преглед

Нашите драматически автори в редица свои произведения отразиха новия човек в обстановката на съвременния живот, на строителството на социализма. Нашата драматургия на съвременна тема съдържаше редица социално-психологически и социално-критически елементи. Основна нейна особеност беше отрицанието на тогавашната капиталистическа действителност, утвърждаването на новото, което идваше. Тези произведения очертаха стремителното развитие на социалистическия реализъм от началния период след Девети септември до наши дни.

През 1913 г. при краковските „Славянски клуб“ и „Славянско дружество" се създава сек ция за България, която започва енергична работа чрез своя орган - месечното списание Słowiański Świat“. Две години по-късно, през юли 1915 г., в София идва д-р Тадеуш Стани слав Грабовски -един от основателите на „Славянския клуб" и на „Славянското дружество" ентусиаст за полско-българско сближение. Той еизпратен с мисия да организира Полското бюро на печата. Полският въпрос по това време буди интерес в България, но е осветляван различно в нашата преса в зависимост от русофилските или германофилските тенденции в пе риодичния печат. Задачата на Грабовски е да спечели поддръжката на българската обществе ност за полската кауза - създаване на самостоятелна полска държава. 32 Дейността на Полското бюро на печата има политически характер; тя трае кратко време. Възобновена е през 1917 г. — на 15 юли по инициатива и под редакцията на Грабовски излиза първият брой на „Полски бюлетин“, предназначен да информира българските редакции събитията в Полша. Бюлетинът бързо спечелва постоянен кръг читатели и в началото на 1918 г. прераства в списание „Полски преглед“, което излиза три пъти месечно. Списанието дава политически и културни информации за Полша, ратува за заякчаване на приятелските връзки между българи и поляци. В него се публикуват изказвания на видни български културни политически дейци за Полша, сведения за отношението на поляците към българската наука и изкуство. В последните броеве на списанието (бр. 49-50) се съобщава, че Полското бюро на печата престава да съществува като самостоятелно учреждение, тъй като в София се открива полска легация. От януари 1919 г. между Полша и България се установяват официални по литически отношения и се създава политическо представителство на Полската република в София. Полша е първата държава, с която България сключва Ньойския мирен договор. Управляващ Полската легация става д-р Т. Ст. Грабовски. 2 „Новоосвободена Полша - пише по-късно Дора Габе - беше разпратила своите най-активни синове из чужбина да изнесат пред света дълго забравената в робство полска култура. "3 Издателската дейност на бюрото се подема от „Полско-българското дружество", основано на 15 декември 1918 г. 4 по инициатива на Грабовски и проф. Боян Пенев. „Така се зароди ядрото на полско-българското сближение... в кабинета на Боян Пенев - разказва Дора Габе. - Повикани бяха първите хора, общественици, политици, писатели. То стана с едно обикновено заседание... с едно решение да се „основе дружество".

На въпроса „какво пишете за театъра?", Радичков би могъл да отговори пълно право: „сънища, мечти и блянове". Гамаша от „Суматоха" разказва с онази увереност на народен разказвач, която не се съобразява с причинната мотивировка, за срещата си с белите вълци и техния предводител, яхнал бял кон. Превъплъщенията на суматохата в различни същества са плод на фантазия, която очевидно компенсира онова, което липсва на всекиго от героите. В „Януари" Торлак получава писмо от отвъдния свят, а Сусо разказва за сре щата" си с тенеца. В сложно преплитане на фикция и реалност тече сюжетът на „Опит за летене": героите обхождат с летящия балон Балканите, стигат до ангелите и царството на мъртвите. Йоната от „Кошници" вижда по снега следите на водния вампир, а по-сетне сънува огромна риба с войнишка ръка в утробата. Бленуванията на Стоилко, може би най-поетичните откъси в ця лата драматургия на Радичков, сливат в едно давност, мечта и настояще. Напразно ще търсим някакви принципи, според които небивалиците участвуват в конфликтната схема на пиесите. Както в тях липсва композиция в традиционния смисъл, така липсва и развитие на конфликт в неговото традиционно схващане. Антагонизъм отсъствува не само заради липсата на противоположни цели и намерения у героите (в онтологичен или в социално-психологически аспект), но и заради намесата на субективното авторово съзнание, което примирява крайностите и уталожва иронията в преклонението си пред вечното движение на материята, обединило духовното с предметното. Всяка ситуация (макро- като сюжет и микро- като общуване) е едновременно правдоподобна и условна, конкретна и обобщаваща. Идеята на всяка пиеса, а театралността като тип сценично мислене се съдържат в самата ситуация, в противопоставянето между митологичната парадигма и мотивировката от гледна точка на съвременното мислене или поведение. И Изследователите на белетристичното творчество на Радичков стигнаха с едни или други уговорки, по един или друг път до възприемането на неговия герой като човек от един изоставащ и напредващ съвременен живот" (П. Зарев), като човек, разлюлял се в „противоречието между съвременните форми на цивилизация и примитивните начала на живота" (Др. Ничев); този човек е исторически сирак, чийто богат и пластичен свят, светът на българското традиционно село, загива" (Е. Мутафов), той е човекът на сблъсъка на родовите, семейните, граждански, задругарски и обичайни начала... с мо дерните времена, с новите начала на живота" (Т. Жечев), най-после това е човекът от тоя селски космос, недокоснат хилядолетия от историята, който сега в наши дни се разпада окончателно" (Кр. Куюмджиев).

От 12 до 16 март 1984 г. в парк-хотел „Москва" се проведе традиционният преглед на преводната продукция, който премина под знака на Националната партийна конференция. Го дишните прегледи се утвърдиха като основна творческа проява на Съюза на преводачите в Бъл гария, към тях закономерно се проявява все по-голям интерес. В словото си при откриването председателят на СПБ Леда Милева каза: В трудния свят, в който живеем, в изключително напрегнатата обстановка на политичес ка и идеологическа конфронтация, многократно порасна и отговорността на онези, които служат по професия, по дълг или призвание на взаимното опознаване и разбирателство между народите, на културното сътрудничество в името на живота и на утрешния ден. Няма съмнение, че между тези дейци на международното разбирателство, незаменими посредници в обмена на духовни ценности, създадени в различни епохи и по различни меридиани на глобуса, са и майсторите на превода." H По-нататък в своето слово др. Милева подчерта: „Две са основните насоки, в които Сьюзът на преводачите в България е призван да дава своя принос, за да издигне превода до нивото на съвременните изисквания: съдействие за по-взискателен подбор на произведенията за превод повишаване качеството на самия превод. Ние съзнаваме, че преводната книга ще играе толкова по-положителна роля и ще изпълнява толкова по-резултатно социалната си функция, колкото по-грижливо, от ясни класово-партийни позиции се извършва подборът на преводните заглавия. Няма съмнение, от друга страна, че за да бъдат фактор за обогатяването на нашата духовна кул тура, добре подбраните чуждестранни книги трябва да бъдат поднесени във висококачествен, високопрофесионален превод." В заключение др. Милева каза: „В началото на месец юни се навършват 10 години от съз даването на СПБ, който ще проведе тогава и своя Трети конгрес. В тези 10 години, изминати в благодатния априлски климат, в който се развива нашата съвременна култура, сьюзът извървя дълъг път, завоюва немалко успехи, спечели си значителен авторитет в чужбина и в Международ ната федерация на преводачите. Този наш юбилей, който съвпада и с 40-годишния юбилей на свободата, е още едно основание да очакваме сериозен, откровен и принципен разговор в следва щите пет дни, както и да се надяваме, че прегледът ще бъде свидетелство за порасналите възмож ности на най-младия творчески съюз и за високото чувство за отговорност на българския пре водач.

В последно време българската хуманитарна наука е обхваната от забележим стремеж за изграждане на един по-общ културологичен поглед към процесите и явленията от духовния живот. Излизането не само от рамките на отделното произ ведение и индивидуално творчество, но и от границите на отделния вид изкуство, търсенето на общи закономерности, както и интересът към всевъзможни сравнения с развитието на чуждите култури и задълбоченият поглед към тях не без основание се приемат за методологически фундамент, от който трябва да израсне така необходимото цялостно преосмисляне на хуманитаристиката. Сред увеличаващия се брой интересни изслед вания, дело на автори от различни поколения, специално внимание заслужава книгата на Богдан Богданов „История на старогръцката култура. Теоретичен поглед“, която като задълбочено и подчертано авторско насочване към един продължи телен основополагащ период от развитието на световната цивилизация едва ли има български прецедент в последните десетилетия. Симптоматичен е фактът, че по същото време до чи тателите достига и едно друго фундаментално изследване, изразяващо сходни тенденции - „Бъл гарската култура. ХV—XIX в." от Николай Генчев. Двата труда, посветени на отдалечени във времето периоди от развитието на два етноса, са добър повод за размисъл около принципите, върху които се гради днешната българска история на културата. Още повече, че и Б. Богданов и Н. Генчев си поставят за цел не просто да изложат своите виждания за разглеждания материал, но и да взе мат отношение по важни методологически проблеми. И още нещо. „Теоретичният поглед към един от най-изследваните периоди от развитието на човешката цивилизация без друго се опира на някои от най-представителните постижения на културологията в световен мащаб и дори само по тази причина е подходящ повод за сравнение с постигнатото от българистиката. Естествено е в тези бележки подходът към двата труда да е разлиен. Тъй като не се самозальгвам, че съм специалист по старогръцка култура, то тук по-скоро представям книгата на Б. Богданов, без да се стремя да вляза в диалог с него. Още повече, че научните достойнства на „История на ста рогръцката култура. Теоретичен поглед" са оче видни и не се нуждаят от повърхностни компли134 менти. Крайната цел на представянето на труда наред с опознаването на античността е извлича нето на методологически поуки за разглеждането на българската културна история. С повече или по-малко основания диалог е потърсен при разглеждането на труда на Н. Генчев. Не от вчера Б. Богданов е привлякъл вниманието не само на читателите, интересуващи се от антична култура; неговите книги „Омировият епос“, „Елинистическата литература“, „Мит и ли- тература“, „Романът - античен и съвременен“, студиите и предговорите му респектират с теоре тична дълбочина и широта на погледа. Новият му труд започва с преглед на различните възгледи за античната култура, съществували от древността до наши дни. С оглед на българската проблематика трябва да се акцентува върху това, че дори в Италия и Западна Европа по време на Ренесанса „е на лице едно минимално разбиране на елинската античност, по-скоро оживяване, отколкото анализ..." (с. 14) и това в някаква степен намалява приеманото по презумпция различие с Българското възраждане въпреки безспорната разлика в мащабите. Специално внимание заслужава гла вата „Културата - система и процес", в която Б. Богданов разгръща в теоретичен план своите възгледи. И тук присъствува историческият развой на понятието „култура“, като се акцентува върху разбирането, че тя е система от ценности и цялостен възглед за света, код и съобщение. Авторът се стреми да извлече плодотворното от различни подходи, да обедини в една система техните постижения. Опирайки се на Кл. Леви-Строс и К. Попър, Б. Богданов анализира типологическата дихотомия - култура на затворената и на отворе ната общност. Тази ползуваща се със завидна науч на популярност и плодотворност дихотомия лежи В основата на цялостното му разглеждане на античната цивилизация. Периодизацията на античността обхваща някол ко епохи: микенска (XVI-XII в. пр. н. е.), геометрична (Х-VIII в. пр. н. е.), архаика (VII-VI в. пр. н. е.), класика (V-IV в. пр. н. е.), елинизъм (III-I в. пр. н. е.) и елинистическо-римска епоха. От гледна точка на културата същностен е въпро сът за единството на тези периоди, което Б. Богданов не е склонен да приеме без множество уговорки.

С лошотии е пълно навсякъде, ала как би могло да се нарече лошо онова, което е налице тъкмо защото е годно и при това винаги хитроумно направено. С него можеш да се обслужиш като с магическа пръчка за откриване на скрити богатства, и то тъкмо в центъра на плоския свят, роден сякаш от Е. А. По. И не само името на Е. А. По е известно до днес, а и формата, с която той си служи и която можеш да познаеш дори в по-лоша фабрична стока. Тя казва повече, има забележително по-точни предположения и дълбини, отколкото други продукти, с които, както си му е редът, е пълна литературната история. Сериозно звучи мисълта на Лихтенберг, че с непланирани хайки нерядко бива вдиган тъкмо дивечът, който планомерната философия би могла да използва в своето добре подредено домакинство, особено когато и хайката не е така хаотична, както ако е близка например до детективската същност. Да търсиш, да забелязваш, да преследваш по пътя белезите на детективската история, е един своеобразно описан лов на веществени улики. Но тук не ще стане въпрос за знаците на самата криминалистика, а за характера на нейния роман. Формата, на която във висша степен е собствен продукт, както и уменията на следотърсача, я създават такава, каквато е днес — повече поводи за поглед към нея самата.

The primary carriers of translations and criticism of British literature in Bulgaria in the second half of the 19th century and up to the 1950s are not books but rather periodicals. The current study discusses the reception of British literature in Bulgaria in Bulgarian-British Review; a monthly magazine issued from 1927 to 1940 in Sofia. The priority of the magazine is to reflect the economic and political situation in Bulgaria for the British audience and to encourage the economic relations between Bulgaria and Britain. The publications addressed to the Bulgarian reader include some of the first articles on British literature in Bulgaria. These articles' authors are clearly not literary scholars but they have a pronounced stand on literary subjects and do not fear to oppose renowned British critics. As a result, their observations on British literature are decades ahead of their times. In Bulgarian-British Review, Costadin Chakarov and Nikolay Donchev praise the literary talent of D.H. Lawrence at a time when his novels were forbidden in Britain. There is reason to believe that Chakarov's and Donchev's articles encouraged the translation of D. H. Lawrence in Bulgaria and as a result his novels were published in Bulgaria quite early. Anna D. Vesova describes Dickens and Thackeray as "humorists". She also claims that George Eliot's strength as an author lies in her scientific methods of psychological analysis, which British critics claim to be a flaw, years before Eliot took her place in critical studies in Bulgaria. In Bulgarian-British Review, Donchev publishes some of the first articles on the reception of British literature in Bulgaria - he lists the authors and works translated at the time, sometimes mentioning the translator and the source language; he provides a study on the plays by British playwrights that have been on Bulgarian stage; he also studies the influence of British on Bulgarian authors. In Bulgarian-British Review, Vera Guevgelieva writes a comparative article on the lives and works of Robert Burns and Khristo Botev for an English-speaking audience. The articles on British literature in Bulgarian-British Review are many and they discuss different authors, periods and genres. Apparently, the magazine had an important role in the reception of British literature in Bulgaria, as well as a significant contribution to the Bulgarian culture at the time.