средновековната

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.

Известно е, че духовната култура на Европейското средновековие се отличава със силно развита символика и семиотичност. Дълбоката същност на много творби на средновековната литература и изкуство често пъти остава непонятна за съвременния човек, понеже той не познава езика на основните символи и знаци на средновековната култура. Нещо повече, всеобхватният дух на знаковосимволистичното мислене, острото усещане и преживяване на целия материален и духовен космос като единна система от знаци и символи - тези характерни за средните векове черти до голяма степен са вече чужди на съвременните наследни ци на новоевропейския рационализъм. А Средновековието не само е живеело, но се е и стремяло да осмисли основите на това семиотично битие-мислене. Много средновековни мислители и писатели както от Изтока (в страните от византийския регион), така и в латинския Запад по един или друг повод са се занимавали с проблемите на образа, символа, знака. Най-последователно и задълбочено разработва знаковата проблематика в нейната средновековна редакция Аврелий Августин (354-430 г.) - един от най-големите мислители на късната античност и Ранното средновековие. Придобил голямо класическо образование, изпитал съблазните на увлече нията по почти всички духовни течения на своето време, вече в зряла възраст Августин приема християнството и насочва изцяло усилията си към използуване на основните постижения на гръцко-римската култура за формирането на новата идеология. Неговата знакова теория по-конкретно също произлиза от стремежа да се синтезират съответните гръцко-римски и библейски идеи. При това в ранните трактати на Августин на преден план стоят гръцко-римските традиции, а в по-късните зазвучават по-силно истински християнските мотиви, които стоят В основата на средновековните представи за знака и значението. Първите разсъждения на Августин за знака са най-цялостно представени в трактата „За учителя" (389 г.). Те са уточнени и развити в първите книги на съчинението „За християнската наука" (започнат приблизително към 397 г., този труд бива завършен едва през 427 г.), а отделни тези са преосмислени в последните книги на „Изповед“ и в редица други по-късни, особено екзегетични творби. В своите семантични изследвания Августин един вид прави равносметка на античните и раннохристиянските търсения на мисълта в тази област. В Авгу стиновата теория на знака личат знанието и ученията на Платон и Аристотел за имената и разсъжденията на Филодем и Секст Емпирик за знаците, и полемиката на стоиците и епикурейците на тази тема.

С утвърждаването на християнството като държавна религия в Римската империя през IV в. и с разпространението на християнския мироглед по цялата средиземноморска ойкумена се набелязва процесът на преориентиране на всички сфери на късноантичната духовна култура по пътя на новата идеология. Естестве но той обхваща и областите на естетическото съзнание, на художествената практика и на теорията на изкуството. В настоящата статия бих искал да се спра върху някои тенденции, зародили се у главните теоретици на новата култура - църковните от и от IV-V в. в тяхното разбиране за изкуството и литературата. По-нататъшното развитие на тези тенденции довежда до възникването на своеобразната средновековна теория на изкуствата. В нейната основа до голяма степен влизат късноантичните представи за изкуствата, осмислени в светлината на християнския мироглед. Следва да се припомни, че античността, а след нея и средните векове придават на термина изкуство (tezvn, ars) съществено различно значение от това, което се възприема в наше време. В същност всички области от духовната и предметнопрактическата дейност на човека през късноантичния период се нарича artes. През античността се набелязва и разделянето на изкуствата на свободни (artes liberaies) и служебни (artes vulgares). Към последните се отнасят изкуствата, изискващи физически усилия, към първите - чисто духовните. През II в. от н. е. Гален счита за високи изкуства риториката, диалектиката, геометрията, аритметиката, астрономията, граматиката и музиката като теоретична дисциплина на математическия цикъл. Към служебните изкуства се отнасят всички занаяти. Живописта, скулптурата и архитектурата автоматично попадат в низшия разряд, макар още Гален да счита, че изобразителните изкуства могат да бъдат отнесени и към свободните изкуства. "1 Служебните изкуства се разглеждат като имащи ути литарно предназначение, а свободните - като служещи за удоволствие. През V в. в енциклопедичния трактат „За брака на Филология и Меркурий" на картагенеца Марциан Капела се привежда система на седемте свободни изкуства, коя то, усъвършенствувана от Боеций и Касиодор, става традиционна за средните векове. Свободните изкуства се подразделят на „тривий", включващи граматика, риторика, диалектика, и „квадривий", състоящ се от музика, аритметика, геометрия и астрономия. Към служебните или „механичните“ (artes mechanicae) през този период отнасят музиката като изпълнителско изкуство, живописта, скулптурата, архитектурата и различните занаяти.

Немският минезанг (нем. Minnesang, ср.г.нем. minnesanc, от ср.г.нем. minne - «любов») представя една от най-блестящите страници на европейската средновековна литература и култура. В контекста на европейските литератури значението му може да бъде сравнявано единствено с поезията на «стилновистите», възникнала под въздействието на сицилийската школа и на прованеалеката традиция в Северна Италия. Минезангът и «сладостният нов стил» притежават и една обща пресечна точка - сицилийската поезия, възникнала в италианския юг на прелеза между XII и XIII в. при наследниците на Фридрих 1 Барбароса. Ала типологичееки погледнато, минезангът има много по-малко общи черти с dolce stil novo, отколкото с галисийско-португалската трубадурска лирика, с коЯто никога не е бил в пряко взаимодействие. Най-общо казано, както иберийският, така и германският лиризъм се отличават с по-голямата си демократичност, с по-подчертаната си близост до едно фолклорно в същината си светоусещане и преживяване на света. Но в това отношение минезангът е много по-сложен и противоречив, отколкото галисийско-португалската куртоазна поезия. Немският минезанг, както е известно, не е единно културно явление. Нямам предвид историческото му развитие, за което е валидна традиционната подялба на немското литературознание - ранен, зрял и късен минезанг. Териториално минезангът се развива в обширните граници на Свещената римска империя на германската нация, създадена от династията на Хоенщауфените и просъществувала около едно столетие. (Херцогът на Швабия Фридрих 1, наречен от италианците Барбароса заради рижата му брада, е провъзгласен за император на Свещената римска империя в 1155 г., а Италия е завинаги изгубена за Хоенщауфените след смъртта на Фридрих 11 Швабски през 1250 г. Последният от династията на Хоенщауфените е неговият внук Конрадин (1251-1268), известен и като минезингер, който предприел поход в Италия, но бил разбит от брата на френския крал Карл Анжуйски и обезглавен.)