страст

През последните седем осем години името на Георги Цанков се наложи с редица интересни и запомнящи се крити чески публикации. От една страна, той демонстрира яснота, определеност и целенасоченост на естетическите си търсе ния, а, от друга - широта на критичес ките предпочитания. Характерното за ня кои негови връстници тематично самоог раничаване, самозатварянето в тесните рамки на определен период или опреде лен кръг творци е неприсъщо за Георги Цанков. Напротив - диапазонът на кри тическите му интереси е твърде широк: от проблеми, пред които се изправя литературата ни от началото на века - до 158 търсенията на нашите съвременни твор ци; от художествените идеи на такива писатели като, да речем, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Иор дан Радичков - до първите стъпки на дебютантите. Като прибавим и нескри тото му пристрастие към френската литература (не само задълбочените студии и портрети за Балзак, Стендал, Маларме и пр., но и множество статии и ре цензии за съвременни френскоезични ав тори), към руската и съветската лите ратура - ще добием известна представа за натюрела на критика. Може би най-съществената особеност в критическите текстове на Георги Цанков е желанието му да разглежда литературните факти и явления в тяхната взаимовръзка, да ги съпоставя в опре делен социален контекст, да не се огра ничава в националните рамки на една литература, на един исторически период, на едно естетико-художествено направле ние. Като че ли тази особеност се откро ява най-ясно в първата критическа кни га на Георги Цанков - В мига на из бора", която показва, че авторът е прео долял изкушението просто да събере меж ду две корици статии и рецензии, пи сани по различен повод. Изкушение, на което не устояват не само млади крити ци. Дебютът на Георги Цанков говори за промислена концепция, а не за случа ен набор от публикации. Една обща идея пронизва сборника, нейното движение и развитие интересува автора и той го проследява неотстъпно. Неслучайно още във встъпителните думи към читателя Г. Цанков центрира вниманието ни към тази идея: В своята първа книга аз търся творците в мига на избора, опит вам се да открия пътищата, по които те достигат до онази позиция, която ше предопредели житейския и художествения им път. Всичко това беше особено необ ходимо преди всичко за самия мен, за шото, оглеждайки се в тях и в тяхното дело, трябваше да определя посоката и целта на своя собствен избор. Винаги съм мислил, че критиката е преди всич ко творчество, което с присъщите му средства решава същите проблеми, пред определящи и смисъла въобще на изку ството в определена епоха. " „В мига на избора" съдържа четири критически студии, които, макар и да имат самостоятелно звучене, са обеди нени от авторовата идея да се освети мигът на избора, мигът, когато героят на конкретната творба или самият творец избират определена социална, естетичес ка или нравствена позиция

Сен-Джон Пере- самото име звучи като стих: изтънчен, малко претенциозен и (хайде да изречем баналностга) странен. Френско-английското му начало добива лек и неопределен източен привкус (по-ерудираните ще се досетят за един римски поет сатирик от 1 век от н.е. ). Към името веднага се прибавя често повтаряното от критици и изследователи определение на Роже Кеноа (коронован като висш специалист по Сен-Джон Пере): «Творчеството на Сен-Джон Пере се явява пред нас във величествена самота.» Несъмнено самият поет е дал начална скорост на мнението (по-точно на мита), че творбите му са видели бял свят извън контекста на съвременния културно-исторически процес. «Моето творчество, което е изцяло пресъздаване, винаги се е развивало извън всяко определено място и време.» Тези думи са писани от човек, който добре знае старата болест на френската критика- а именно любовта към класификациите. Тази болест е резултат от многовековната и непрекъсната книжовна традиция, оказвала в не един исторически период силно влияние върху цялостното развитие на човешката духовност. Културно-исторически продиктуваната необходимост да се изследва литературният факт не толкова в неговата самобитност, колкото като следствие и едновременно причина, водят до това явление, а като реакция спрямо него се явява онази интелектуално-политическа стратегия, целяща отреждането на некласируемите, на аутсайдерите собствена територия, и то в най-плодородните участъци на културното землище - там, където често жънат медиите. Обект на подобна стратегия е бил Антонен Арто - най-вече той, а с него и Жорж Батай. Реймонд Русел, Маркиз дьо Сад, и в по-малка степен -Анри Мишо. Сен-Джон Прес явно е искал критиката да не приложи към него нито един от двата подхода. Той иска да остави у своите съвременници образа на човек, надянал неподлежащата на демодиране и корозия златна маска на поета, дошъл от безвремието'на вечната хармония.