Принос

Писател-гражданин, талантлив художник-реалист, въпреки отделни периоди на криволичения и непоследователност, Антон Страшимиров участвува дейно в борбата на прогресивните сили на народа. Всичко това определя големия интерес на нашата литературна и културна общественост към неговия жизнен и творчески път. Все още обаче неговите първи стъпки на общественото поприще са покрити C неизвестността на изминалите десетилетия. Единствен източник за тези години си остават отпечатаните през 1931 г. автобиографични бележки на писателя. Но в тях той е осветлил преди всичко творчеството си, а на своята обществена и политическа дейност е отделил само няколко реда. За този период от живота на писателя има откъслечни данни и в някои статии и монографии. Но те не могат да възстановят неговото участие ироля вв обществения живот от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век. А както отбелязва проф. Асен Златаров, от това време е кръщението на Антон Страшимиров за подвига на гражданина.

Появата на книгата „За някои особености на българската поезия 1923-1944 г. от Розалия Ликова еинтересно явление. Това е опит да се систематизира огромният материал върху поетичното ни развитие за две десетилетия, да се очертаят насоките и дадат портретите на значителните представители на нашата поезия по това време. Авторката Розалия Ликова е изследвала целия тогавашен литературен живот. Тя се е срещала с много проблеми, сполучливо и аргументирано е отхвърлила ред увлечения и грешки в оценките на поезията. Нейната книга не е останала на равнището на установеното и казаното досега. Макар че се опира на богат историко-литературен и фактически материал, Ликова се старае да допълни и обогати нашите представи за поетите, да Доизвае творческия им образ. В известен смисъл тя предвижва напред отноше нието на нашата литературна история и критика към творчеството на тези поети.

Заседанията на секцията за славянски литератури до края на XVII век преминаха в делова, творческа атмосфера, при наличие на подчертан интерес към представените доклади и научни съобщения. Повечето от тях бяха съпроводени с оживени, резултатни разисквания, в които взеха участие видни представители на славистичната наука, като проф. Н. Гудзий ((СССР), проф. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Дж. Радойчич (Югославия), проф. Р. Ягодич (Австрия) и др. Прочетени бяха над доклада и научи съобщения, без в това число да влизат четирите доклада, изнесени на пленарното заседание в чест на 1100-годишнината от делото на Кирил и Методий.

Между най-слабо проучените периоди на нашето литературно развитие до преди няколко години се смятаха XVII и XVIII век. Непознаването на истинското състояние на литературния живот през тия векове водеше до подценяване на едно от най- интересните явления в литературата ни през турско робство - българските дамаскини. Появили се като преводи на сбор- ника „Съкровище" от Дамаскин Студит още във втората половина на XVI в., те постепенно заемат централно място в кни жовната практика у нас през XVII и осо бено през XVIII век. Техните съставители, отначало преводачи компилатори, започват да проявяват творческо дръзновение, най- ярко изразено в съвременника на Паисий - дамаскинарят Йосиф Брадати. Дамаскин1 Ал. Бурмов. Съществувал ли е центра- лен революционен български комитет в Буку реш през 1769-1872 г. Сп. Исторически преглед 1961 г. кн. 3, стр. 34-47. * Донка Петканова-Тотева, Дамаскините в българската литература, БАН, София, 1965 г. 52 ската книжнина играе важна роля в ду ховния живот по нашите земи и спомага за по-бързото зараждане на възрожденското съзнание у народните низини. На нейните страници се появява редом с пър вия просветителски призив и критичноизобличителното отношение към редица явления от робския живот. От сборници с нравствено-поучителна насока в духа на християнските добродетели те се пре връщат в произведения, които пряко или косвено са свързани с проблемите на тога вашната действителност.

В епохата на Българското възраждане се извършват дълбоки и разностранни процеси, които изпълват с ново съдържание общест вено-икономическия и духовния живот. На основата на създалите се обективно исторически предпоставки формира се българската нация, с всички ония компоненти, които съпътствуват нейното утвърждаване. В дълголетни усилия за народностно обо- собяване, за извоюване на политическа и културна самостойност, тя се изявява с неподозирана жизнена енергия. Националната обществена, научна, естетическа мисъл бързо се възмогва.

Една от характерните черти на съвременния литературен процес е неговото жанрово многообразие. Това важи в еднаква мяра както за художествената литература, така и за литературоведческата книжнина. Художествените домогвания и обобщения, тър сенията и прозренията на историко-литературната и критическа мисъл намират изява в различни жанрове и форми, понякога твърде хетерогенни, но затова пък интересни като свидетелство за богатството на литературния живот, за многообразието от творчески индивидуалности, за различните пътища, по които тръгват писатели и литературоведи, за да разкрият истини от идейно-естетическо, биографско-творческо, нравствено, емоционално естество.

На 6. І. 1981 г. почина Ладислав Щол, академик, директор на Института за чешка и све товна литература към Чехословашката академия на науките, дългогодишен главен редактор на сп. „Ческа литература“, член на ЦК на ЧКП. Изтъкнат литературен критик и теоретик, той принадлежи към поколението на Юлиус Фучик, Иржи Волкер, Витезслав Незвал, Бедржих Вацла век и др., посветили живота и творчеството си на изграждането на новата, социалистическчехословашка култура в периода между двете световни войни, като Щол продължи тяхното дела в годините на изграждането на развито социалистическо общество. Целият негов живот и творо чество са свързани с борбите на чехословашките комунисти, с първите стъпки на чешката социалистическа култура, с идеологическите борби от 30-те години, с антифашистката съпротива с изграждането на културата на социалистическа Чехословакия. Роден през 1902 г. в Яблонец на Ниса, Л. Щол отрано се включва в борбите на трудещите се. По време на следването си във Философския факултет на Карловия университет в Прага посещава лекции на Франтишек Кс. Шалда, Зденек Нейедли и по техен образец винаги подчертава значението на борческото културно наследство за възпитанието и развитието на личността на съвременния човек. Първите литературни опити на Щол датират от 1926 г., когато вли за в редовете на ЧКП, на която остана верен през най-критичните моменти от нейната история - през 1929 г., когато някои творци не разбират новия, болшевишки курс, започнат под ръ ководството на Кл. Готвалд, в годините на фашистката окупация и през 1968 г., по време на острите нападки на контрареволюционните елементи. Влиянието на Великия октомври и отражението на социалните стълкновения в буржоазна Чехословакия в съзнанието на младия комунист се съчетават с постоянен интерес към теоретичните разработки на класиците на марксизма-ленинизма. Дългогодишен редактор в комунистическия печат, през 1934—1936 г. той изпълнява важно партийно поръчение, работейки в Москва върху чешките преводи на Маркс и Енгелс. Престоят в Съветския съюз задълбочава неговата теоретична подготовка, а на дълбоката си любов към съветските хора остава верен през целия си живот. Още през 1931 г. казва историческите думи: „Основен въпрос за отношението на всеки образован и културен човек към днешния свят сега е въпросът за отно109 шението към Съветския съюз. Именно оттук започва последователният интернационализъм на Щол, проявяващ се в активното му участие в борбата за спасяването на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, чрез личния му принос в антифашистката съпротива. Интернационализъм не само в борбата, но и в сътрудничеството на литературния фронт. Щол се опира на постиженията на съветската наука, сочи значението на трудовете на Тодор Павлов, с когото го свързва лично приятелство, за развитието на чехословашкото литературознание. По време на консолидацията през 70-те години, вече като директор на Института за чешка и све товна литература, Щол препоръчва най-активна интеграция в научните изследвания и популя ризирането на литературите на братските социалистически страни. Един от резултатите на тази дейност е и издаденият през 1978 г. в Прага Речник на българските писатели, дело на чешки учени-българисти.

Характерно за Хайнрих Хайне е пародичното пречупване на прежи вявания и настроения. Дори най-лирично облъхнатите изповеди рязко избиват в пародична поанта и тя отнема на съдържанието това, с което един миг по-рано е извиквала вибрации от най-възвишено или сантиментално естество. Поантата е заложена в цяла строфа или само в последния стих, тя е реплика сякаш от друга уста, която е дебнела през цялото време из засада, за да се намеси най-неочаквано и да на помни, че всичко е илюзорно, че в живота няма място за лирични опиянения, излияния и нирвани, че той е жестока проза, сметка, сдел ка, изневяра, че е пълен със съсловни предразсъдъци и прегради, малки или непреодолими, но все пак прегради за стремежи, любовни бля нове и планове и тая поанта разбива романтичните съновидения мечти, илюзорното щастие. Още от самото начало в лириката на Хайне се откроява самобитният дуализъм на темперамента му, но пародич ната страст добива динамика и разраст от самия живот, който сякаш непрекъснато го апострофира със своите реалистични реплики и го събужда от поетическия унес и захлас, от мистичните настроения, от оптимистичните любовни мечти, от пролетното опиянение, за да го върне към най-суровите изисквания на деня и да попари със сланата си цветната феерия на пролетта. Още много млад той разбира, че пое тическото дарование е едно, а животът със своята бруталност - друго, че пълната кесия изглажда всички пътища, отваря всички врати и раз решава най-тежките проблеми, докато лирическият възторг може да отвори в най-добрия случай страниците на някое списание, което не плаща хонорар, или вратата на едно издателство, и то само ако има изгледи да направи добра сделка с горестните изповеди на един поет с празни джобове. А този поет, изтерзан от безпаричие, гладен и с оръ фани дрехи, след кратка пауза на спокоен отдих, отново ще започне борбата за поетическо утвърждаване и за насъщния хляб и ще изразходва физическите си и духовните сили в ходене по мъките, ще чука по ре дакции на списания и книгоиздателства, докато намери отзвук и признание, но лъвският пай от хонорара ще потъне пак в бездънните джо бове на издателя. С огромната вълшебна мощ на парите Хайне се сблъсква още при първите си самостоятелни стъпки в живота.

На страница девета от въведението към новата си монография, посветена на Николай Лилиев, Стоян Илиев пише: „Има поети, които откриваме в ранната си младост, и други, с които се срещаме късно. В първия случай ти откриваш себе си чрез поета, а във втория - откриваш поета заради себе си. В единия случай се изграждаш като личност, а в другия - се самопроверяващ като индивид." Поет от първия тип за българския чи тател е Димчо Дебелянов, а от втория - Николай Лилиев. И точно това създава една доста сложна атмосфера около възприятието и оценката на неговата поезия, около органичното присъствие в нашата съвременна култура, около въздействието, което тя оказва или би могла да оказва при фор миране на човешката душевност. Книгата си Стоян Илиев започва именно с излагането на основните противоречия, характеризиращи тази атмосфера - противоречията между всеобщото признание на Лилиев като един от най-виртуозните майстори на словото в българската литература, от една стра на, и схващането за безжизнеността, „безпочве ността, дори безсъдържателността" на неговата поезия, която вече не е нужна на нашето време, поезия, от която поетите трябва да се учат на версификационно майсторство, но чиито внушения, мотиви и смисли трябва да отбягват - нещо повече- активно да им се противопоставят. Така, както казва авторът, Лилиев постепенно се пре връща в поет за поетите, а не за публиката, макар че като всеки спорен поет той също има своя пуб лика. И тук вече задачата на литературоведа е ясна - да се изгради не просто една представа за Лилиев като човек и поет, а да се намерят такива решения на противоречията - противоре чия от лично-психологическо, социално, културноисторическо и пр. естество, - които да се пре върнат в реален подстъп към същината на Лилие вата поезия, да ни я разкрият в нейната специ фика- да ни разкрият какво тази поезия е, а не какво не е, тъй като най-често отрицанията по неин повод идват точно от претенциите за незадоволени изисквания, но не и от опита да се види каква есобствената мярка на тази поезия и как тя със своите си средства решава въпросите на своята културна и обществена мисия. И зрелостта на съвременната ни култура и литературознание се проявяват именно в стремежа да се потърси тази собствена мярка, която е характерна за всяко от вече доста многобройните явления, които съставляват нашата културна история и нашата съвре менност, а не на последно място и да спомогнат многообразието на историческите явления да влезе и в нашето съвременно културно светоусещане.

Едно от произведенията на преводната възрожденска литература, чийто произход досега се е смятал за неизвестен, е новелата „Хубава Драгана като хусарски полковник“, издадена през 1850 г. от шуменския учител Милан Д. Рашич. Тя не е публикувана отделно, а представлява част от сборник със заглавие „Любител на българското просвещение“, който освен въпросната новела съдържа откъслеци от античната история, текстове по естествознание, както и поучителни слова за насърчение на българското образование. Тази пъстрота на съдържанието — от разговор на Аспазия, известна гръцка хетера и съпруга на Перикъл, с Ксенофонт, до призив към българския народ за създаване на училищен фонд — може днес да учудва, но тя е напълно в стила на възрожденската епоха. Поместените материали са — частично или изцяло — очевидно преводни, което обаче не пречи на издателя Рашич да не го отбележи и така косвено да се представи за автор на изданието. В наше време подобна некоректност би била осъдима, докато за възрожденските автори, писатели и съставители подобно свободно отношение към проблемите на оригинала и авторското право е било съвсем всекидневно явление.