Откъси

С Ангел Каралийчев се запознах, струва ми се, през 1922 г. Току-що беше дошъл от Стражица, следваше химия в университета. (После се прехвърли Свободния университет във Факултета по дипломация.) Знаех вече, че е Множко Гладнев, който пише хумористични фейлетони в „Червен смях". Срещнахме се за пръв път в Народния дом при Лъвовия мост. Веднъж в ка фенето на Народния дом седяхме с него и Георги Костов, режисьор и театрален деец. Костов разказваше, че в един анонимен конкурс за едноактни пиеси той, като член на журито, преглеждал представените работи - нямало нищо свястно. И сочеше за пример някаква пиеска „Печената пуйка", в която пуйката се опекла за десетина минути. „Авторът - казваше Костов - не познава жи вота, не разбира нищо от драматургия." „Ти не разбираш нищо" - извика Каралийчев, удари по масата с юмрука и скочи. „А, значи ти си бил авторът на тая глупава пиеса!" - каза присмехулно Костов. Ангел кипна, скочи Костов - ще се сбият. Едва ги разтървах. И Ангел беше много сприхав, избухлив, лесно пламваше и от нищо се сърдеше. Наблюдавал съм ги кога играят табла с Колю Фурнаджиев в кафене „Кристал" (дето сега е„Бамбука" - свърталище на младежи, срещу Градската градина, южно от Народния театър). Ако Ангел спечели играта - става весел, шеговит. Ако бъде бит - скача и прави скандал.. Но в спокойна атмосфера и при добро настроение той притежаваше особено очарование - духовит, остроумен, речта му беше пропита с хумористични нотки, с ирония, която не обижда, а придава интимен, задушевен нюанс на думите му. През 1923 г. той издаде „Мауна Лоа, революционна поема" - едно слабо, но гръмогласно съчинение във футуристичен дух и стил. Несръчно подражание на „150 000 000" от Маяковски. Религиозните образи в поемата са на веяни от „Дванайсетте" на Блок и „Христос възкресе" на Андрей Бели.

ПРЕЗ 1967 ГОДИНА В ПЕТ ТОМА (петият том има две части) излизат подбрани произведения от литературното наследство на един от нашите най-ярки творци - поетът Кирил Христов. В т. V, ч. 1- (Кирил Христов, съчинения в пет тома, БП, С., 1967 г., подбор и редакция Светла Гюрова, Тихомир Тихов) - са включени „Откъси от дневник в единадесет тома „Време и съвременници". Обръщам специално внимание върху определението „Откъси". То подсказва, че не всичко от мемоарните дневници на поета е намерило място в цитираното издание. Това е предизвикателството, което е повод да се върна към архивните оригинали в литературния фонд от наследството на Кирил Христов, за да потърся отговор на въпросите, какво е останало извън „Откъсите“, които са били обнародвани преди повече от две десетилетия и защо е останало извън тях? A Да се отговори на тези два въпроса, които макар и не единствени е доста трудно, защото изисква безпристрастност. В същото време отговорът, който се налага сам, носи в себе си дискусионна искра. тя от своя страна крие опасността от остри литературно-изследователски спорове, главното в които ще бъде според мен разкритието на истинския морален облик за литературните нрави през първите десетилетия на нашия век. Подобни чисто интелектуални съображения настояват да бъде поет рискът да се предизвикат литературните историци и изследователи именно с въпросите "Допълнения", които и до днес, близо седемдесет години, след като са написани и четиридесет и пет години след смъртта на техния автор, спокойно пролежават в архивните хранилища. В бележките към т. V, ч. І е написано: „В историята на нашата литература дневникът на Кирил Христов е един изключителен документ." Тази оценка, която подкрепям, изразява съвсем точно значе нието на Кирилхристовите мемоари независимо от филипиките, които се сипят по-нататък в същия предговор, а и винаги са се сипели - както върху този документ за литературните нрави, така и върху самия поет. Далеч съм от мисълта, че се налага да подлагам на подробен анализ както обнародваната част от дневника, така и отношението на отделни литературни специалисти - от разни години и поколения. Не бива да се забравя, че както литературните разбирания, така и личните вкусове, качества и изисквания са били от решаващо значение за подбирането на „ОТКЪСИ" от дневника на поета при въпросното издание. Това е така, защото в нашата литературна критика дълги години вече съществуват напълно авторитарни оценки за поети и белетристи от първите години и десетилетия на века. И тези оценки са станали меродавни изобщо за литературното ни възпитание и мнение. Дневникът, или по-скоро онези свои впечатления, факти и събития, които Кирил Христов е ограничил в рамките на отделните томове - единадесет на брой - наистина влизат в остро противоречие с подобни авторитарни, явно цензурирани и подложени на диференциален подбор. Този факт предизвиква настоятелно към преосмисляне оценъчните литературни позиции на литературните историци и изследо ватели, както и изисква нов подход към творческото наследство на редица известни имена в българската литература. Нека не се заблуждаваме, в редица пунктове възраженията на Кирил Христов срещу литературните нрави, обичаи и морала на неговите съвременници в основата си са справедливи, колкото и да е нелицеприятно това за литературната ни история като цяло.

Увлечен от полемичната си страст, Иван П. Цанов поставя на страниците на сп. „Литературна мисъл“ („Допълнения" към „Откъси от Дневник" на Кирил Христов" - Литературна мисъл, кн. 10, 1989 г.) един твърде болен и твърде актуален проблем на българското книгоиздаване -въпроса за изборността в представянето на нашите класици. Проблемът е стар като самото книгоиздаване. Още в първите десетилетия на свободна България нашите книгоиздатели започват да публикуват откъси от творбите на своите предходници. В полувековния свободен живот на нова България обаче не се появява нито едно пълно, академично издание на съчиненията на български класик. Още по-приглушен е интересът към миналото през следващите десетиле тия. Водени от желанието да преоценят литературното минало от марксически позиции, издателите и критиците на 40-те и 50-те години се опитват да представят част от идейно съвместимите с оформящата се идеология и естетика творби. На читате лите се поднасят съчинения на Йовков или Елин Пелин в един том, с два или три тома се представя Вазов. Отчасти този възпитателно-назидателен синдром е преодо лян в следващите три десетилетия. Сравнително пълно у нас се представят творбите на Иван Вазов (двадесет и два тома), Христо Ботев (три тома), Г. С. Раковски (че тири тома), Л. Каравелов (дванадесет тома), Йордан Йовков (шест тома), Елин Пе лин (шест тома), П. П. Славейков (осем тома), П. К. Яворов (четири тома), К. Христов (пет тома), А. Страшимиров (осем тома), А. Разцветников (четири тома) и др. При това, държа да отбележа, всички тези издания са реализирани с усилията на малобройния колектив на отдел „Литературно наследство" при издателство „Български писател". Въпреки драматичните усилия на малкия издателски колектив обаче и до днес и неговите служители, и редакторите във всички български книгоиздателства робуват на фрагментарността. В края на ХХ век в България все още няма нито едно академично издание на български класик. Няма специализирано издателство за литературна класика. Издателството на БАН нене публикува творби на художест вената ни култура и в момента преустановява единственото издание на български класик. От заплануваните първоначално десет, а по-късно двадесет тома на П. Р. Сла вейков, за около двадесет и пет години са излезли шест, с които изданието приключва. Искам и да напомня на Иван Цанов, че неиздадени са не само дневниците на Кирил Христов. Неиздадени са много от стиховете на Стоян Михайловски (на български и френски), неиздадена е публицистиката на Захари Стоянов, поместена във вестници, които времето все по-упорито руши. Неиздадени са великолепните мемоари на Д. Маринов, неиздадени са спомените на Симеон Радев (Архив на БАН). Фрагментарно ще бъдат представени творенията на Софроний Врачански, непълно е представено творчеството на Г. С. Раковски.

Името на Йожен Йонеско е известно по целия свят, а неговата пиеса „Плешивата певица“ вече пее класически арии. Оспорваният някога драматург на театъра на абсурда днес е безспорен класик. Както казва Симон Бенмюса: „В откъслечните разговори в кафенетата или по улиците се чува това, което винаги се е говорело, още преди Йонеско да е съществувал, но ние си помисляме: това е от Йонеско. Той е накарал да прозвучат отново думите на света.“ Понеже знаем какво е говорила за този автор нашата пролетарска критика, нека чуем гласа на буржоазната критика в началото на петдесетте години в лицето на Жан-Жак Готие: „Не вярвам, че г-н Йонеско е гений или поет; не вярвам, че г-н Йонеско е значителен автор; не вярвам, че г-н Йонеско е драматичен автор; не вярвам, че г-н Йонеско има нещо да ни каже.“ Много от подобните въпроси намират своите отговори в статиите и изказванията на самия Йонеско. Едно от големите приключения в театъра на века е вече приключило. През последните години драматургът рисува и размишлява като художник. „Дневник на откъси“ е от един по-ранен период, когато зрелостта е настъпила, но се напукват плодовете на толкова творчески намерения и осъществявания. Усеща се есента и се поставя основният въпрос за смисъла на живота — не високопарно, а естествено. И срещаме един автор, който е човек, съкровено изразил човека. Йожен Йонеско е роден на 26 ноември 1912 година в Слатина, Румъния. Публикува за пръв път през 1930 година в списание „Зодиак“. На девет години майка му, която е французойка, го отвежда в Париж, по чиито улици, според неговите думи, той мечтае като всички деца да стане светец или маршал: „Искам да стана светец. Не искам да имам неизвестна съдба. Чета в религиозните книги (и това ме отегчава), че не трябва да се търси слава... Следователно, няма да стана светец.“ На тринадесет години семейството му се прибира в Румъния и той усвоява румънски език. Следва в Букурещкия университет, подготвя първата си поетическа книга с елегии и вече пише това, което може да бъде определено сега като негова поетика на театъра: „Големите произведения се раждат от обикновени чувства, елементарни, почти биологични. Това е една от редките абсолютни истини, които се проявяват в изкуството.“