природа

Колкото и да е различен от „Прости чудеса“ (1966 г.) до „Навикът да умираме“ (1985 г.), Г. Величков запазва непроменени някои особености, очертаващи границите на собствения му начин на разказване. Достатъчно гъвкав, за да се преобрази в отделните му книги, той е в същата степен устойчив и способен да отличи автора от всеки друг - особеност, която го превръща в стил. Усещането за поезия не те напуска, когато четеш този автор. Финес на изказа, деликатен лиризъм, тънки сетива за детайла. Битието, видяно като тайна и загадка, като просто чудо. Чувствителна душевност, която наблюдава себе си и се самоизразява. Мисъл на поет, диреща „брод във вселената“. Така би могъл да се определи разказваческият стил на Г. Величков. Въпросът е как да се премине от изброяването на характеристики, които затварят художественото явление в рамките на статичното му описание, към разкриване на действеното им проявление в изграждането на текста. Да започнем с „Прости чудеса“. В разказите от тази книга липсват не само ясно очертан сюжет, но и единна линия на разказване. Като че ли всякакви непредвидени ситуации могат да се намесят и отведат повествованието в неочаквана, дори в случайна насока. При това разказите свършват точно тогава, когато очакването нещо да се случи е доведено до връхната си точка. Ако читателят реши, че се касае за неумение, обяснимо при първа книга, ще сгреши. Защото и по-късно Г. Величков показва същото „неумение“ да изгради разказа си около една сюжетна линия. Прави го толкова последователно, че явно става дума за съзнателен отказ от сюжетния тип повествование и за търсене на други средства за въздействие. Повечето от разказите носят съкровената изповедност на първоличното повествование. Неизменно в тях присъства детството като мотив („Черни въглища“, „Топла квартира“, „Парижки сервиз“, „Букетчето“, „Възрасти“, „Паметник с много костюми“ и др.). В „Корени“ мотивът е изведен до темата за Началото и Корена. За откриването на света, за първото осъзнаване на себе си като част от нещо по-голямо - трудно назовимо. В срещата на детските сетива с изгрева и залеза, с мириса на окосено сено и мокра пръст, с упоителното свирене на щурците се изплита нишката на непресекваща връзка с природата и земята, в която е коренът на човешката личност. Неуловима и тайнствена, тази нишка свързва човека със загадките на битието, с неразгаданите импулси, които природата му изпраща чрез чудното сливане на звукове, цветове и миризми. Поетична сетивност, изострена от способността на детския поглед приказно да преобразува света в хармония от прости чудеса, е присъща и за разказите от следващите книги на Г. Величков. В тях детството не е спомен, не е живителен остров на миналото сред безбрежието на изгубената власт над времето. То е разказваческа позиция, а това ще рече - право на оценка и присъда. Дълбоко скрити и много деликатни. В тези разкази не само не се случва нищо особено - не се случва нищо. Едно дете открива света за себе си и себе си в него. Безмълвният живот на пеперудите и мравките („На дъното на язовира“), упойващият мирис на люляците и бълбукането на рекичката („Невинност“), тъмните сенки на гората („Самотна луна на небето“), неясният и неприемлив живот на възрастните („Може би вечно“, „По-опасно и от смелостта“) са тайни букви върху книгата на битието, която то се учи да разгадава. Излъчващи усещането за приказно чудо, те се превръщат в картини на съзнанието на героя разказвач, в опредметени знаци на неговата психическа същност.