Книжка-5

1993, Книжка 5 - Съдържание

Съвременните науки за човека и лингвистиката използват понятията диахрония и синхрония, които ще послужат като отправни точки в предстоящето изследване. както повечето факти на съзнанието с дмготраен характер, отношението към смъртта на пръв поглед остава неизменно за големи периоди от време. То ни се струва ахронично. В някои моменти обаче в него настъпват промени, в повечето случаи бавни, понякога незабележими, а в наши дни - все по-бързи и осъзнати. Трудността за историка произтича от необходимостта да успее да регистрира промените и същевременно да съумее да се дистанцира от тях и да не пренебрегва влиянието на мощната инерция, която в голяма степен ограничава реалния принос на научните открития. ( 1) С тези встъпителни думи искам да посоча съображенията, които ме ръководеха при избора на темите на четирите есета. Темата на първото есе може да бъде причислена към синхронията. Тя обхваща поредица от векове, дори хилядолетия. С втория очерк навлизаме в областта на диахронията: в него разглеждам промените, които настъпват по време на Средновековието, около XII век, и постепенно видезименят ахроничното отношение към смъртта и тяхното значение. Последните две есета са посветени на отношението към смъртта в съвременния свят, на култа към гробищата и гробовете, на отхвърлянето на смъртта в индустриалните общества. Най-напред ще се спрем на очовечената смърт. Да си припомним как умират рицарите, герои от френската средновековна героическа поема или от средновековните романи. Умиращите са предизвестени за предстоящата си смърт. Те не умират преди да осъзнаят приближаването на смъртта. Изключенията от това правило са свързани със случаите на коварна смърт, напр. предизвикана от чума, или на внезапна смърт. Но в болшинството от случаите умиращият е осведомен за предстоящето събитие.

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.

Сен-Джон Пере- самото име звучи като стих: изтънчен, малко претенциозен и (хайде да изречем баналностга) странен. Френско-английското му начало добива лек и неопределен източен привкус (по-ерудираните ще се досетят за един римски поет сатирик от 1 век от н.е. ). Към името веднага се прибавя често повтаряното от критици и изследователи определение на Роже Кеноа (коронован като висш специалист по Сен-Джон Пере): «Творчеството на Сен-Джон Пере се явява пред нас във величествена самота.» Несъмнено самият поет е дал начална скорост на мнението (по-точно на мита), че творбите му са видели бял свят извън контекста на съвременния културно-исторически процес. «Моето творчество, което е изцяло пресъздаване, винаги се е развивало извън всяко определено място и време.» Тези думи са писани от човек, който добре знае старата болест на френската критика- а именно любовта към класификациите. Тази болест е резултат от многовековната и непрекъсната книжовна традиция, оказвала в не един исторически период силно влияние върху цялостното развитие на човешката духовност. Културно-исторически продиктуваната необходимост да се изследва литературният факт не толкова в неговата самобитност, колкото като следствие и едновременно причина, водят до това явление, а като реакция спрямо него се явява онази интелектуално-политическа стратегия, целяща отреждането на некласируемите, на аутсайдерите собствена територия, и то в най-плодородните участъци на културното землище - там, където често жънат медиите. Обект на подобна стратегия е бил Антонен Арто - най-вече той, а с него и Жорж Батай. Реймонд Русел, Маркиз дьо Сад, и в по-малка степен -Анри Мишо. Сен-Джон Прес явно е искал критиката да не приложи към него нито един от двата подхода. Той иска да остави у своите съвременници образа на човек, надянал неподлежащата на демодиране и корозия златна маска на поета, дошъл от безвремието'на вечната хармония.

Световноизвестният френски антрополог и етнолог Клод Леви-Строс е роден в Брюксел на 28.11.1908 г. Образованието си получава в Париж, където следва право и философия. През 1935-1938 г., като професор в университета в Сао Пауло, той реализира няколко етнографски експедиции в Мато Гросо и Амазония. От 1959 г. до 1982 г. е професор в College de France в катедрата по социална антропология и ръководител на създадената от него в 1960 г. Лаборатория по социална антропология. В 1973 г. е избран за член на Френската академия на науките. Името на Клод Леви-Строс е неразривно свързано с това, което днес наричаме структурална антропология. Още в една от първите си статии, «Структуралният анализ в лингвистиката и в антропологията», той ясно формулира основните принципи на структурализма. Идеите му са повлияни от лингвистичните възгледи на Ф. дьоСосюри особено от фонологичния метод, прилаган от Трубецкой и Якобсон: изучаване не вече на съзнателните явления, а на неосъзнатата им инфраструктура; разглеждане на елементите в дадена система не като независими цялости, а като позиции, зависещи от връзките, които ги обединяват или противопоставят; и нещо повече - тези връзки имат стойност само в система от корелации, чиито правила трябва да се изведат. От друга страна, трябва да се има предвид и влиянието на Марсел Мос, което проф. Леви-Строс винаги е подчертавал и в резултат на което основната задача на антропологията се определя като търсене на «Несъзнателните мисловни структури, до които може да се достигне чрез институциите и още по-добре чрез езика>>, и които правят разбираеми многообразието и привидния безпорядък на формите («Въведение в трудовете на Марсел Мос»). Някои от по-важните трудове на проф. Леви-Строс са: «Елементарните структури на родството»- 1949 г.; «Раса и история»- 1952 г.; «Тъжни тропици» - 1955 г.; «Структурална антропология» - 1958 г.; «Тотемизмът днес» - 1962 г.; «Дивата мисъл» - 1962 г.; четирите тома «Митологични» - 1964, 1966, 1968, 1971 г.; «Структурална антропология две» - 1973 г.; «Ревнивата грънчарка» - 1985 г. и др. Предлаганият тук текст е откъс от кнвигата -»Структурална антропология две». В него Клод Леви-Строс възразява на В. Я. Проппо повод предлаганите идеи за структурален анализ на вълшебната приказка, обвинявайки го във формализъм. За улеснение на ползващите текста като бележки под линия даваме цитатите, използвани от френския учен, в руския им оригинал според изданието на «Морфология сказки» от 1958 г.

Истина е, че доста двусмисленото понятие постмодернизъм, което се появява в артистичния и интелектуален живот през последното десетилетие, е в известен смисъл свързано с модно течение. То е особено интересно в сравнение с претенциозните изявления за поредната новост, защото - тъкмо обратното, представлява апел към предпазливо завръщане към началото, към по-задълбочено тълкуване на нашето време, което вече почти сме изживели, но което в много отношения продължава своето дело напук на наивните привърженици на пълното скъсване с него. Ако можем да говорим за началото на нова епоха в изкуството, познанието и културата, необходимо е да определим какво точно принадлежи на изминалия период и така новото ще придобие своя памет, хронология и генеалогия. Въпреки всичко понятието «постмодерно» не е ясно и се свързва с нива и области на анализ, които понякога са трудно съизмерими. Дали става въпрос за хедонистична и авангардистка култура, или за появата на непоната новаторска сила? Далйсме изправени пред упадъка на една епоха, лишена от традиции или пред нова живителна струя, вливаща своята сила в настоящето посредством реабилитация на миналото? Дали може да се говори за по-различна приемственост, за продължение на модернизма, или връзката с миналото е напълно прекъсната? Дали това не е приключение в историята на изкуството, или е по-скоро обща съдба на демократичните общества? Ние не пожелахме да вместим постмодернизма в някаква регионална, естетическа, епистемологична или културна рамка. Ако действително можем да говорим за проявление на постмодерното, то би трябвало да се свързва с мощно и всеобхватно течение, проникващо във всички сфери на обществения живот. Вярно е, че живеем във време, в което острите противопоставяния се заличават, превъзходствата стават неясни, а духът на времето изисква да се подчертават корелациите и хомологиите.

Сигурно ли е, че на думата комуникация съответства единствен и еднозначен кшщеrrг * * *, който е строго овладя ем и преподаваем или както се казва: комуникабилен? Тогава, в съответствие с една странна дискурсивна фигура, първо би трябвало да се запита дали думата, или означаващото «комуникация» пренася определено съдържание, подлежащ на идентифициране смисъл, поддаваща се на описание стойност. Но, дори само за да произнеса и да предложа този въпрос, вече трябва да съм схванал смисъла на думата комуникация: Принуден съм да предопределя комуникацията като носител [ vehicule], средство за предаване или междинно място в преминаването на един с.мисъл и на единствения смисъл.

Книгата На предела (Face а l'extreme), публикувана на френски език в началото на 1991 г., свидетелства за трайния интерес на Цветан Тодоров към проблема за междуличностните отношения. За разлика от Завладяването на Америка (Париж, 1982) и Ние и другите (Париж, 1989) тук обект на изследване е явление, породено от близкото минало и пряко свързано със съвременността- лагерите на тоталитаризма. Явлението е добре описано от мемоарната и историческата литература за фашистките концлагери. В годините, когато Тодоров пише своя труд (1988-1990), съществуват вече и немалко свидетелства за сталинските лагери. Тогава излизат на бял свят и първите разкази и документи за лагерите в комунистическа България. Но Тодоров не е разполагал с тях. Пък и не историческата изчерпателност е цел на изследването, макар че то се позовава на около 140 заглавия на спомени и трудове върху лагерите. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът - идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане. Тодоров (род. 1939 г. в София) не е жертва на лагерите, а и първите 24 години от живота му, прекарани в България, са преминали по-скоро безметежно. Но в анализите си на лагерни разкази той вплита и личната си история, търси съзвучие между себе си и лагерниците, защото осмислянето на една нравствена проблематика получава своята завършеност, когато бива обвързано с личния опит. Предисторията на книгата започва с две «туристически» впечатления от Варшава през ноември 1987, когато в един неделен ден Тодоров посещава гробището на евреите, загинали през Втората световна война, и църквата, в която убитият от полските тайни служби Попиелушко е отслужвал литургия и е държал пламенните си проповеди. Препълнената от посетители черква на героя-светец рязко контрастира с обезлюденото еврейско гробище където и паметните камъни за безбройните жертви на свой ред потъват в забрава и разруха. В този предизвикателен контраст Тодоров долавя интуитивно опасността човечеството бързо да забрави един от най-мрачните епизоди от близката история. А, както знаем, който забравя историята, рискува да я повтори. Поляризираното впечатление от Вартавската неделя очертава една от линиите на изследването: от една страна - извисена и малолюдна - се открояват ярко героите, светците, изключителните личности; на другата страна - висока колкото човешки ръст - се тълпи множеството на обикновените хора. Тодоров проправя дълбока граница между едните и другите.