сюжета

Ако хитроумният Одисей не беше успял да разпознае преоблечения в женски дрехи Ахил, скрит от майка си на остров Скирос, гърците нямаше да спечелят войната при Троя. Но и самият Ахил нямаше да умре млад и да се превърне в герой, а според прорицанието щеше да доживее до дълбока старост, макар и неизвестен. От момента, в който бива разпознат сред дъщерите на Ликомед, съдбата на Ахил тръгва по единия от двата възможни предсказани му пътя, от този момент той тръгва към собствената си геройска смърт. Ахил ще умре, защото Одисей е успял да го разпознае. Нямам намерение да доказвам какво фундаментално значение има проблемът за разпознаването както в античната литература, така и изобщо. Искам да коментирам нещата от друга страна — откъм неразпознаването. Това неразпознаване, което води до фатални последици, което се превръща в основа на трагедии. И макар че започнах с Ахил, ще продължа с примери не от древногръцкия епос — защото тогава сигурно бих се ограничила с него: нали класическото „неразпознаване“ на Едиповата трагедия е най-дълбокият и най-убедителният пример. Ще разгледам група други литературни произведения, базирани на еднакъв сюжет. Сюжет, в който липсата на разпознаване става причина за смъртта на централния за действието герой, в който липсата на разпознаване превръща едно тривиално убийство от корист в убийство, около което се завихря трагедия. Сюжетът е такъв: синът на бедно семейство е отсъствал дълги години от родните си места — било поради военна повинност, било гонен от проклятие, било защото е търсел късмета си по друмите на широкия свят. След години той се връща у дома забогатял с намерението да ощастливи своите близки. По едни или други съображения обаче той не се разкрива пред роднините си, а остава да пренощува в родния си дом като непознат пътник. А и те не го разпознават. От разговора вечерта обаче семейството разбира за богатството на госта. През нощта роднините убиват непознатия странник, за да го ограбят. На сутринта настъпва фаталното разкритие за самоличността на убития.

По повод на Втората световна война на Европа Пол де Ман в 1971 и Жак Дерида в 1989 година произвеждат щокиращо сходни изказвания. Според първия Европа била на прага на самоунищожението поради неоснователните си претенции да бъде ценгьр. Според втория Европа се разрушава в името на онази представа за Европа, според която тя е континентален хегемон. Европа като пагубна хегемония на денгъра или като ценгьр на хегемонията. И за двамата Европа се нуждае от промяна на саморазбирането и самоартикулиирането си. Тук ще ме занимава един напълно и нарочно игнориран европейски сюжет, който ще прокарам през четири варианта, склонни да го интерпретират. Всичко това в напразна надежда за такава представа за Европа, която да ни направи някак все пак възможни в нея. Явно е, че се намирам встрани от храбрата убеденост, че никога не сме излизали от нея. Искам да си представя продукт от романса на иначе конкуриращите се у нас мито-конструкти: «пътят към Европа», който напомня културно геройство от фалически тип и «отваряне към Европа», чиито женски белези са добре оформени. Защо Дебеляновият герой или говорител в края на краищата не издържа и завършва с думите, с клишето, с трафаретната двойка «майка и родина». Нали уж цялата елегия влагаше деликатни енергии по избягването на точно тази лесна, предвидима и бащински императивна сдвоеност? Нали уж майката беше така внимателно преместена от одъра на родното, за да може да се разчита най-сетне да замълчи или поне гласът И да се чува глухо - сякаш идва от лоното на самодостатъчно женското, еротичното, приласкаващото, разпознато като праг на святото, отвъдното - като двоен праг на смъртта преди и след живота. Нали уж модерността на майката трябваше да се изпише във фигурите на приетата и възжелана смърт, до която никаква родина, никакво завръщане към родната идеологическа предначертаност не можеше да възникне. Нали завръщането трябваше да бъде разпознато като иронично отклонение именно от РОДИНАТА като очевидна фигура на ФАЛИЧЕСКАТА МАЙКА. Дали защото this time he's gone too far, както се пее май в хита на Peter Gabriel, хубаво наречен «Digging in the dirt?» Дали Дебелянов или някой, или нещо-то в него са се уплашили? Така че са забързали за дома, ако и под формата на «скрити вопли на печален странник, напразно», видите ли, «СПОМНИЛ».