Сен-Джон Пере или божествената страст да именуваш

Сен-Джон Пере- самото име звучи като стих: изтънчен, малко претенциозен и (хайде да изречем баналностга) странен. Френско-английското му начало добива лек и неопределен източен привкус (по-ерудираните ще се досетят за един римски поет сатирик от 1 век от н.е. ). Към името веднага се прибавя често повтаряното от критици и изследователи определение на Роже Кеноа (коронован като висш специалист по Сен-Джон Пере): «Творчеството на Сен-Джон Пере се явява пред нас във величествена самота.» Несъмнено самият поет е дал начална скорост на мнението (по-точно на мита), че творбите му са видели бял свят извън контекста на съвременния културно-исторически процес. «Моето творчество, което е изцяло пресъздаване, винаги се е развивало извън всяко определено място и време.» Тези думи са писани от човек, който добре знае старата болест на френската критика- а именно любовта към класификациите. Тази болест е резултат от многовековната и непрекъсната книжовна традиция, оказвала в не един исторически период силно влияние върху цялостното развитие на човешката духовност. Културно-исторически продиктуваната необходимост да се изследва литературният факт не толкова в неговата самобитност, колкото като следствие и едновременно причина, водят до това явление, а като реакция спрямо него се явява онази интелектуално-политическа стратегия, целяща отреждането на некласируемите, на аутсайдерите собствена територия, и то в най-плодородните участъци на културното землище - там, където често жънат медиите. Обект на подобна стратегия е бил Антонен Арто - най-вече той, а с него и Жорж Батай. Реймонд Русел, Маркиз дьо Сад, и в по-малка степен -Анри Мишо. Сен-Джон Прес явно е искал критиката да не приложи към него нито един от двата подхода. Той иска да остави у своите съвременници образа на човек, надянал неподлежащата на демодиране и корозия златна маска на поета, дошъл от безвремието'на вечната хармония.