първата

Наскоро прочетох в един справочник, че за първи път Николай Янков е напечатал свое литературно произведение още през 1943 година. И като си припомних Многото примери от нашия съвременен книжовен живот, някак твърде странен, твърде непривичен ми се видя фактът, че едва в края на миналата година, т. е. близо цели две десетилетия след дебюта, се появи неговата първа книга, сборникът литературно-критически статии „Книги. автори и време". Причините за това нетипично закъснение могат да се обясняват по най-различен начин, но аз нямам намерение да се нагърбвам с такава задача, тъй като в нейното разрешаване не виждам да се съдържа особена важност. Само бих искал най-общо да отбележа, че то не е резултат нито на някакъв идейно-естетически прелом, на рязко обръщане по съвсем противоположен път, нито пък на жанрови лутания, на жанрова неустановеност, на прескачания от един периметър на дейност в друг. Без да е от най-продуктивните наши критици, Николай Янков не от липсата на собствени творби езабавил издаването на първата си книга, а несъмнено в случая са действували съображения от друг характер и на първо място, струва ми се, чувството за самокритичност. До тази мисъл ме довежда преди всичко обстоятелството, че с изключение само на три работи останалите статии са писани през последните петшест години. Очевидно е, че към творбите си от по-отдавнашно време Н. Янков не изпитва особена слабост, ясно е, че при съставянето на книгата той не еискал да вмести в нея цялата си дългогодишна критическа продукция, включително и най-първите си проявления, а е смятал за най-целесъобразно да се представи само със статиите си от последните години. Но за съжаление тази самокритичност е относителна, тя не е проявена докрай. Като се отнася с извънредно строга взи скателност към своите по-ранни критични произведения, Н. Янков някак неочак вано се показва пък твърде либерален към дейността си от последно време, гласува и пълно доверие и решава да я представи в „Книги, автори и време" почти без никакви изключения. Той е допуснал и поместването на някои дребни бележки, на някои - както сам ги е нарекъл - скици", чието значение се изчерпва с отбелязването на определена годишнина или културно събитие, бележки, които в колоните на вестника са имали несъмнена стойност, но които - поне в тоя си вид - мъчно могат да намерят оправдание извън него. Книгата на кри тика не бива да се превръща в своеобразен дневник, който да зафиксирва всяка проява, тя винаги предполага подбор (взискателността е всякога задължителна, тя е нужна не само при оценката на найранните проявления). Книгата е винаги една оценка-и преди всичко самооценкана изминат път тя представя определен творчески период откъм неговите найважни, най-съществени страни, Без да се премълчават отбелязаните увлечения към една ненужна всеобхватност, без да се премълчава неприложената докрай самокритичност, все пак трябва без повече уговорки да се изтъкне, че първата книга на Николай Янков дава в общи линии представа за неговата творческа физиономия.

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

Малцина останаха от онези творци, които преди четиридесет-петдесет години участву ваха непосредствено в създаването на голяма критико-реалистична литература в Германия. Повече от големите писатели са вече покойници -скърбим за загубата на Хайнрих и Томас Ман, Фойхтвангер, Дьоблин, Хесе, Леонхард Франк, а също на Брехт, Бехер и Волф. Роден през 1887 г. - споменатите по-горе писатели са или родени малко преди него, или са му връстници - Арнолд Цвайг е познавал всички и ги е съпътствувал в стремежите им; върху него пада лъч от сиянието на тази голяма епоха на изкуство и просвещение. Той е един от нейните последни факлоносци, писател, в който щастливо се съчетават духовна широта, традиционализъм и връзка с бъдещето.

Първата световна война и трусовете на Октомври измениха целия ход на световната история и неизбежно дадоха ново направление на изкуството. Ударът, който разтърси и промени света, се стовари върху буржоазно-естетическата мисъл от предвоенното десетилетие и разчисти пътя за нови идейни и художествени търсения. В българската литература започна да зрее нов, дълбоко възродителен процес на възвръщане към реалния живот, към бойките викове на улицата, към спечената пръст на чернозема, към живителните земни сокове. Октомврийската революция, която тласна по нов път духовното развитие на народите, изигра съдбоносна роля и за българския народ, като определи до голяма степен понататъшното му икономическо и културно развитие. Достатъчно е да надзърнем в литературата ни през ония години, за да почувствуваме неотразимата мощ на революцията, за да почувствуваме възродителната сила на новите и духовни дви гатели.

В първите десетилетия на XIX в., когато нашите възрожденци правят плахи опити да пишат стихове на роден език, учейки се от поезията на другите народи - гърци, сърби и руси, във Влашко живеят българи, които творят стихове на гръцки език. За това говори един ръкопис, съхраняван в архива на Румънската академична библиотека (фонд «Гръцки ръкописи»). В една малка тетрадка от 16 листа с размери 20 х 14 см са записани с четлив скоропис пет стихотворения, три от които са дело на българи: 1. Поема от 160 тристишни строфи (л. 2-13а) със заглавие: «Стихотворение на славянски потомък от България, [написано] в петата година от надигането на гръцкия народ! За четиривековното жалко шествие на човешкото роптаене!» Указанието, дадено в заглавието за времето на съставяне на поемата, свидетелствува, че тя е била написана в 1825 г. (т. е. в петата година от обявяването на гръцкото въстание в 1821 г.). Към тази дата насочва и краят на творбата - там е отправен възглас към руския император Николай (който в 1825 г. е вече на власт). 2. Четиристишие от 1812 г. (л. 146) от Константин Ляскоглу от Пловдив. То е прослава на първата година от управлението на влашкия владетел Караджа: Сега Караджа е владетел на Дакия, за дакийския владетел Караджа пея, мирът при Караджа [е] нова радост и спокойствие, прелестна е годината на неговото управление. Стихът е своеобразен (в никакъв случай не може да се нарече акростих) - сборът от аритметичните стойности на буквите във всеки стих дава годината, в която е написано сти хотворението - 1812 г. Римуван е първият с четвъртия стих. Съществува вътрешна рима и в самия трети стих. Всички стихове са с различен брой на сричките - първият и вторият - 13, третият - 17, четвъртият - 12. Поетът е пренебрегнал съразмерността на стиховете по отношение на броя на сричките, изглежда, за да получи еднакъв аритметичен сбор на стойностите на буквите в тях. 3. Тристишие от 1818 г. (л. 15а) на «славянски потомък от България» (вероятно това е лице, различно от автора на голямата поема). То е посветено на същия владетел Караджа, но се отнася за годината на неговото сваляне от власт, т. е. за годината на неговото бягство (както се споменава и в заглавието на стихотворението). От първия стих става ясно, че поетът е взел под внимание четиристишието на Константин Ляскоглу. Той използува дори същия епитет, за да охарактеризира началния период от управлението на Караджа: Споменатата година беше наистина прелестна, но Караджа беше недостоен за всякаква похвала. О! Настоящата година с искреност говори за тези неща.

Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

С нито една дума Софроний Врачански не споменава в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония" за срещата си с Паисий и за ролята, която е изиграла в живота му, в неговата просветителска и книжовна дейност „История славянобългарска“. Авторът на „Житието" вече се е добрал до истината, че в една страна на най-варварско политическо робство и коварно духовно потисничество всички полезни и спасителни за народа мероприятия трябва да се вършат тихомълком, без приказки, без шум, скришом. Привидно да се сътрудничи с властта - турската и фанариотската, - а в същото време да се „прекарва водата под сеното“, както казва Богориди, навярно научен на тази мъдрост от дядо си. Независимо от това самата концепция на „Житието" е изключвала, както ще видим, всякакви отклонения в насока към описанието на просветителската дейност на автора и патриотичното му израстване. Няма обаче никакво съмнение, че срещата на Софроний с Паисий и неговата „История“ е упражнила най-дълбо ко, най-решително въздействие върху поп Стойко и е определила главната линия на живота му. Преписвал „Историйцата“ с любов и дълбоко разбиране, украсявал я с орнаменти, не се делил от нея до последните дни на живота си, знаел я наизуст и това личи в собствените му съчинения, в които често срещаме съзнателно и несъзнателно въведени реминисценции, повторения, подражания на стилните форми и похвати на атонския монах. Например Софрониевото: „Оле, неразумност болгарская и голяма глупавина! Така ли чинят другите ези ци, що са христиани, учени и мудри философи?" напомня с патоса на възклицанието и с нериторическия, а мериторичен въпрос Паисиевото: „О, неразумни и юроде... Оставя ли някой грък своя език и учение, и род. ..?" Софроний пръв е възприел и издигнал „Историята" като света книга на българите, поставил я в църквата наред с Библията и я обградил с най-страшни анатеми срещу всякакво посегателство и особено срещу опита да бъде открадната. Съзнавал, че тя е всенародна собственост, общо благо, което не бива да стане притежание само на един човек. Благодарение на Паисий той е открил и българското минало, и патриотичното и възпитателно значение на историята.

Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.

В едно от своите „Писма от затвора" Тодор Павлов, говорейки за поетич ното съзвездие от тримата славни наши христовци - Ботев, Смирненски и Ясенов, определя Христо Ясенов като „прелестна виолетова звезда", като „велика душа, прекрасен човек, богато надарен поет и рядък войник-редник на нашето пролетарско революционно движение", 1 Тази оценка и характеристика, направена от един от най-близките другари на поета наскоро след трагичния му край през 1925 г. и изхвръкнала от затворническата килия преди повече от половин век, все повече и повече се утвърждава в революционната литература и в признателната памет на поколенията. Гражданската и творческата съдба на Христо Туджаров - Ясенов (литературен „кръстник“ и „откривател" му е Антон Страшимиров), неговото кратко (малко повече от едно десетилетие) присъствие в българската литература наистина са огрени от всеотдайността и нравствеността на голямото му сърце, от неподкупността и скромността му на кристално чист човек и поет. Разбира се, обликът, смисълът и дълбочината на хуманизма и високата етичност се разширяват и обогатяват в зависимост от онази трудна, но и много показателна еволюция, която той извървява в идейния и творческия си път. 1 В предвоенните и военните години - Ясенов се появява в печата през 1910 -1911 г., след като отлично се е запознал още от гимназиалните години с българската и руската литература, главно с руските символисти (Балмонт и др.) - той като духовен син на своето време е увлечен по индивидуализма и особено по модния символизъм. Подобно на поетичните си връстници от „символистичната фаланга" Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Емануил ПопДимитров... и той, мизеруващият студент от Рисувалното училище (загубил след неизбежния „конфликт“ подкрепата на баща си, притежател на магазин в родното Етрополе), възприема като своеобразно откровение както аристократично-, аполитичните" проповеди за отдалечаване от уличния „шум и крясък, т. е. от социалните борби, така и преди всичко апелите за чисто изкуство" със смътните символи и песимистични откровения, с признанията за вечната скръб и страдание, с постоянната самотност и безродност и други скрижали и образи на символистичната поетика. З

През 1938 г. в кн. IV на сп., Българска мисъл" започва печатането на новата драма на Кирил Христов „Откривател", 1 В следващите V и VI книжки списанието представя на своите читатели второто и третото действие на драмата, която вече завърналият се в България поет предлага на Народния театър. Одобрена, творбата му е подложена на сценична обработка от режисьора Хрисан Цанков, което предизвиква бурна реакция у чувствителния до болезнена мни телност Кирил Христов. Жадната за скандали преса охотно подема поредната разпра и около „Откривател" се завърта лудешкото хоро на обидите, сплетните и обвиненията, което нещастният поет забърква неза пръв път в живота си. Той отново намира повод за яростни квалификации и, меко казано, обвинения към българската интелигентска сган". Озлобеният поет издава своите протести срещу своеволията на режисьора и в отделна брошура, но като че ли увлечен в поле миката, забравя най-важното- публикуването на „Откривател" като книга. Нещо повече, уморен в края на своя твърде бурен и почти ежедневно свързан с недоразумения и горчивини живот, писателят твърде рядко споменава името на произведението си, макар че не пропуска да пише за него на Николай Лилиев, да пролее сълзи по повод незачитането на драматическия му талант в „Затрупана София". Така или иначе драмата нито е играна (както погрешно се твърди в Кирил Христов. Съчинения. Т. 2, изд. 1966, с. 411), нито е печатана другаде освен в сп. „Българска мисъл. Дори и в най-представителните изследвания за писателя „Откривател" или не се споменава изобщо, както е в Книгата на Кръстьо Куюмджиев „Певец на своя живот", или пък е подложена на пре силена критика, както е направил това Жельо Авджиев в „Българската литература след Осво бождението". Изключение от правилото е монографията на Михаил Арнаудов, на която ще се спрем по-надолу.

Изследването на М. Кирова върху историче ското развитие на българската поема за периода от Освобождението до Първата световна война доказва, че естетическите трансформации на този особен хибриден жанр много точно отразяват бързите промени в художественото ни съзнание през трите десетилетия на най-интензивни естетически търсения за българската литература изоб що. Авторката е проследила целия исторически материал, всички автори и произведения на този жанр през разглеждания период и формулирайки идейно-естетическите и структурни тенденции в развитието и превъплъщенията на поемата, стига и до изводи за цялостното ни национално литературно развитие. В уводната глава „Жанр и естетическо съзнание" М. Кирова очертава жанровите граници на поемата като синтез на двете родови начала - епос и лирика". Тя подчертава, че разделението - епическа и лирическа поема - е условно и притегля към преобладаващия в конкретния случай структуроизграждащ жанров елемент - лирическия или епическия, но тия понятия никога не изключват присъствието на двата родови фактора в съдържанието на понятието поема. Защото пое мата принадлежи на лиро-епиката, която е самостоятелен литературен род, и винаги изразява нейните най-същностни черти“. Отречен е терминът „лиро-епическа поема", защото представлява тавтология, както и делението на сюжетни и безсюжетни поеми като нецелесъобразно, тъй като всяка поема има сюжет в по-широк смисъл - не само като система от действия и герои, но и като целенасочено развитие на авторовите чувства и мисли". Направено е и убедително разграничение на поемата от епопеята, тъй като в нашето литературознание тези две жанрови понятия често се употребяват необмислено и неточно. По-нататък, още в увода, главните изводи на авторката във връзка с характеристиките на жанра са основно свързани и произтичащи от наблюденията и върху конкретния литературно-исторически материал. Преобладаващото лирическо пред епическото начало в българската поема тя обясня ва с липсата на класически епически форми (фол клорни и литературни) в нашето художествено творчество. Но изобщо изводите и за лиризираната поемна структура", за „подчинената роля на повествователния елемент", за „авторовия субективизъм към епическите и сюжетни елементи" ге нерализират вътрешножанровата динамика на структурата, при която не в равновесието, а в постоянната нестабилност на компонентите се реа лизира изобщо спецификата на жанра. Това се отнася и за специфичната лиризирана компози ционна логика", и за „сюжетно организираното повествование“, за „изобразителната фрагментарност“ и „символния синтез" при поемата. Историческото обяснение на преобладаващото лирично в развитието на българската поема с липса на епос (фолклорен и литературен) е неубедително и ненужно като теза в добре организирания теоретичен увод, в който се разграничава и дефинира жанровото понятие. Още повече, че по-нататък в изслед ването тезата се самоопровергава при проследя ването процеса на лиризация чрез преодоляване на обективната и субективна повествователност сюжетност.

Българо-бразилските културни връзки, макар и несистемни и далече под действителните възможности интереси на двата народа, вече имат своята история. Все още неизследвана, тя крие много повечеприят ни изненади, отколкото човек предполага. За да не бъда голословен, ще спомена само най-неочаквания от цяла редица факти: в бразилския португалски език трайно са влезли български думи. Те ще бъдат предмет на друга статия, а сега да обърнем поглед към книжовната област. През 1923 г., т. е. преди повече от шестдесет години, в София излиза едно произведение, посветено на Бразилия. Това е първата българска книга за огромната страна, и тя е озаглавена „Към Екватора". А подзаглавието доуточнява: „На световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка". Автор е Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Това е пър вото българско правителство, насочило своята политика към Латинска Америка. Ще си позволя малко отклонение, за да кажа, че именно правителството на БЗНС установява по свой почин консулски връзки Между България и Бразилия през 1922 г. Бразилия е първата латиноамериканска държава, влязла в консулски отношения с България (през 1934 г. биват установени и дипломатически). Почти петдесет години по-късно, през 1972 г., в Рио де Жанейро известната графиня Перейра Кордейру разправяше, че пази снимки на Александър Стамболийски с нейния съпруг, посетил българския министър-председател по повод подписването на консулската спогодба. Тия снимки, непознати в България, както и други материали, отнасящи се до това събитие, представляват несъмнен интерес за историята на БЗНС и на България и би било хубаво, ако поне копия от тях бъдат издирени. За съжаление моите както в Бразилия, така и у нас останаха напразни.

Трите войни, двете национални катастрофи, редуването на народен подем и на дежди за освобождение и национално обединение с покруса от неосъществените стре межи, търсенето на историческа справедливост и носенето на раните от пораже нията, люшкането между надеждата и отчаянието, между свободата и робството - всичко това, което нашият народ преживява за по-малко от едно десетилетие, открива неподозирани черти на българския национален характер. Събитията от второто десетилетие на ХХ век предоставят на народопсихолога необикновено богат материал за наблюдения от социален и нравствено-психологически характер. След Априлското въстание от 1876 година Балканската война е тази, в която избликва неудържима национална енергия - енергия, насочена към довършването на освободителното и обединително дело, осъдено на почти четиридесетилетно закъснение от решенията на Берлинския конгрес. И никак не е случайно, че именно по това време българският национален характер привлича все по-настойчиво вни манието и на изследователи, и на творци. Този факт е показателен за едно издигащо се националноно самочувствие, дошло като резултат и от обявяването на независимостта през 1908 година, и от българските победи в Балканската война. Не е случайна и появата на първата ни народопсихология през 1914 година - „Психология на българския народ" от Тодор Панов. Макар и едностранчива, съобразена с тогавашната политическа конюнктура, книгата на Панов е уверена крачка напред за нашата народопсихология.

Гео Милев спада към поколението, чиято младост минава под знака на Първата световна война и последвалите я огромни обществ~но-политически промени. Неговото пряко участие във войната оставя не само физически следи във физиономичния облик на поета със спуснатия кичур коса върху дясното (изкуствено) око; екзистенциално най-дълбоко разтърсващо то се отразява и на неговия начин на мислене, и ние не бихме могли да разберем и оценим наПълно новаторството на неговата поетика без да ()ТЧетем влиянието на Първата световна война - първа не само по световния си обхват, но и по употребените технически средства за масово унищожение, първа и ненадмината дотогава и по ужасяващите си резултати -10 милиона убити и 20 милиона ранени. В края на ХХ век, който междувременно познава не само далеч по-ужасяващите резултати на Втората световна война, но и атомното оръжие и компюгьрно управляемИте военни действия, историци и културолози са все пак единни в мнението, че Първата световна война е единствена по рода си що се отнася до фундаменталността на предизвиканите промени (показателно е английското И обозначение The Great War). Тя се води с техниката на ХХ и морално-идейната екипировка на XIX век - това нейно основно противоречие - най-точно доловено в характеристиката на Карл Краус "техно-романтична авантюра"(1), разкрива спецификата на съвременната цивилизация изобщо. Както пораженията от бунта на техниката, често сравняван с духа, пуснат от бутилката, и свързаната с него Дълбока морална криза, така и политическите преобразования вследствие на войната - рухването на три големи империи, революцията в Русия,- са толкова неочаквани и носят толкова радикални промени, че мнозина историци са склонни да считат 1914 година за начало на ХХ век и определят непридвидимостта и неочакваността като диференциален признак на неговата култура. Ако шокиращата изненада, логическата несвързаност, случайността и фрагментарността до 1914 г. са естетически принципи на елитарното авангардно изкуство, "Голямата война" е факторът, който ги "демократизира", превръща ги в съществени белези на светоусещането на модерния човек, помитайки за четири години вековни авторитети и структури.(2) И ако неочакваността, фрагментарността и скокообразната асоциативност определят естетическото кредо на Гео Милев, не на последно място преживя~ането на войната - на фронта и първата следвоенна година в Берлин - именно в Берлин, където през 1918-1919 в цайтраферна сгъстеност се изреждат неочаквани революционни СQбития, полагащи основите на съвременна Германия, - не на последно място именно това преживяване има дял в оформянето на Гео-Милевата поетка.

The text examines the issue of "situating“ the Greeks’ national self-identification between the historical past’s understanding belonging to the East, and the historical present/future corresponding with the West. The sources, on which the paper is based, are original texts by philosophers, historians and intellectuals from the end of the 19th century and the first half of the 20th century, as well as studies and commentaries by contemporary culturologists, historians and philologists. The second kind of sources is new, unknown and often radically re-evaluates and re-arranges the schemes and constructions of the late 19th century. The spatial and temporal "stretching“ of the topic allows the pinpointing of characteristic moments in its development, an outline of the common points, as well as a new interpretation of the set of problems related to Occidentalism.

The paper examines the way Alexander Teodorov Balan’s textbook Bulgarian Literature (1896) - the first academical history of Bulgarian literature - includes in the content of the latter folklore, medieval and modern literature; the manner in which it draws the line at the "ours" and "appropriates" unexpected ranges and parts of oral culture and literature. Described here are the rhetorical strategies of appropriation of migrating plots in folklore; of creating of the Bulgarian "Marko-iad"; of transformation of Byzantine manuscripts into Bulgarian ones, etc. The strategies in question are examined as a part of an all-round institutional rhetoric, logically conflicting, but stimulating, a rhetoric inherited by Balan" s textbook from its models - the histories of slavonic literatures. The paper attempts to elucidate a paradox: how is it possible the "Bulgarian" which is composed of so many problematic pieces to be presented as non-problematic and apparent.