мислене

Литературно историческото и критическо дело на Боян Пенев излъчва духов ното богатство и творческата енергия на неговата личност. Рядкото съчетание на концептуално-аналитична мисъл с художествено-интерпретаторска дарба на научна ерудиция с безкомпромисна и страстна любов към изкуството респе тира съвременниците му, всички негови изследователи и критици. Неговата литературоведска методология и литературни оценки може да будят възра ния, но със своето отношение към литературата и ценностите на духа той има преходното значение на явление, с което всяка национална култура може да се гордее. Делото на Б. Пенев не е достатъчно осмислено като необходима за с временната ни литературна наука приемственост и ползотворен опит, макар в последните 10 години бяха преиздадени негови съчинения, придружени от пред говори, в които се набляга именно върху тези страни от дейността му, написала се редица статии, появи се и първото монографично изследване за него. Не случайно, че по-новите изследвания върху Б. Пенев посочиха проблемното и те матично богатство на трудовете му, което ги поставя в диалог със съвременните задачи и насоки на литературната история и критика, на сравнителното литера турознание и културология. Б. Пенев принадлежи къмтози тип учени, чийто творчески дух ги подтиква към многоаспектно разглеждане на явленията и за които съдържанието на изследователския предмет е по-богато от готовата теза те създават методически постановки и вдъхновени разработки, които не се обез ценяват от историческото несъвършенство на избраната методология. За научния принос на Б. Пенев към възникването и историята на българското сравнително литературознание (и компаративно мислене в частност) има литература. Както става ясно, необходимостта от сравнително-литературни изследвания в българ ската литература е тясно свързана със задачите на литературната история и пол готвеността на националното и естетическо самосъзнание да постави и реши тези задачи. Компаративното мислене не може да се отдели от мисленето за литература та като цяло и от пътищата на неговото диференциране в литературна теори история и критика, от многоаспектното изучаване на литературния феномен

В подстъпа към този необикновен човек (подстъп, който трае, откак се помня да интерпретирам; подстъп, който, за да е смислен, трябва да обобщи постигнатото в критиката, да му противоречи, като му дължи доста; подстъп, който може да ти струва само страхове, ако амбициозно си решил, че твоята дума е нова) аз особено ценя простите думи на един учен от време и ранг, за които изгубихме сетива: Балан. "Думите у Ботев може да се срещнат същите и у другите български писате.1и, ала не в същата ботевска реч ... Едни и същи думи в друга реч! Едни и същи думи като у всички българи, а подредба по друг начин. Същите човешки изповеди, заклинания и обръщения, каквито могат и други да изрекат, а между тях са заключени необичайни състояния, които извикват стотици въпроси. Същата Jюгика, която изказва всеки чапек, а тя - особено тя - толкова често се превръща в своята противоположност , в антилогика. Същите прегради на значенията, а те са пренебрегнати и поетично свързани, значенията са в друго принципно положение: сякаш пред своята разруха. Същият реализъм на думите, отношенията, чувствата и мистпе, а често те са свръхреалистични. Тончо Жечев, който се отнася с хубаво чувство към тези думи на Балан, е склонен да употреби най-невъзможното съждение за поета: ботевска буквалност. "Абсолютна точност и пределна локализация на ситуации и герои, от които по странните закони на още по-странния живот на поетическия текст се раждат най-фантастичните и мистериозните r<артини и обобщения в българската литература; с познатото съчетание на реалност и тайна в най-хубавите български песни." Ако искаме да разберем Ботев, убедил съм се отдавна, трябва да започне:vt оттук. Как нищо неподозиращите думи, с които иначе хората кротко или гневно си общуват, у Ботев се срещат и се nъзбуждат тайни, чародейства и магии, апокалиптични картини и провидства. Уловим m1 тази логика, схванем ли с нея всичко създадено изпод челото и перото на този неземен човек, ще обезсилим най-напред основния напън, в.1аствал десетилетия в ботевознанието: обяснението на явлението Ботев чрез неговата личност. В шrен на този напън бяха и хора с проницателни характеристики за поета - от Боян Пенев до днешните учени хора Никола Георгиев и Александър Кьосев. Ако Ботев им се изплъзва в мащаба си, то е, защото той изказва неща надлични, защото е "личност в повече".

Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.