около

Като поет и белетрист Вазов е дълбоко врязан в съзнанието ни. Влязъл е так като драматург. Но ние съвсем не сме свикнали да мислим за него като за публици и критик. Не само защото големият ръст на художествените му произведения зас чва другите страни от дейността му, но и защото години наред неговото литература публицистично дело е било съзнателно или несъзнателно подценявано. Беше се утвърдил представата, че колкото и да е голям като художник, - като мислител Вазов е слаб Едни не можеха да му простят борбата срещу кръга „Мисъл и рязкото изказване символистите, други - злополучната студия за Христо Ботев. Единствено това се и знаеше. Всичко друго бе една смътна представа за някакви маловажни, неинтересни и до голяма степен случайни факти от живота на писателя. Едно не особено популярно самопризнание за няколко пламенни статии" срещу преврата на Батенберг, едно ши роко разпространено мнение за повърхностния, най-често снизходително-насърчителс характер на писаните от поета литературни отзиви и един не съвсем критично състався библиографски списък, 1 в който на Вазов се приписваха между другото и редица уводин статии и анонимни вестникарски бележки - това е почти всичко, което бе отбелязала литературната наука от миналото. И то си бе останало в кръга на специалистите. На интересната част от литературно-публицистичното дело на Вазов - неговите полита чески статии от първото десетилетие след Освобождението - бе напълно игнорирана Никой от буржоазните литератори не се зае да разлисти прашните страници на в. Н родний глас, за да извлече от тях спомена за ония години, когато поетът бе млад пламенен, когато пазеше в сърцето си непокътнати великите идеали на възраждането и с темпераментното перо на журналист служеше на същата оная богиня страшна на Свободата", която с юношески възторг възпяваше в стиховете си. Каквито и причини да изброим, струва ми се, че това премълчаване не бе случайно. На буржоазията беше нужен един Вазов - загладен, параден и. .. обезсилен. Тя нямаше интерес д подчертава цялата дълбочина на неговия демократизъм, цялата широта на неговия патриотизъм, цялата острота на неговото свободолюбие. Достатъчно трудно и беше да преглътне някои от стиховете му, за да има желание да си създава допълнителни за труднения и с публицистиката му. Тя сякаш смътно предчувствуваше опасностите, които крият политическите статии на Вазов от първите години на нейното царствуване иза всеки случай ги остави в забрава. Не се заинтересува от тях и прогресивната литера турна наука от миналото - на нея пък и пречеше предубеждението, че няма какво интересно да се очаква от политическите статии на един буржоазен писател.

Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.

Теоретичните възгледи на Гео Милев за характера и същността на театралното изкуство, за развитието на българския театър, както и неговите прояви в областта на режисурата продължават да привличат интереса на изследователите. Поставените от него пиеси, макар и малко на брой, са осъществени в различни периоди от живота му и на различни сцени: от опитите в Стара Загора е поставянето на „Едип цар" от Софокъл през 1915 г. до сцената на театър „Ренесанс" като режисьор на пиесата „Массачовек“ от Ернст Толер през 1923 г. Някои от репетираните пиеси не виждат светлините на рампата за първия допир с публиката.

В литературния печат на всяка страна намират широко отражение онези въпроси от литературно, литературно-критическо, обществено-културно и философско-идейно естество, които в определен период най-много вълнуват дадено общество. За да доловим по-важните от тях, без да се спираме на въпросите-еднодневки, трябва естествено да обхванем с поглед по-голям откъслек от време. В този преглед се проследяват някои от по-важ ните проблеми, които са привличали вниманието на полските критици, писатели и пол ската културна общественост през последните месеци и намериха своята изява по страни ците на полския литературен печат. Поради голямото разнообразие и пъстрота на пробле матиката, ще се ограничим тук само с ония въпроси, които засягат белетристиката и поспециално романа.

Поезията на Атанас Далчев бе разглеждана почти от всички наши критици, но в тези критики остана почти незасегнат въпросът за светогледа, който е отразен в нея. Недостатъчно бе разгледано и влиянието, което е упражнило върху нея философското образование на автора й в процеса на нейното създаване: този въпрос остана някак настрана от нея, защото Далчев съзнава, че илюстрирането на едни или други философски идеи със средствата на изкуството води към разсъдъчен схематизъм, а следователно и към анемичност на художествените образи, поради което той се предпазва от такава илюстративност. Но ако в поезията му липсват такива илюстрации, от това не следва, че философското му образование е минало безследно за пое тичното му творчество. Главната задача на настоящата статия е да открием това влияние. Далчев публикува първите си стихотворения в седмичника „Стрелец“, чийто редактор бе проф. Гълъбов. Около този седмичник бяха групирани няколко поети и белетристи, които диреха нова насока на литературно творчество - различна от тази, която бе застъпена в сп. „Златорог“ и „Хиперион“. „Хиперион" бе орган на символистите у нас, но символизмът вече се бе разпаднал, защото най-даровитите му сътрудници бяха минали към реализма, а „Златорог" заемаше средно място между символизъм и реализъм. Главната задача на седмичника „Стрелец, бе да намери нов подход към родната действителност, който остава настрана от външната страна на народния бит. „Стига толкова описания на опинци, бъклици, сахани и паралии. Дайте ни задълбочено описание на народната душевност!" - казваха сътрудниците на „Стрелец“, а Дал чев често цитираше едно стихотворение на Гипиус, в което родината казва: „Аз не ще покажа лицето си на този, който дири моята показна красота, който не ме приеме докрай, каквато съм - безобразна и кална." Това схващане на Далчев не бе далеч от стихотворението на Блок „Два найсетте“, което той цитираше с патос, особено стиховете: „Идут, идут изпуганные тучи, заря B крови." Далчев не бе чужд на идеята, че западната култура е пред своя залез, но той смяташе че през нея трябва да ми не всеки, който иска да добие задълбочен поглед към родното, и поради това той изучаваше с увлечение западната философия, без да вярва в нея. Но Далчев изучаваше западната философия не само за да добие задълбочен поглед към родната действителност. Него го възхищаваше архитектурното единство" в постройката на западните философски системи, сложната им завършеност, макар и да ги намираше построени на песъчлива почва, която не може да ги задържи задълго. „Аз възприемам философските системи от естетическо гледище, казваше той в разговорите ни преди години и допълваше, че той поглъша философия, а излъчва поезия". Той искаше да вземе от западната философия оръжието, с което да я срази. Но прекомерното му увлечение от тези занятия с философията в същност го отклоня ваха от родната му действителност. Тези занятия не дадоха очакваните резултати, защото го насочваха към един чужд свят. В стихотворението си „Книгите" той дава ярък израз на това свое разочарование.

През 1854 г. Петко Славейков публикува в подлистника на „Цариградски вестник" преводната брошура „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват". В бр. 184 от 31 юли, след първия откъс от превода, е написано: „Някой турски сатирик така вика против ония, които се женят за пари: Тежко и горко на тогова, кой се жени за пари и богата стара баба предпочита от девойка добросърдца сиромахкиня. - За имот ли се ожени? Роб си. Имаш заповедник. Варди и кат му прилегне в чутурата счуква вяра. Ха бре! дръж го за брадата, вещице за пари избрана! Ще не ще, щеш го накараш да търпи като магаре. В следващия бр. 185 пак след края на превеждания откъс е отпечатано стихотворението Не търси далек честта си...", също без подпис, и то е припознато като Славейково в т. І на пълното събрание на съчиненията му, а „Тежко и горко на тогова..." е отминато от съставителите. Основание да приемем възможността, че това стихотворение е писано от Славейков, ни дава фактът, че и то като „Не търси далек честта си..." е поместено непосредствено след текста на превода, правен от Славейков, като и двете стихотворения не са подписани. Освен това безспорно е, че и двете творби са се родили в резултат на контакта на техния автор с проблематиката на „Брачний дар...", което, струва ни се, също може да послужи като агрумент да се приеме, че те са създадени от неговия преводач. В бр. 5, г. ІV на в „Право“ от 27 март 1871 г. е намерила място сатирата „Посвящение А. Д. Пюскюлиеву", подписана Т... На Връбница 1871", в която се осмива Ангел Пюскю лиев за стихотворението му „Пейте, Славейков!". В бр. 14 на в. „Македония" от 6 април 1871 г. Пюскюлиев отговаря с „Посвещава се, комуто се пада", а в извънредната притурка след бр. 14 е поместено стихотворението:

В края на май 1986 г. се навършиха 120 години от рождението на д-р Кр. Кръстев - критикыт и редакторът на сп. Мисъл", диктуващо литературните вкусове в продължение на 17 години. Дейността и възгледите на възпитаника на немската естетическа мисъл на българска почва още приживе са обект на ожесточени спорове. Макар и напоена с идеите на немския естетизъм, личността на д-р Кръстев, близо седем десетилетия след смъртта му, продължава да предизвиква интерес сред научните литературни среди. Неотдавна в архивите на наследниците му бяха намерени неизвестни спомени и писма. Надявам се, че те ще са от полза за изследователите на тази тъй противоречива натура, както и на писателите край нея. Това са спомените на съпругата му Радка Кръстева, писани между 1934 и 1935 г., и на д щеря му Офелия д-р Кръстева-Шивачева, писани в края на 1970 г. Майката и дъщерята са ги писали в напреднала възраст (Р. Кръстева на 62 г., около година преди кончината й; О. Шивачева - на 78 г., тя почива през 1977 год. 85-годишна), но дълго са ги носели в себе си. Предавали са ги от уста на уста B рода, затова в написаното се долавя известна близост. Освен тях, в архивите на наследниците им има две илюстровани карти от Боян Пенев, писани в Мюнхен до д-р Кръстев на 18. IV. и на 12. V. 1912 г.; една пощенска карта от критика до Христо Спасовски в учителския институт в Ески Джумая (днес Търговище), писана на 30. ХІІ. 1914 г. Предлагам на вниманието на читателя изброените спомени и писма.

Става дума за „Балконът“ (1928 г.) на А. Далчев и „100 години самота“ (1979 г.)на М. Башева - две стихотворения, в чийто образен свят балконът е повече или по-малко съществен елемент. Известно е, че петте десетилетия между тях са изпълнени с огромни историчес ки, социални, философски, общокултурни и т. н. промени. Известно е също, че то ва е период на огромно развитие на българската литература, в по-тесен смисъл поезия - развитие сложно, многопосочно, една от линиите на което сякаш очер тават Далчев и Башева. Защото Далчев от 20-те и Башева от 70-те години (въпреки различието си) имат много общо: дълбокохуманна проблематика - с афинитет към вечните нравствени проблеми и жива човешка мисъл; огромна култура — обща и литературна; някакво особено съчетание на философски и детски наивно, на емоционално и рационално, на трагично и иронично; не по-малко особени конфликтност, топлота, самотност и т. н. Разбира се, това са двама много различни поети. Различието им (то ще се види по-нататък в самите стихотворения) се корени както в епохите - те са рожби на две коренно различни епохи, така и в биографиите им, в самите им личности, т. е. в техните, струва ми се, толкова различни характери, темпераментни душевности, в жизнените им философии, в естетическите им възгледи. И всичко това намира спонтанен израз в поезията им. Мисля, че „Балконът“ и „100 години самота" са просто миниатюрна картина на казаното по-горе. Общите елементи в тях - „вградените в образния им свят балкони" - са само подтик за размисъл върху двете стихотворения, при който на фона на общото, като най-обща нравствена основа, конфликтност, проблематика и т. н. естествено се откроява различието: открояват се неща, показателни за разли чието между двете стихотворения (двете творчества, двамата поети); за една от линиите на развойния процес в нашата поезия; за светоусещането и световъзприемането, мисленето и душевността на човека от 20-те и 70-те години. Но това не означава, че тук двете стихотворения ще бъдат сравнявани, въпреки че до известна сте пен ще бъде така. Над сравнението ще доминира размисълът върху всяка една от творбите, т. е. така, както е естественото и възприемане и въздействие.

Внезапната смърт на Захари Стоянов на 2/14. IX. 1889 г. в Париж развълнувала цяла Бъл В. „Свобода" излиза на 6. ІХ. 1889 г. със специален траурен брой (№ 298). Тук са поместени официалните съобщения за смъртта му, съболезнователни телеграми на официални лица до съпру гата му Ан. Стоянова и др. На първа страница е публикувана уводна статия, вероятно от колегите му съредактори, която се проследява жизненият и творчески път на 3. Стоянов: „от скромен поборник до пред седател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар до пръв български писател и публи цист". На втора страница под заглавие 6 септември" се помества статия по случай 4-годишнината на Съединението, където високо е оценен и неговият принос. B Текстът на официалното съобщение за смъртта му, поместен на първа колона на с. 2 в бр. 298 на в. „Свобода", гласи следното: „На 2 того, часът по 11 се получи от Париж от г-н доктор Жечев следната депеша: София, Министру Стамболову. Захарий Стоянов е опасно болен. " От същия на 3 того се получи известие, че 3. Стоянов умрял час по 9,30 след пладне. Щом се получи това печално известие, незабавно се телеграфира г-ну доктору Жечеву да съобщи отколко е боледувал покойния и каква е била болестта му. На това запитване г-н Жечев отговори следующето: „Болестта се почна на 1-й септември след пладне и трая 30 часа. Болният се гледаше от докторите Пино и Гошер, които констатираха, че той страдае от болестта occlusion intestinale (задънване на червата), която при всичките взети енергически мерки, докара преждевременната смърт на покойния.“ Като се получи тая депеша, правителството даде заповед да се отопсира тялото, и като се констатира болестта, да се балсамира и изпрати в България с особен вагон.

Това първо представяне у нас на словашкия писател Владимир Минач като публицист е толкова изстрадано, че всеки преводач на мое място би го посрещнал по-скоро с тъжна усмивка, отколкото с ра дост. Защото ако съпротивата срещу Минач в Словакия беше гласна и позиционна, то у нас- глуха и по презумпция. Защото ако словашката преса беше горещ, но нормален терен за спор на гледища - като единствен път за постигане на истината, - то първоначалното осмеляване на наше издателство да запознае българския читател с томче избрана публицистика на Минач, завърши печално: ръкописът бе спрян. И то години след като името на Минач се превърна в понятие за съвест на словашкия народ и словашката революция; след като творби от рода на есето „Тук живее народ" станаха христоматийни; след като излязоха двата обемисти тома с есета, статии, диалози и портрети на Минач - Взаимозави симост“, 1976 г. и „Текстове и контексти", 1982 г.; след като отдавна четяха Минач на чешки, полски, унгарски, руски език... И тук се изкушавам да добавя най-куриозното: ръкописът бе спрян през 1986 година! Да, времето беше спряло за нас - и за Минач у нас. Дори не можеше да му помогне“ интервюто, което бях взела от него за българското издание още през 1984 година! Мисълта на Минач, че „Основните нравствени проблеми си остават същите, защото не са се променили основните обстоятелства (икономически, политически и т. н.), сред които живее или линее нашият съвременник" - бе плътно зачерта на с черния редакторски флумастер... Безспорно публицистиката поради своята жанрова природа въздейства най-силно в конкретно време и пространство. Такова беше и въздействието на Миначовата публицистика още от своето начало, от пет десетте години насам. Но дали нещо от реалността е отишло в архив - при високата взискателност на писателя, — не се наемам да твърдя. Бих казала обаче друго, в което съм убедена: Минач изпреварваше времето. Той отдавна е в днешния ден въпреки направеното в минало време темпераментно призна ние: „Най-добре се чувствах, когато бях в контекст, особено в бурен, дори разбунен, сиреч в такива ли тературни взаимоотношения, в които се святка и гърми." Разбирам тъгата от застойните дни, разбирам и умората на „ветерана" - през август той ще отпразнува по словашки своя шестдесет и осми рожден ден... Но какво общо има това с творчеството му, пронизано от съзнанието, че изкуството е Ancilla vitae? Или с идеята му за „цялостния човек“ - не като мечта, а като единствена позитивна алтернатива в нашия свят?... Мъдрият отговор на тези въпроси даде самият Минач - не без ирония, тоест в неговия стил - още когато излезе книгата му „Текстове и констексти“: „Дълго е писана тази книга, и се надявам, че също така дълго ще се чете, макар и на части, и от малцина, "