Разбиране

Разбирането езавършващият етап на комуникацията, който започва с творческия акт, с авторското самоизразяване, със себезапечатването в опреде лен тип дейност, в изказване, в текст, които са насочени към предаване на мисли, чувства, информация от комуникатора на реципиента. При този процес има редица трудности. За тях поетът пише: Как себе си разкрил би тук? А теб разбрал ли би те друг? Ще разбере ли твойта страст? Лъжа е мисълта на глас. Чист извора си заключи - Сам пий от него - и мълчи1. (Превод: Григор Ленков) Според мнението на М. Бахтин разбирането е онтологически аспект на познанието, отразяващ вградеността на интерпретатора в света на природата и културата. Разбирането еедин от видовете „мисли в света" за разлика от видовете „мисли за света" (обяснението)2. М. М. Бахтин вижда в процеса на разбирането четири момента: 1) психофизиологическо възприемане на знака; 2) неговото опознаване; 3) разбиране на значението му в определен контекст; 4) активнодиалогично нарастване и схващане на смисъла. Диалогичността е особено съществена при разбирането на художествен текст, което винаги е построено по типа на диалогичното общуване. При това диалогичността е среща между две различни гледни точки в процеса на общуването, изпълнена с нарастване на смисъла по отношение на всяка от тях. Разбирането е вчувствуване в духовния свят на друг човек, съпреживяване на неговите чувства и мисли. Разбирането е процес на преживяване от интерпретатора на мислите, чувствата, намеренията на другия човек. Херменевтиката подчертава системния характер на разбирането.

На страница девета от въведението към новата си монография, посветена на Николай Лилиев, Стоян Илиев пише: „Има поети, които откриваме в ранната си младост, и други, с които се срещаме късно. В първия случай ти откриваш себе си чрез поета, а във втория - откриваш поета заради себе си. В единия случай се изграждаш като личност, а в другия - се самопроверяващ като индивид." Поет от първия тип за българския чи тател е Димчо Дебелянов, а от втория - Николай Лилиев. И точно това създава една доста сложна атмосфера около възприятието и оценката на неговата поезия, около органичното присъствие в нашата съвременна култура, около въздействието, което тя оказва или би могла да оказва при фор миране на човешката душевност. Книгата си Стоян Илиев започва именно с излагането на основните противоречия, характеризиращи тази атмосфера - противоречията между всеобщото признание на Лилиев като един от най-виртуозните майстори на словото в българската литература, от една стра на, и схващането за безжизнеността, „безпочве ността, дори безсъдържателността" на неговата поезия, която вече не е нужна на нашето време, поезия, от която поетите трябва да се учат на версификационно майсторство, но чиито внушения, мотиви и смисли трябва да отбягват - нещо повече- активно да им се противопоставят. Така, както казва авторът, Лилиев постепенно се пре връща в поет за поетите, а не за публиката, макар че като всеки спорен поет той също има своя пуб лика. И тук вече задачата на литературоведа е ясна - да се изгради не просто една представа за Лилиев като човек и поет, а да се намерят такива решения на противоречията - противоре чия от лично-психологическо, социално, културноисторическо и пр. естество, - които да се пре върнат в реален подстъп към същината на Лилие вата поезия, да ни я разкрият в нейната специ фика- да ни разкрият какво тази поезия е, а не какво не е, тъй като най-често отрицанията по неин повод идват точно от претенциите за незадоволени изисквания, но не и от опита да се види каква есобствената мярка на тази поезия и как тя със своите си средства решава въпросите на своята културна и обществена мисия. И зрелостта на съвременната ни култура и литературознание се проявяват именно в стремежа да се потърси тази собствена мярка, която е характерна за всяко от вече доста многобройните явления, които съставляват нашата културна история и нашата съвре менност, а не на последно място и да спомогнат многообразието на историческите явления да влезе и в нашето съвременно културно светоусещане.

Разбирането е понятие многозначно, свързано с най-различни сфери на употреба: то трудно може да бъде точен научен термин. Има различни страни, които се проявяват зависимост от характера на обекта и стратегията на разбирането. Обикновено тези страни вървят заедно, но понякога се налага различна доминанта: логико-рационално B ла познание, интуитивно прозрение, емоционално вчувствуване... През последните години съветската психология и философия обърна повече внимание на проблемите на разбирането - както във връзка с познанието като логико-гносеологически проблем, така и във връзка с общуването. Освен редица статии и сборници, в три последователни броя на сп. „Вопросы философии" от 1986 г. бе проведена кръгмаса „Разбирането като философско-методологически проблем". Този разговор за сетен път показва колко разнообразно, но, общо взето, едностранчиво се разбира разбирането и как най-често се свързва с логиконаучното познание. (Впрочем само ня колко години преди това в същото списание една статия констатира, че въпросът за природата на разбирането е един от най-сложните, обърканите и в същото време поч необсъждани в нашата философска литература". Едва ли (като Ъруинг Дж. Ли) има смисъл да обособяваме 7 значения на понятието разбиране. Засега е достатъчно обърнем внимание на неговата противоречива и синтетична природа. Разбирането Интелектуален акт, базиран върху цялостната понятийно-концептуална картина света в даден момент и място и осъществяван съобразно нейните традиции и възможности.

Книгата На предела (Face а l'extreme), публикувана на френски език в началото на 1991 г., свидетелства за трайния интерес на Цветан Тодоров към проблема за междуличностните отношения. За разлика от Завладяването на Америка (Париж, 1982) и Ние и другите (Париж, 1989) тук обект на изследване е явление, породено от близкото минало и пряко свързано със съвременността- лагерите на тоталитаризма. Явлението е добре описано от мемоарната и историческата литература за фашистките концлагери. В годините, когато Тодоров пише своя труд (1988-1990), съществуват вече и немалко свидетелства за сталинските лагери. Тогава излизат на бял свят и първите разкази и документи за лагерите в комунистическа България. Но Тодоров не е разполагал с тях. Пък и не историческата изчерпателност е цел на изследването, макар че то се позовава на около 140 заглавия на спомени и трудове върху лагерите. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът - идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане. Тодоров (род. 1939 г. в София) не е жертва на лагерите, а и първите 24 години от живота му, прекарани в България, са преминали по-скоро безметежно. Но в анализите си на лагерни разкази той вплита и личната си история, търси съзвучие между себе си и лагерниците, защото осмислянето на една нравствена проблематика получава своята завършеност, когато бива обвързано с личния опит. Предисторията на книгата започва с две «туристически» впечатления от Варшава през ноември 1987, когато в един неделен ден Тодоров посещава гробището на евреите, загинали през Втората световна война, и църквата, в която убитият от полските тайни служби Попиелушко е отслужвал литургия и е държал пламенните си проповеди. Препълнената от посетители черква на героя-светец рязко контрастира с обезлюденото еврейско гробище където и паметните камъни за безбройните жертви на свой ред потъват в забрава и разруха. В този предизвикателен контраст Тодоров долавя интуитивно опасността човечеството бързо да забрави един от най-мрачните епизоди от близката история. А, както знаем, който забравя историята, рискува да я повтори. Поляризираното впечатление от Вартавската неделя очертава една от линиите на изследването: от една страна - извисена и малолюдна - се открояват ярко героите, светците, изключителните личности; на другата страна - висока колкото човешки ръст - се тълпи множеството на обикновените хора. Тодоров проправя дълбока граница между едните и другите.