неговият

Докато в миналото, пък и днес редица произведения, посветени на пробле мите на творчеството, са били до голяма степен израз и на едно елитарно отношение към изкуството, у писателите-реалисти, особено в наше време, изразяват преди всичко повишеното чувство за отговорността на писателя и неговото творчество в съвременната епоха. И докато по-рано в много случаи той не е съзнавал връзката между изкуството и политиката, сега вече идва до убеждението, че изкус твото е също политика, защото тя е съставна част от хуманността и културата излага на страшна опасност, ако прояви липса на политически инстинкт. ce Впрочем в днешно време интересът към „деховите тайни" на литературата е толкова голяма, че много писатели - у нас също - започнаха да пишат книги, в които хвърлят светлина върху различни страни от собствения си творчески опит - книги, които са едновременно изповед, самонаблюдение и саморазкри ване. Този факт още веднъж доказва, че общественият авторитет на твореца на художествени ценности и неговото дело неимоверно е пораснал, той говори и за едно повишено самочувствие и самосъзнание. В книгата си „Между мъртвата точка и хуманизма" М. Николов пише, че във века на електрониката съвсем естествен е стремежът на писателите да изнесат на светло" законите на своята „ технология". Критикът с основание прави интересната аналогия на съществуването днес на метанауки, както и на метаизкуство - т. е. на произведения, които възпроизвеждат самия творчески процес, раждането на творбата, проблемите на естетичното“. Томас Ман написва „романа на един роман". Така правят Х. Джеймс, А. Жид, Л. Пирандело. (Жид пише роман в роман“, Пирандело - пиеса в пиеса".) Тези автори иронизират себе си и произведенията си, техния жанр. А стъпката между тази иронична литература и антилитературата, където паниронизмът се превръща в мироглед и метод на писателя, е една. на Впрочем и „Доктор Фаустус" - произведението на най-големия епик ХХ в. в западната литература, вече носи белезите на разлагането на епичното начало и превръщането му във философски размисъл, в рефлексия, макар и много различна от тази, която ни поднасят М. Пруст или Н. Сарот („Златните плодове"). Да не говорим за това, че тези творци не могат да се сравняват с него по дълбочина на мисълта и по размаха на обобщенията, по широтата на обхванатия жизнен материал, осмислен в неговите философски, исторически, културни, национални и общочовешки измерения.

В условията на победилата социалистическа революция в България е лесно да се пише и говори за съветската литература. А преди четиридесет и повече години не беше тъй. Със спе циален закон фашистката власт и полицейската цензура постави под абсолютна възбрана ли тературата, идваща у нас от страната на победилия социализъм. По този повод още през 1924 г. Гео Милев проникновено писа: „Независимо от хулите и клеветите културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа... Излязоха от Русия писатели, ху дожници и мислители; основаха се в Берлин няколко руски издателства: и цяла Европа бе навод нена от руски книги; френската и немската литература бледнеят пред това, което се хвърля в Европа като руска литература. От Русия се лансират школи и теории, за които западното нова торство не се е още досетило..." (курс. м., Х.Д.). Именно това естетическо богатство на новата руска литература, родена от Октомври, обуславя огромното и влияние върху революционния процес от световен мащаб и нейното благотворно въздействие върху обществото за неговия революционен преход от капитализъм към социализъм. Десетки стихотворения, поеми, повести и романи, дори песни и филми, създадени от съветски автори, най-активно се включват в духовния живот на българина. Затова днес не само специалистите, а и обикновените читатели виждат истински революционен подвиг в борбата за издаването и разпространението на съветската книга у нас в периода на фа шистката диктатура (9 юни 1923 - 9 септември 1944 г.). За относителна пълнота и точност трябва да добавя, че редица произведения на новата руска литература българските преводачи и издатели не успяват да прокарат" през менгемето на фашистката цензура. Такива са романите „Как се каляваше стоманата“ на Н. А. Островски и „Педагогическа поема" на А. С. Макаренко, пиесите „Хляб на В. Киршон и „Страх" на А. Афиногенов и др. И все пак например романът „Как се каляваше стоманата" - един ориги нален екземпляр с автограф на Н. А. Островски - бива внесен в България и по нелегален път доставен на политическите затворници в Стара Загора. С превода на „Педагогическа поема се залавя в Плевенския затвор секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов. За пръв път и двата романа в превод на български език излизат у нас едва след народната победа. Това са книги-бойци, изстрадани във фашистката преизподня. От писателите и превода чите тези книги преминават в ръцете на ремсовата младеж и онова поколение от комунисти, което по време на въоръжената съпротива срещу хитлеристките окупатори на Балканите рамо до рамо с по-старото септемврийско поколение изнесе на плещите си кървавия двубой. Върху активната страна на възприемането на героите и проблемите, изнесени в произведенията ва съветската художествена литература, днес се спират в спомените си мнозина наши антифаши сти. В тия спомени веднага се хвърля в очи връзката, която авторите правят между идеоло гическото въздействие на изкуството, от една страна, и бита, психологията на бореца-антифа шист, попаднал в ръцете на полицията или в затвора, от друга.

В подстъпа към този необикновен човек (подстъп, който трае, откак се помня да интерпретирам; подстъп, който, за да е смислен, трябва да обобщи постигнатото в критиката, да му противоречи, като му дължи доста; подстъп, който може да ти струва само страхове, ако амбициозно си решил, че твоята дума е нова) аз особено ценя простите думи на един учен от време и ранг, за които изгубихме сетива: Балан. "Думите у Ботев може да се срещнат същите и у другите български писате.1и, ала не в същата ботевска реч ... Едни и същи думи в друга реч! Едни и същи думи като у всички българи, а подредба по друг начин. Същите човешки изповеди, заклинания и обръщения, каквито могат и други да изрекат, а между тях са заключени необичайни състояния, които извикват стотици въпроси. Същата Jюгика, която изказва всеки чапек, а тя - особено тя - толкова често се превръща в своята противоположност , в антилогика. Същите прегради на значенията, а те са пренебрегнати и поетично свързани, значенията са в друго принципно положение: сякаш пред своята разруха. Същият реализъм на думите, отношенията, чувствата и мистпе, а често те са свръхреалистични. Тончо Жечев, който се отнася с хубаво чувство към тези думи на Балан, е склонен да употреби най-невъзможното съждение за поета: ботевска буквалност. "Абсолютна точност и пределна локализация на ситуации и герои, от които по странните закони на още по-странния живот на поетическия текст се раждат най-фантастичните и мистериозните r<артини и обобщения в българската литература; с познатото съчетание на реалност и тайна в най-хубавите български песни." Ако искаме да разберем Ботев, убедил съм се отдавна, трябва да започне:vt оттук. Как нищо неподозиращите думи, с които иначе хората кротко или гневно си общуват, у Ботев се срещат и се nъзбуждат тайни, чародейства и магии, апокалиптични картини и провидства. Уловим m1 тази логика, схванем ли с нея всичко създадено изпод челото и перото на този неземен човек, ще обезсилим най-напред основния напън, в.1аствал десетилетия в ботевознанието: обяснението на явлението Ботев чрез неговата личност. В шrен на този напън бяха и хора с проницателни характеристики за поета - от Боян Пенев до днешните учени хора Никола Георгиев и Александър Кьосев. Ако Ботев им се изплъзва в мащаба си, то е, защото той изказва неща надлични, защото е "личност в повече".

Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.