Юджийн

В драматургията на О'Нийл и О Кейси - двама водещи представители на модерния англоезичен театър - могат да се открият редица общи и характер ни тематично-стилистични особености. И двамата са приемници и продължи тели на критико-реалистичната традиция в европейската драма от XIX и ХХ в. (Х. Ибсен, А. Стриндберг, А. П. Чехов, М. Горки, Г. Хауптман, Дж. Б. Шоу, Дж. М. Синг и Ем. Зола). Тяхната творческа индивидуалност се оформя под въздействието на върхови постижения на хилядолетната традиция на англий ската изящна словесност (У. Шекспир, Кр. Марлоу, Т. Харди, Дж. Конрад, Д. Бусико, Дж. Суифт, Д. Х. Лоурънс и др.). Ирландци по произход, те чер пят мотиви, образност, типаж на характерите от ирландската история, фолклор и митология. От сравнително-историческа гледна точка представлява интерес аналогич ното място, което заемат двамата драматурзи по отношение прехода традиция - новаторство 2. От една страна, те възприемат и творчески преработват определе ни тематично-стилистични тенденции от предходната европейска литератур на традиция. От друга страна, те създават нови образци на художественост, които се налагат в националния им театър и дават нови насоки в неговото съв ременно развитие.

През 1955 година Уилям Фокнър пише статията „За частния живот. Американската мечта: какво стана с нея". Норман Мейлър създава романа „Американска мечта". Едноименна пиеса съществува и в творчеството на Едуард Олби. Споменаването само на тези трима значими автори, чийто най-плодотворен творчески период се отнася към средата на нашето столетие, е достатъчно показателно, че една от основните, наймъчителни теми в съвременната американска литература, а и в изкуството, е раздиращият конфликт между вярата, надеждата за духовно осмислено съществувание, чи стота на чувствата и нравственост в човешкия живот в двадесетото столетие, противопоставени на ужасите на една груба реалност, в която властвуват прагматизмът, насилието и конформизмът. Известно е, че природата не допуска празни пространства. „Свободни територии" не могат да съществуват и във вътрешния свят на човека. И след като социалните отношения са девалвирали и лишават от нравствена опора индивида - тогава идва ред на измислицата. Въображението се превръща в първична потребност. И то се развихря толкова по-силно, колкото по-горчива става действителността. Съз дават се индивидуални, семейни и групови илюзии, които се превръщат в своеобразна спасителна идея и самосъхранение. Но може ли илюзията да замести живота? Вярата в нея не е ли бягство от усилията да се бориш за даден принцип, за извечни човешки потребности? Не е ли съмнително успокоението, което тя внася в душата на човека? Каква е еволюцията и през годините, измеренията и в различни конкретно-исторически ситуации? Показателно ли е отношението към илюзията за житейските възгледи на автора на дадено литературно произведение?