пиеси

С пиесите „Еснафи“ и „На дъното“ започва нов етап в творчествот на Максим Горки, свързан с нарастващия революционен подем в Русия с първите тътени и приближаването на революцията от 1905 г. Пре този период авторът на романтичните химни за безумствого на хра рите" и за пламтящото сърце на Данко, писателят-реалист, разкри трагичната участ и стихийния протест на босяците против разлагащот въздействие на еснафския, собственическия морал - все по-тясно с сближава с революционното движение, намесва се в политическит борби срещу руското самодържавие и постепенно се свързва с Лениновот крило на руската социалдемокрация. Той става буревестник, глашата на революцията, първият пролетарски писател със световно значение в чието творчество се формират принципите на социалистическия рен лизъм. Тъкмо по това време той осъществява напълно отдавнашната с мечта - да създаде изкуство, което възбужда героични емоции, стип до най-широки кръгове, зове към преустройство на обществения ред В пиесата „Еснафи“ Горки за пръв път в световната литература създав образа на пролетария-борец - машиниста Нил с неговата оптимистична жизнеутвърждаваща философия, която действува като гръм над разтр воженото еснафско блато. В думите на Нил „Стопанин е този, който труди“, „Правата не се дават - правата се извоюват“, „Няма такова ра писание на влаковете, което да не може да се измени" заговорва новат пролетарска класа, изправила снага за решаващи политически битки Горки прави равносметка на ранното си творчество и в пиесата дъното“. Той се освобождава от каквато и да било романтизация на вол ните и протестиращи босяци; сега те са вече нещастни жертви, изгубил всичко, което може да се изгуби, но останали чувствителни към призив за човешко достойнство, за величието на човека. Знаменитите думи Човек - това е великолепно! Човек - това звучи гордо!" се раз насят с невероятна бързина по целия свят и стряскат препълнените те трални зали в европейските столици. Те се произнасят от някакви жалк и отломки на човешкия род, потънали в дрипи, от мрака на тяхната яма временно това още по-силно подчертава активния хуманизъм на пиесата. Съще като изход Горки отхвърля пасивното състрадание, утешаващата лъж от тежките мъки, разобличава философията на безсилието вуващите примирението с действителността като средство, което помага на власт господари да грабят още по-свирепо жертвите си.

Ето вдига се завесата и действителността, която ни е уж така позната, се разкрива в някаква невиждана, неподозирана светлина. Причината разбира се, е най-малко в модерните, непривични, често малко причуд ливи художествени средства, макар че те понякога са необходими. При чината е в необичайно свежия, мъдър, комунистически съвременен поглед на автора, в неговото ново откритие на света. Носител на „новаторска сила" в пиесата, на онова мечтано нещо, което зрителят иска сякаш да отнесе със себе си след представлението, е драматичният образ. Чрез него драматургът постига своята крайна цел: да въздействува върху зрителя. Няма ли драматургичен образ и най-выл нуващата идея, и най-сложно замисленият конфликт, и най-оригиналната драматична композиция увисват във въздуха. Само драматичният образ откритие може да им даде плът и кръв, да оживи съкровените авторови мисли, да вълнува зрителя със своята съдба, да го накара да мисли, да повярва в невероятносто.

Силното подчертаване на моралния момент, разкриващ революционната същност на духовната атмосфера на времето и дните ни, неминуемо водеше до известна дидактичност в драматургията. Социалистическият идеал, изразен в конкретната идея на произведението, като норматив на живота, т. е. като не гова движеща и определяща сила и обратния процес - разкриването на живота, от който логично се извлича идеята, определяше част от най-новата ни драматургия

През 1976 г. изд. „Български писател" публикува събрани съчинения на да И Рачо Стоянов в два тома. В първия от тях влизат комедията „Политикани", дра мата „Майстори“ и камерната пиеса „Пред заключената врата". Трудно е повярваме, че тези произведения принадлежат на един автор. Защото те са мно го различни от гледище на стила и като художествен подход към живота. Почти несъвместимите впечатления от тях не ни позволяват да говорим за строго единство на художествения почерк. Тяхното съпоставяне разкрива тематичното жанровото разнообразие на писателските търсения. Но по-изостреното вглеждане в тези творби ще улови някои безусловни предпочитания на драматурга. Явно е, че този автор няма слабост към външната динамика, че той тръгва от ярката изходна ситуация и търси нейното отражение в отношенията на героите, без да я детайлира, без да преувеличава значението на сюжета. Той разчита преди всичко на ефекта от словесната характеристика на действуващите лица. Неслу чайно доста от хората в неговите пиеси са красноречиви, а понякога даже и твър де словоохотливи. Рачо Стоянов очертава човешкото присъствие във фактите най-вече чрез словесните аргументи. Тази особеност лесно би могла да го доведе до умозрителното, дидактичното, декларативното звучене на конфликта. Но, общо взето, той преодолява или най-малко смекчава тази опасност, защото се стреми към високото емоционално напрежение на действието. Неговите ге рои са изпълнени от силни преживявания дори когато изглеждат сдържани и не се оказват особено инициативни, въпреки че положението им е твърде кри тично. Обикновено те са обхванати от една водеща страст, която поддържа температурата на изображението и то се оказва притегателно даже когато се задържа на едно място и не разкрива нови моменти от същността им, от поведението им. Найден („Майстори") е обхванат от завистта, Живко („Майстори") от жаж дата за разплата, Ханджиев („Политикани") от властолюбието, Вяра („Пред заключената врата") от ревността, но всички тези състояния преминават през различни степени, които разнообразяват атмосферата и характеризират разви тието на конфликта. И От художествена гледна точка трите пиеси на Рачо Стоянов са съвсем не равностойни. „Майстори“ е несравнимо по-зряла творба от „Политикани" „Пред заключената врата“. Тя е пример за драматургично майсторство в редица отношения. Другите две произведения са далеч под нейното равнище, макар че имат своите плюсове, че те са любопитна основа за създаване на театрални спектакли. Но и трите творби представят Рачо Стоянов като рядко емоциона лен автор, който поставя не само реални, а и значими, трайни, привлекателни проблеми.