смисъл

Tова изследване стои в твърде особено отношение към своите теоретични предпоставки. От една страна, самият език, чрез който съвременният литературовед издига читателските си реакции спрямо прозаичната ритмика до културнозначим факт на хуманитарното знание, е стар поне колкото „Реториката" на Аристотел. В труда на Стагирита понятията „колон“ и „период", с които няма изгледи да се разделят и бъдещите изследователи, са детайлно коментирани, а терминологичната и професионалната увереност на мислителя в самия подход към темата подсказват, че наблюденията и сдържаните препоръки на Аристотел по ритъма на прозата са имали широка социална адресираност и актуалност за словесния свят на античността. От друга страна, сферата от литературни дадености, които с необорима категоричност или с плаха хипотетичност биват определяни като „ритмическа проза", е исторически толкова протяжна, а жанрово - толкова многообразна, че стремежът към изработването на универсална (т.е. - всевластна) изследователска методика е напълно нереалистична амбиция.

В едно свое изследване за това, как културата обуславя цветовете, Умберто Еко изказва твърдението, че цветът не е никак лесен проблем (Есо, 1985: 157- 158) --твърдение, което придобива статут на пресупазиция спрямо всеки следващ опит, целящ не просто да проникне в "света" на цветовете, но и да обясни тяхната "природа", функциониране и значимост. Тук следва да се признаят най-малко две неща: всяко по-сериозно изследване подчертава (независимо от гледната точка и начина, по който прави това) СЛОЖНОСТТА на разглежданата материя и едновременно с това посочва НЕДОСТАТъЧНОСТТА от цялостно разработена теория за цвета, която да обхваща всички аспекти на неговото функциониране - и като природен феномен (phainomenon), и като културна единица (cultural unit). Недостатъчност, на пръв поглед парадоксална, като се има предвид огромната библиография по въпроса (вж. например: Skard, 1946; Berlin & Кау, 1969; Doak, 1974), и сложност -лесно обяснима, ако под "природа на цвета" разбираме и знаковостта му, и - следователно, ако разглеждаме функционирането на цвета като семиозис. И най-малко "лесно" може да бъде наречено онова, което предстои на една -нека условно я наречем -семиотика на цвета, опитваща се да обясни тази знакова природа не другаде, а в системата на поетичния дискурс, където освен че са различни границите на знака, е по-различно и самото понятие за знак . Независимо от тру двоетите, с които тази семиотика на цвета неизбежно ще се сблъсква, тя би трябвало да отговори на немалко въпроси. А след едно допускащо разнопосочни импликации и следователно подвеждащо в известна степен заглавие, логично е първиЯ1 от тях да бъде: КАКВО КАЗВАМЕ, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА ЦВЕТОВЕ В ПОЕТИЧНИЯ ТЕКСТ? Какво включваме като пресупо;зиция при твърдения от типа на: "'черният цвят' в поезията на Дебелянов оказва въздействие при рецепцията на неговите стихове", или: "'белият цвят' е често срещан в поезията на Попдимитров"?

Това есе за ВирдЖиния Улф- по-точно за нейната борба с проблема за традицията и за литераwната история- е за мене нещо като рамка към "историята на българската женска литераwа", чиито парадоксални сюжети разглеждам·другаде.(l) Тази рамка е контрастна: онова, което се оказва толкова трудно за Улф и чието решение е намерено от нея на проблематичната граница на изчезването на аза, с цената, може да се каже, на самоубийство, непрестанно компенсирано от едно късно изобреrено от Улф перпетуум мобиле (но не кръгово, съвсем не цик­ -!IИЧНО) на творбата, в българската литераwа се осъществява с лекота и с грация ~ антигравно, според Клайстовия смисъл на думата - и с Готовност кръговратите на творбата да бъдат захвърлени във всеки момент заради една прегръдка, заради едно пътуване или заради чаша кафе. Не само отвъд самоубийството, но и с решителн<>С'l"rii на онова безпримерно дълголетие, което у Елисавета Багряна и особено у Дора Габе се превръщц в параметър на литераwното им послание. Рамката е необходима в компаративистки план: тя разкрива, ако не друго, то поне несъмнено различните конфигурации на проблема за пишещата жена и женското Писане при различни литераwни обстоятелства. Заедно с това, слеДвайки различните си пътища, търсенията на Улф по ръба на лудостта и смъртта я довеждат до решения не чак до там различни - но в какви техни "глъбини"? в глъбините, където вече се замълчава? - от онезИ решения, които в своето безгрижие намират българските поетеси. Ияай-сетне отвъд различията стои загадката на една споделена необходимосr: необходимостта на словото от род, от родо-словие като слово на рода (на народа, на проблематичния женски род), но и като- род на словото. Генеалогия ли? Търсенето на род на. словото е винаги парадоксален жесr, който се опитва да направи тъкмо обратното на едно припомняне на миналото -сЪтворяващ жесr, полагащ бъдеще, но желано. "В изкуството коFШежьт, който ПОС'I}'"' лира актуалностrа на несъществуващото, приема формата на припомняне" {Адорно). "Историята въобще започва от момента на възникване на конкретното самоописание на дад~на кулwа" (Лотман). Историята е актуализация на коnнежа.