Продължение

Hавярно този „алгоритъм", този модул" на мирозданието, който митоло гията като сечи во на логическото мислене и познанието е изразила, има и редица други въплъщения, които частните науки в бъдеще биха могли да разкрият. Тук аз ще се задоволя да посоча само едно от тях, за да изключа вся ко съмнение, че съвпадението между изведената от нас митологична структура и системата на музикалните тонове може да бъде случайна. Става въпрос за Менделеевата таблица като периодичен закон на елементите, сиреч на единното вещество във вселената. Както е известно, осъществявайки хрумването си да подреди познатите на науката елементи по атомното им тегло, великият руски химик открил закон, който се състои в постепенното изменение на хи мическите свойства от такива на изразени метали към металоиди (неметали). Но това постепенно изменение на свойствата във въпросния диапазон от противостоящи характеристики стига до седмия елемент и периодично се повта - ря, при което се получават хоризонтални редове, където подредените един под друг елементи в отвесните „групи имат изумително сходни свойства, променящи се от изразени към по-малко изразени метали и от слабо до все по-изразени металоиди, докато се стигне до седмия елемент, сиреч до сед на мата отвесна група и се започне пак от начало. Работата е обаче там, че всеки хоризонтален ред, след седмия елемент, сиреч след най-изразения неметал, или идват някои осми (в IV, VI и VIII ред) с близки свойства еле менти, като например желязото, кобалта и никела в IV ред, които макар че са метали мястото им етук, а не в следващия V ред, започващ с медта; или се явява някой благороден газ, чието химическо свойство е пълната инертност и нереактивност. Развитието на познанията върху строежа на атома показва, че тази периодичност на свойствата отговаря на броя на електроните в орбита около атомното ядро, които от един за елементите в първа група (първата отвесна колонка на периодичната таблица) стигат до седем за еле ментите в седма група, и пак отначало за елементите от следващия хоризон лен ред, само че на ново ниво. Осем електрона в едно ниво имат само благородните, сиреч инертни, нереактивни газове, и това им качество неизбежно ни напомня стабилното, установено и непровокиращо никакви модулации зву чене на октавата като удвоена тоника. Колкото до желязото, което се явява осмо по ред след съответния седми металоид и преди първия метал от следващия ред, то не може да не ни напомни за нашия осми адит Вивасват Мартанда, с когото тепърва предстои подробно да се занимаем, но чието призвание, това вече казахме, е да бъде новият първи, новият Митра, новата то ника. Поразително, нали!

Cтранно! Ровя из малката сбирка от книги, нараснала с течение на годините, прелистям, попадам тук и там на пасажи, които по стар навик съм подчертавал при четенето с молива, и откривам, че в тях изобщо не става дума за красота, а само за морал, следователно за неща от нравственодушевен разред. Отбелязана е и годината, когато за първи път съм чел кни гите; датировката понякога лежи далеч в миналото. Бях млад, четях; на слаждавах се на прочетеното, възхищавах се, обичах го и се учех от него. Ала естетическото, колкото много и да го обичах и да търсех поука в него, се подразбираше сякаш от само себе си, защото перото ми не задействуваше веднага там, където се откриваха най-прекрасните му форми. Онова, което търсех, което ме интересуваше, на което особено наблягах, бе нравственият императив, моралът. И тъкмо към обагреното с морал, към морално осмисле ното изкуство се издигаше вътрешният ми взор, него чувствувах като моя сфера, като нещо изначално присъщо и сродно на моя писателски натюрел. Трябваше да изтече една цяла година след излизането от печат на моя роман-хроника * за упадъка на едно семейство, докато той привлече вниманието на публиката. За него пожънах по-късно много похвали и почести. Ала между всички публикувани рецензии имаше една, която ме удовлетвори особено много, и то не защото ме хвалеше, а защото, разглеждайки книгата успоредно с един току-що преведен от италиански роман на Д'Анунцио**, правеше характеристика, в която песимистичният морализъм на моя разказ се противопоставяше на пищния естетицизъм на латинеца. Носех изрезката във вътрешния си джоб и я показвах с удоволствие. Така беше. Такъв бях и такъв исках да бъда. В такава светлина исках да ме види и светът; а от това желание говореше съпротива - опозиция срещу един светоглед и художест вен похват, които ми изглеждаха чужди, враждебни, безсъвестни или, ако мога да се изразя с по-декоративната дума - разблудни. „Вие развихрихте оргии като възхвала на бляскавата повърхност на света и нарекохте това изкуство..." Ето ви един изблик на тази опозиция, един стилизиран и за покитен високо в сферата на първобитен аскетизъм израз на тази опозиция, насочена обаче срещу определена личност.

Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.