на Макс Фриш „Хомо Фабер дължи своята популярност не на последно място на силовото поле между един модерен и един митичен мироглед, отбелязва авторът. Актуалната житейска проблематика на глав ния герой постепенно се пренася в една архаична система от отношения. При това първоначалната самопонятност на Фабер все повече и повече се поставя под съмнение. В про цеса на неговите опити да постигне нова ори ентация в живота все по-централно значение придобива аспектът на вярното отношение към съществуването и смъртта. Някои изсле дователи, като Ронда Л. Блер, виждат в отношението майка дъщеря, т. е. между Сабет и Хана, преработка на древногръцката митологема Деметра-Кора". Кора, известна под името Персефона, била открадната от Хадес и отвлечена в царството на мъртвите, в резул тат на което Деметра наказала Земята с не плодородие. За да предотврати гибелта на хората, Хермес станал посредник между под земния и надземния свят и в последна сметка се стигнало дотам, че Персефона трябвало да остава в изгнание в подземния свят само за определен период от годината. Така Деметра възстановила плодородието на Земята, дарила на хората житото и според Омир това е ней ната най-голяма заслуга наред със създаването на елевзинските мистерии. Град Елевзис станал средище на този култ на посвещаване то, в който Деметра е почитана като майка на Земята и богиня на плодородието, а Персефо на - като владетелка на подземния свят.

Когато през юли 1988 отидох със съпругата си в дома на живеещия в гр. Мексико колумбийски философ, естетик и университетски преподавател Хуан Мора, не очаквах, че там ще се натъкна най-неочаквания факт от моите дългогодишни бродения по Вапцаровата диря из португало- и испаноезич ните страни. На тази прощална вечеря в моя чест бяха поканени гватемалецът Карлос Илескас и мексиканецът Хуан Банюелос, поети. Когато зададох дежурния си въпрос - дали знаят нещо, свързано с творчеството на българина, — последният отговори, че притежава три негови издания. На свой ред аз попи тах кои са те. Аржентинското, кубинското и мексиканското, отвърна той. Последва размяна на мои запитвания и негови обяснения, защото в петгодишния ми престой там никой не бе и продумвал за местна книга на Вапцаров, продължих с разговори по телефона и накрая отидох на среща с Хуан Банюелос в известната столична книжарница „Ел Агора", където на спокойствие записах това, което предавам по-долу, изчистено от моите въпроси, целящи да установят кога и как навлиза Вапцаров в Мексико, при какви обстоятелства се появява там книга, за чието съществуване - вече над три десетилетия - у нас дори не подозираме, какво въздействие упражнява то и т. н. На 9. VIII. 1988 Хуан Банюелос донесе кубинското и аржентинското Вапцарово издание и нали не можал да открие мексиканското из книжата си, ще предам разправеното от него в пълния му вид. Доброто познаване на живота и творчеството на Огняроинтелигента, логичната свързаност на данните, посочването на живи хора (неколцина лично познавам) без страх, че те биха опровергали нещо, изобилието на подробности не оставят съмнение за истинността на мексиканската Вапцарова сбирка, която не ми бе съдено да издиря поради скорошното ми завръщане в България.

Списанието „ХХ век" (орган на Съюза на писателите в СРР) се отличава от останалите румънски периодични издания, част от които вече представихме в Литературна мисъл“. Всеки брой е добре съставена и оформена книга от своеобраз на библиотека. На титулната страница е записана главната цел: диалог на румънската духовност със съвременната световна литература и изкуство. Затова няма да прозвучи пресилено твърдението, че „ХХ век“ е уникално явление не само в румънската, но и в европейската периодика. Но нека да направим кратък обзор на досегаш ния тридесетгодишен път на изданието. През началните години (1960-1964) „ХХ век“ е месечно списание с културно-информационен характер, което прави, макар и несистемни, опити да анали зира съвременните литературни явления. Още тогава, от 1963 година, се откроява една от главните му теми: изящната словесност на нашето столетие и нейните класически образци, които по една или друга причина, са били бели петна" за румън ската култура. Интересно е да се отбележи, че още през този период „ХХ век“ се обръща за първи път и към латиноамериканската проза, която тотава е все още извън вниманието на европейския читател. През 1962 г. списанието организира своя та първа „кръгла маса" по актуални проблеми на съвременната световна литература, вв която вземат участие водещите критици от онова време (Тудор Виану, Александру Дима, Жирмунски, Самарин и др.). Прелиствайки старите годишнини, наред с множеството променящи се рубрики можем да срещнем и внушителен брой произведения, повечето от които се превеждат и публикуват за първи път тук, доста преди да излязат в отделни издания. Тук става дума предимно за значими автори с техните програмни опуси: Кафка, Бекет, Джойс, Фокнър, Камю, Сартр, Малро, Музил, Йонеско, Дюренмат, Фриш, Грас, Бьол, Юрсенар, Борхес, Маркес, Кортасар, Булгаков, Пастернак... Но трябва да подчертаем, не за разлика от нашето Панорама", списание „ХХ век" не дублира плановете на издателствата за чужда литература. То предпочита текстове с по-експериментален характер. Дава се преднина на отделни литературнохудожествени теми и мотиви, на асоциации или типологии в по-проблемен план; предлагат се различни варианти на коментариите, които нерядко провокират читателите. Постепенно списанието о обзорно се превърна в тематично, което е найголямото му достойнство, и го отличава от нашето 172 „Панорама" или от „Иностранная литература" (Москва). В ХХ век" редовно се представят и цели културни региони от Европа и света - напр. Африка, Финландия, Испания, Гърция, Италия, Португалия, СССР и т. н. Но тук отсъства безличната информация или случайният набор от текстове. От години всеки брой е подчинен на определена концепция, която се следва почти в целия му обем. При внимателен преглед на последните десет годишнини можем да установим, че все пак в центъра на вниманието на неговите издатели (Дан Хаулика и Шефан-Аугустин Лойнаш) е позната и ессистиката. Тук за първи път бяха поместени обширни откъси от „Одисей" на Джеймс Джойс, романи и разкази от Уилям Фокнър, Франц Кафка, Дино Будзати, Албер Камю, които се посрещнаха като събития в румънската култура. Придружа вашите ги коментарии на критици, преводачи и есеисти от Букурещ, Яш и Клуж и други центрове на страната - осъществени на твърде високо рав нище доказват, че в нашата северна със дка отдавна са преодолени провинциалните комплекси". „ХХ век“ е елитно списание, което се радва на значителен брой читатели. От 1968 г. то удвои тиража си и започна да пуска двойни и тройни по обем броеве, които намериха твърде широк отзвук. Обикновено това са тематични емисии", които респектират с широтата на темите и проблемите. Ето и някои от заглавията: „Фантастика“, „Танцът и поезията“, „Гьоте и Моцарт“, „Автомоби лът“, „Експресионизъм“, „Средиземноморието", „Хомо Фабер“, „Екзотиката“, „Човешкото тяло", „Митологията“, „Великият Октомври“, „Книгата“, Западногерманското кино“, „Хомо Географикус“..