непознат

Той е може би най-непознатият и най-пренебрегваният български възрожденец. Непознат е човекът, жизненият му път,1 пренебрегван е писателят, чиито трудове още не са издирени, и общественикът, за когото все още се повтарят безкритично клеветите на д-р Ив. Селимински. Когато през февруари 1870 г. българските вестници съобщават за смъртта на Кипиловски, „един от първите подвижници във възраждането на нашата книжнина", те не могат да напечатат нещо по-конкретно за живота и дейността му. Забрава вече неумолимо покривала името му. Пет години след Освобождението Петко Славейков търси в родния му Котел спомени и документи и за достойния съгражданин на Георги Раковски. Получава едно негово писмо до общинарите за уреждане майчиното му наследство и си записва легендата за полудялата от скръб майка по тръгналия да учи в чужбина единствен син. 3 Забрава, непроверени сведения, злонамерени твърдения - това е градивото за досегашните кратки бележки за възрожде неца, с чието име са свързани големите почини на българската културна история през втората четвърт на XIX в. — от 1825 до 1844 г. Роденият през 1802 г. преводач, поет, филолог, историк и лексикограф трябва да бъде познат и оценен в действителните си измерения на вдъхновител, инициатор, пионер в много основни направления от развитието на новобългарската книжнина и на трагичен неудачник, неизпълнил обета си, неоправдал надеждите на народа, несправил се със задачите, които историческият момент му бил възложил.

След оригиналното си изследване върху естетическите програми на френските и рус ките символисти Стоян Илиев закономерно се насочи и към сходната проблематика на Националното литературно развитие от периода след края на кръга „Мисъл докъм сре лата на 20-те години. За него този преход означава не само продължение на научния интерес към един от ключовите естетически въп роси на изкуството от края на миналия и началото на нашия век, но и опит да се експлицират някои от най-важните идейно-художествени противоречия и тенденции в национално своеобразното развитие на българската ли тература. В този смисъл неговата следваща книга „Пътищата на българските символисти" пресъздаде атмосферата на националното символистично движение, очерта отделните творчески личности и тяхното дело, разкри общата философско-естетическа платформа на българския символизъм и неговата роля в социалния живот на цялата ни култура, при носа му за обогатяването на художественото илитературнокритическото самосъзнание на епохата. Същевременно Стоян Илиев не херметизира своята изследователска задача единствено до въпросите, свързани с историята и постиката на символизма, а съзнателно характеризира цялостния културно-исторически релеф на времето. Той отдели много страници за разсъждения върху идеологичес ката и социално-психологическата същност на времето на символизма, обясни неговите пътища" като неотделимо свързани и обус ловени от своеобразието на националната художествена мисъл, от националния инте лектуален и духовен пейзаж. В света на националната символистична поезия, в личната драма и битие на нейните представители той видя не толкова естетическите деформации на една чужда художествено-естетическа ре алност, колкото богатите превъплъщения на българската словесност, възможността чрез духовната съдба на това поколение да се навлезе пълноценно и в културната психограма на епохата, да се обясни особеното и неповторимото в зараждането и развитието на новата българска литература. Изяснил вече своите основни методоло гически позиции при подхода към литературното минало, разкрил спецификата на теоре тико-критическия си и културно-исторически подход, днес Стоян Илиев си поставя още потрудната задача да детайлизира това минало, да възкреси в пълнота неговите личности и идеи. Налице е следователно не просто про дължение на една и съща изследователска задача, а лично своеобразие на подхода. Обикновено литературният историк тръгва от частните проучвания към по-общите наблюдения и изводи. Натрупването на материал върху отделни проблеми е предпоставка за разширяване на изследователския кръг, за по-категорични и многостранни наблюде ния върху цялото". Пътят на Стоян Илиев е като че ли противоположен. След книгите си, посветени на естетическата теория на ев ропейските символисти, след задълбоченото си изследване на историята на българския символизъм той, както става ясно от новата му книга „Теодор Траянов - грядущ и не познат", се насочва към литературната съдба и художествено своеобразие на отделни пред ставители на българския символизъм. Този обратен" подход крие опасност моногра фичното разкриване на отделната творческа личност да се разпадне в потока на вече известното от предишните по-общи като проб лематика изследвания. Да се загуби творчес ката индивидуалност под натиска на вече познатото за цялото", или казано по друг начин - общата естетическа проблематика на символизма да потисне очарованието на конкретната творческа личност - в случая Теодор Траянов.

На 15 януари 1893 г. унгарският провинциален вестник „Мадяр Неплап" започва да издава притурка, озаглавена „Нувалата на маджарските българи". Изданието излиза на банатско-българско наречие и е предназначено за българите в Банат. То се появява почти едновременно със седмичника „Маджарски бъл гарин" и на практика стои близо до платформата и задачите на този вестник. При нашите издирвания се оказа, че посоченото заглавие не фигурира сред заглавията на българските периодични издания в Банат, непознато е и на унгарските изследователи. Наистина „Нувалата на маджарските българи" не е водещо издание в банатско-българския периодичен печат. Но макар със скромно значение в културно-просветния живот на българите в емиграция, вестникът определено се свързва с кни жовното наследство на банатските българи и историята на издадените в Банат български периодически издания. Представяйки настоящето издание, тук - предвид банатско-българската насоченост на „Мадяр Неплап" и неговата неотделима връзка с българския вестник - ще се спра и на самото унгарско издание. „Мадяр Неплап" (в превод: „Унгарски народен вестник") е„седмичник за общество, просвета, ико номика, отчасти промишленост". Уредник-издател е унгарецът Шаламон Кьониг, като от началото на 1893 г. се включва още един издател - Ксавер Хорват. За място на издаването е означено селището Надсентмиклош, през 1893 г. има съобщения за още две селища - Винга и Темешвар (дн. Тимишоара). Вестникът започва своето съществуване всъщност от четвъртата си годишнина през 1888 г. Преди това се нарича „Надсентмиклошки бюлетин" и е със съвсем друга насоченост. Изданието излиза до 1895 г. и има общо седем годишнини. Особено важна за нас е деветата му годишнина, когато в допълнителна страница от 15 януари 1893 г. до 19 март се разпространява „Нувалата на маджарските българи". Периодичността на унгарското издание е непостоянна. В началото на четвъртата му годишнина е означено - излиза всеки четвъртък“, от 1889 г. е отбелязано - събота, а от 1893-та - неделя. Годишно излизат около 52-53 броя, за някои години - напр. 1888 или 1889-та — броевете са неустановени. В националната библиотека „Сечени" - Будапеща открихме екземпляри от четвъртата годишнина на вестника насетне, като за посочения период липсват отделни броеве, а други са непълни.

Без съмнение литературата е онази привилегирована област, в която езикът се упражнява, уточнява и изменя. От мита към устната литература, от фолклора и епопеята до реалистичния роман и модерната поезия литературният език предоставя разнообразие, чрез което литературната наука изучава жанровете, но той е не по-малко свързан с една и съща и единствена характе ристика, която го различава от езика на обикновената комуникация. Ако стилистиката анализира различните особености на един или друг текст и съдействува по този начин за създаването на теорията за жанровете, то поетиката се опитва да очертае тази обща за езика функ ция в нейните различни литературни проявления. Тази специфика на функцията на езика в ли тературата бе наречена по етична функция. Как да уточним поетичната функция?