Андрей Манолов

През 1953 година, когато са написани тези думи, те изглеждат като безобидна шега на един странен литератор, какъвто е за съвре менниците си Реймон Кьоно. Заглавията „Пяната на дните“, „Мрав ките“, „Есента в Пекин" не говорят нищо нито на читателите, нито на критиката. Моментално потъва в забрава и романът, в предговора към който Кьоно пише тези свои пророчески думи - „Сърца за изтръгване". А Борис Виан, о, за него се знае твърде много; тромпетист в нощното заведение „Табу", прославяно от жълтата преса като гнездо на непокорната, разюздана и анархистична младеж, всяваща ужас у дребния буржоа: та тези млади хора не желаят да воюват във Виетнам и Ал жир, те си тананикат забранената песен „Дезертьорът", съчинена пак от същия Виан. Този млад инженер, зарязал службата си, пише ста тии за джаза в „Тан модерн" (но дръзва да афшира, че няма нищо общо с екзистенциализма). Той пише скандални пародии на амери канския черен роман под псевдонима Въриън Съливан, пише песни, които сам изпълнява, снима се във филми (например в „Опасни връзки" на Роже Вадим), превежда (Чандлър, Ван Вог, Стриндберг). Разхожда се с автомобил модел 1911 година из улиците на париж кия квартал Сен-Жермен де Пре, усърдно посещава плажовете на Сен Тропе - любимо свърталище на парижките сноби. И какво още А, да - писал е между другото и някакви романи, дори през 1946 година бил кандидат за авторитетната тогава литературна награда „Плейад", но естествено не я получил (с нея отличили Жан Грожан, сериозен поет, католик, бивш свещеник); писал е май и стихове и пиеси, но кой ги е чел, къде са поставяни? - а и кой критик им обръщал внимание. Не, литературата е сериозна работа, тя явно не e е лъжица за устата на този полуинженер - полутромпетист, който 108 1.Подготвен за печат в издателство „Народна култура" (Б.а.). търси само как да шокира околните с поведението си. И когато на 23 юни 1959 година неизлечимо болното сърце на Борис Виан пре става да бие, изглежда, че забравата завинаги ще покрие литератур ните опити на този странен човек.

Наричат Блез Сандрар най-автобиографичния писател на ХХ век, а американската му преводачка и основателка на Международната асоциация „Блез Сандрар" - Моник Чевдър - определя творчеството му по-скоро като „парабиография", отколкото като автобиография. Години наред изследователите му търпеливо и съвместно проверяваха истинността на това, което Сандрар е писал за себе си. Днес, след като дъщеря му е публикувала неговите бележки, писма, проекти и всевъзможни документи, когато вече знаем какво точно е вярно и какво не в автобиографичните творби на Блез Сандрар, трябва да се запитаме: промени ли се писателят в очите на публиката, помогнаха ли съвестните и подробни изследвания върху живота му, за да бъде по-добре разбран швейцарецът Фредерик Заузер, приел през 1912 г. псевдонима Блез Сандрар, а през 1916 г. - френско поданство, който, ако беше жив, щеше да бъде най-младият столетник на планетата? Мисля, че не. И после не е ли това, което някои прибързано наричат митомания, плод на съзнателен творчески акт? Сент Бьов пише: „При древните автори ни липсват достатъчно средства за наблюдение. В повечето от случаите да се стигне от творбата до човека е невъзможно при истински древните писатели, чиито статуи сме съхранили само наполовина. Ето защо не ни остава нищо друго, освен да коментираме творбата, да и се възхищаваме и посредством нея замечтано да търсим автора и поета. По този начин можем да сътворим отново образите на поети и философи, да издигнем бюстове на Платон, Сократ или Вергилий с чувство за възвишен идеал; това е всичко, което ни позволяват непълните познания, оскъдните източници и липсата на средства за информация за възвръщане към миналото. Една голяма река, в повечето случаи без брод, ни дели от великите личности на древността. Можем само да им изпратим поздрав от нашия бряг. " Методът на Сент Бьов е известен. Неговата биографична критика става основа на цялата европейска литературна наука на ХІХ век. Въвеждането от него на методите на естествената история - наблюдението и внимателното описване на фактите, характерни за работите на Антоан Жюсийо (1748-1836) и Жорж Кювие (1769 - 1832) в областта на ботаниката, зоологията и палеонтологията, — превръща лите ратурната критика в своеобразен хербарий, където творците се класират в духовни се мейства, а всеки поотделно е внимателно изучен и описан. Произход, семейна среда, образование, отношение към религията, любов, брак, пороци, добродетели и т. н. ето върху какво трябва според сентбьовизма да се градят познаването и оценяването на даден писател и на неговите творби. Деветнадесетият век вярва в науката, в прогреса здравия разум, чрез които буржоата е изградил своя свят; именно този здрав разум му е позволил да натрупа своите пари, чрез него той е отстранил от властта разточителната и бездейна аристокрация, с негова помощ вкарва парите си в оборота, чрез който те се множат.

Сен-Джон Пере- самото име звучи като стих: изтънчен, малко претенциозен и (хайде да изречем баналностга) странен. Френско-английското му начало добива лек и неопределен източен привкус (по-ерудираните ще се досетят за един римски поет сатирик от 1 век от н.е. ). Към името веднага се прибавя често повтаряното от критици и изследователи определение на Роже Кеноа (коронован като висш специалист по Сен-Джон Пере): «Творчеството на Сен-Джон Пере се явява пред нас във величествена самота.» Несъмнено самият поет е дал начална скорост на мнението (по-точно на мита), че творбите му са видели бял свят извън контекста на съвременния културно-исторически процес. «Моето творчество, което е изцяло пресъздаване, винаги се е развивало извън всяко определено място и време.» Тези думи са писани от човек, който добре знае старата болест на френската критика- а именно любовта към класификациите. Тази болест е резултат от многовековната и непрекъсната книжовна традиция, оказвала в не един исторически период силно влияние върху цялостното развитие на човешката духовност. Културно-исторически продиктуваната необходимост да се изследва литературният факт не толкова в неговата самобитност, колкото като следствие и едновременно причина, водят до това явление, а като реакция спрямо него се явява онази интелектуално-политическа стратегия, целяща отреждането на некласируемите, на аутсайдерите собствена територия, и то в най-плодородните участъци на културното землище - там, където често жънат медиите. Обект на подобна стратегия е бил Антонен Арто - най-вече той, а с него и Жорж Батай. Реймонд Русел, Маркиз дьо Сад, и в по-малка степен -Анри Мишо. Сен-Джон Прес явно е искал критиката да не приложи към него нито един от двата подхода. Той иска да остави у своите съвременници образа на човек, надянал неподлежащата на демодиране и корозия златна маска на поета, дошъл от безвремието'на вечната хармония.