Пастернак

В своето слово, произнесено над гроба на Б. Пастернак, В. Ф. Асмус поставя името на поета до имената на Лермонтов, Достоевски, Толстой. Днес няма никакво съмнение, че Б. Пастернак е творец класик в най-високия смисъл на тази дума. Подобно на своите велики предшественици той вижда в изкуството нравствено безпокойство, служене на истината, вярност към историята. В статията „Няколко положения" Б. Пастернак нарича творчеството „кубически къс разгоряна, димяща съвест", а в „Драматически фрагменти" изповядва: Я так привык сгорать и оставлять На людях след моих самосожжений! 3 Цитираните произведения са написани през 1918 г. и свидетелствуват за благородни те духовни пориви на младия поет. След тридесет години, ръководен от същите подбуди, той започва да пише романа „Доктор Живаго". В писмата на Б. Пастернак до О. Фрайденберг от 1946 г. мисълта за неизпълнения дълг към живота и за вината към тези, които го обичат, гори със страстта, родила най-добрите страници на руската литература от XIX в. Съдбите на Т. Табидзе и П. Яшвили, на М. Цветаева и О. Фрайденберг стоят пред художника като „вечна улика", която му напомня, че не е изпълнил докрай своята мисия. Писателят гледа на работата върху романа като изкупление на своята вина пред историческата памет. Цената на изплатения дълг трябва да бъде го лямата проза, съпътствана от нова мисъл, (...) от стегнато, но с лекота постигнато поведение, от труден живот" 5. Тези редове напомнят за нравствения максимализъм на Л. Толстой.

Днес природата съвсем не е вече пастернаковска. Водата, влагата, дъждът, тези божи дарове, които, дарявайки ни с живот, ни свързват и с отвъдното, са вече редки пришълци в екологически замърсения ни свят. Днес сезоните, поделени дори по ме сеци, за които Пастернак винаги имаше специфично наблюдение и свой образ, поч ти се сливат в едно унило и равно двусезоние. Неговите дървета, изправяни като строй на богомолци на страстната неделя, са покосени от „киселинни дъждове" и градски смог. Ручеите и потоците, заливащи дома на д-р Живаго, не стигат дори до реките, които ще ги погълнат. CHa Какво би казал Пастернак за това? За него всяка проява на природата, особено любимият му дъжд, е знамение на висшите сили на битието. Той, който се вслушва в усещанията си с острия слух и зрение на горско животно и сам призовава към това: „Давай ронять слова" из сборника „Сестра моя жизнь". Той, за когото по волята на твореца природата гъмжи от живи същества, метеорологични явления, буйствуваща растителност. Дали няма да се изрази с думите на Гогол: „скучно оставленному", или ще предпочете „Апокалипсиса": „горько богооставленному"? eeel mo OTOR Младият Пастернак вероятно. Късният, умъдрен от опит и духовни осенения - едва ли. Той беше вече проникнал в загадката на Възкресението и с героя си д-р Живаго смело можеше да повтори думите на Йоан Богослов - „Смерти не будет. Но дотук пътят ще бъде дълъг, криволичещ и драматичен. Сам поетът си го е пред видил в знаменитото „Да знал бы я, что так бывает, года пускался на дебют“. И части чно изпитал на младини в „Дурной сон" от „Поверх барьеров" (1914), TER B Първоначално младият поет насочва духовния си взор към природата, особено нейните стихийни, мощни, бихме казали - и свръхестествени проявления. Тях ното пластично описание е изключително силна страна на ранния Пастернак и ако съвременният човек не беше загубил много от остротата на усещанията и свободното си общуване със света, ние щяхме да видим нещо много повече от „търсен художествен ефект. Защото Пастернак не се затваря в преживяната и пресътворена природа. Не само поведението й наблюдава поетът, но и нейната реакция на човешкото при съствие. И човек, и природа живеят тук в духовното единение на детайлите, в лю бовно взаимопроникване. Това не е анимистичният, както мисли английският проф. Деър, а пантеистичният Пастернак с почти пълното отъждествяване на природа и бога. Природата у младия поет се състои предимно от растения и метеорологични съ бития. Капките роса, дърветата живеят в стиховете му с такова напрежение на силите, така по човешки разчленено и акцентирано съществуват, че място за друг жи вотински свят не остава.