Резюме
През есента на миналата година в Киевската библиотека към Академията на науките в УССР, в отдел „Старопечатни издания", попаднах на интересни описания на двореца на Абдул Азис. В помещението, в което Азис провеждал разговорите с майка си, негов най-добър съветник, по една от стените се стичала вода. Разбира се, неслучайно, а за да не чуват гласовете и тайната да остава неприкосновена и пълна. Освен това в ръкописа се дава планът на дворцовата лична баня с помещение в нея, отделено с решетка, в което Абдул Азис, представете си, влизал специално за да насапуниса главата си, критичен момент - в който най-често са ставали покушения върху първия човек на империята. И това - в Константинопол, в султанския Дворец, между хората, с които е живеел. В "Тодор Икономов" на Тончо Жечев, неусетно попадаме именно в това време, в тоя къс от история, който така малко е приобщен към нас, към времето ни, към историческата ни памет. Нашата литература с националреволюционна багра повече се е занимавала с живота отвъд Дунава, във Влашко, и това донякъде е обяснимо - там е била по-голямата част от нашата емиграция. Няма съмнение обаче, че из браилските свърталища хъшовски" много по-лесно можеха да се пеят български песни и да се говори на висок глас за Отечеството, откол кото в преизподнята на Цариград, мястото, където работи и действува Тодор Икономов. Впрочем, кой е той? Едно име познато повече, отколкото самото му дело. Име на българин, страдалец български, с хубав як врат, който не се бои от бесилката, мъченик на своите идеи", както го нарича и Т. Жечев. Именно Икономов е един от тези, които живеят и се борят отвътре, в сърцевината на империята, в Царитрад, който по онова време е толкова гръцки, колкото български и турски, а толкова и на страха от утрешния ден. Революционер сред черковниците, Тодор Икономов на Тончо Жечев далеч надхвърля библиографския портрет, изграден върху онова, което е писано или останало от него. Авторът е потърсил свои виждания, свои тълкувания на един възрож Денец, психологическите му измерения, дълбочините и противоречията на неговата мисъл, които в много случаи се изплъзват или поне трудно се долавят от авторите на подобни книги. Така силата на Тончо Жече вия Тодор Икономов не е толкова в хронологично разказаните събития, колкото в „оживяването" на един образ в тези събития, тър сенето и намирането на мястото му, и то за едно време, когато българската искра е гаснела от могъщото влияние на фанариотството и просветената гъркоманщина. Въпреки цялата си ненавист срещу духовенството, изразено така добре в „Моята молитва", в статията си „Решен ли ечерковния въпрос" Хр. Ботев пише: „Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето, вехтата борба между двата елемента - българи и гърци, се начена със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насуш хляб. В тази борба много пра ведни жертви претърпя нашият народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските Тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Не по-малко бяха и на разбойническия вертеп - фенер." Тончо Жечев е избрал една от тези трудни пътеки. Безусловно, той се е намирал между не един и два свои авторски конфликта в изграждането на образа на Икономов. Освен това всичко би било много по-лесно, ако той се придържаше към биографичните възли", без те да се развързват и тълкуват. Трудьт дори би станал по-обемен, а може би и почетивен. Тончо Жечев обаче не е избрал лекия път на занимателността, действието и повърхностната фабула. Той е усетил отговорността, както споменах, да ни разкрие вътрешните измерения на едно дело, да влезе в психографията на събитията и в края на краищата да остане при трайните стойности, които биха ни връщали нееднократно към тази книга.
