Столица

Към книги като „Столица на оцелелите" от Иван Радев може да се погледне от различ ни ъгли. Защото и амбициите и са в няколко посоки - публицистична,краеведска, историческа, литературна, социолнопсихологическа и народоведска. Но няколко посоки, това още не значи разнопосочност. В случая - защото съществува здраво вътрешно единство както в концепцията на автора, така и в обективния характер на книгата. Но мисля, че ще сгре шим, ако не поставим правилно ударението върху един от елементите от формулировката на този предмет - Търново от 1877-1879 г. като притегателен център за оцелелите представители на българската възрожденска интелигенция. Струва ми се, че акцентът пада не върху Търново, а върху понятието, пред 142 ставено от трите думи българска възрожден ска интелигенция" ; всяка от тях поема част от ударението. И понеже, както е добре извест но, голямата част от възрожденската ни инте лигенция се стреми към творческа изява пре ди всичко в полето на книжовността, то зако номерно е към „Столица на оцелулите" да се тръгне първо от литературоведска глед на точка. И така литературно Търново" през две те преломни години - 1877-1879. Но както страстно ни убеждава авторът на „Столица на оцелелите“, проблемът не е чак толкова частен. По това време всички пътища водят към Търново, тук са и четиримата големи сред оцелелите - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, В. Друмев, Ст. Стамболов. Около тях са и мнозина от другите: Св. Миларов, Ц. Гинчев, Др. Цанков. д-р П. Берон, Т. Шишков... Всички те са обладани не толкова от литературни, от творчески амбиции, привлича ги въз рожденото отечество, на което Търново е найЯркият символ, изгаря ги желанието да участ вуват в съграждането на свободна България. Още от времето на Паисий, а дори и по-рано, българският книжовник стои начало не само на духовния, но и на обществения живот, той е духовен, но и политически водач. С възникването на държавните институции и партиите постепенно картината ще се промени, но в първите дни на свободата, когато Търново е столица на оцелелите", начело на обществе ния живот стоят първенците на литературата ни - Л. Каравелов, П. Р. Славейков. Световната история ни предлага малко примери за подобни републики на поетите. Доколкото все пак ги има, те винаги възникват след някоя голяма революционна промяна. И за съжа ление никога на са дълговечни. Скоро и Тър ново ще престане да бъде столица на оцеле лите", България няма да е република и ръководителитей няма да пишат стихове. На пре ден план в обществения живот почват да излизат нови сили, нови хора, нови възгле ди. По железните закони на историческото развитие свободният живот ще се окаже поразличен от мечтите на тези, които с пушка и перо са воювали за него.

В историята на руската емиграция 1994 r. ще бъде отбелязвана като особена - в Родината се завърна един писател. . Обраmият път - от Изгнанието. към Завръщането - е не просто·моТив или· тема в руската емигрантска литература. ИдеологИчески оспорвано или отстоявано, яросmо отричано в реалните му прояви или имагинерно уrвърждавано, Зuръщането е Битието, Метафората, Кодът, К-омплексът на тази култура и на нейната ·интерпретация. Не са малко решилите се в миналото да следват копнежа и да поемат ~есигурния nът назад ... към забравата. Днес, при новите социални, политич~ски и културни реалности, мнозина предпочитат да заместят Завръщането с не-Завръщането. То не е ·отрицание или отхвърляне на Завръщането, а Негово пълно отстраняване като маркиран член на опозицията. За~ щото днес, в пост-тоталитарното време и пространство, когато емигрантската вълна не е вече идеологически маркирана, не-Завръщане gзначава едНо трансформационно съчленяване на пространствата ТУК и ТАМ, при което отпада необходимосrга (поне привидно) от ориентир за ид~ологическото и~ обозначаване. В новото СВОЕ-ч:УЖ.ЦО и ЧУЖДО-СВОЕ ·пространство изчезва нуждата от идеологизации на Завръщането; то е Желание,възможност . . В този смисъл ЗавръщанетО на Солже~ не особено ПОради' своята модална и идеологическа нееднозначносr и възможносr за Многопосочно осмисляне. То се арrикулира като семантичен жест, сближаващ тези два крайни модуса на емигрантското биrие: Настояще и Минало, Край и Начало - не само в конкре-: тен личностен план, но и в контекста на цялата емигрантска история. Защото олиЦетворява копнежа на riъpsaтa вълна за триумфалното Завръщане и едновременно с това не затваря страницата на Миналото, а постоянно напомня за него. В този аепект, струва ни се, трябва да видим и една от проекциите на нашата конференция- към Града, в който тя се провежда- като завръщане към еднО' забравено I:Iачало, като споМНяне за един от центровете на руската емиграция. За­ -щото съвременната история на руската емиrрантска литература се мисли и описва главно като история на отделни личности и произведения, а литературната история на Първата вълна е И история на ·нейните кутурни центрове.