Преживяното от Т.Г. Влайков като народопсихология

Към работата си над „Преживяното" Т. Влайков пристъпва изклю чително отговорно - като към венец на своето творческо дело. Когато с намерил в ярки произведения от украинската и от нашата литерату ра търсения израз на своите разбирания за народния бит и душевност и е дошъл моментът, в който упованието в политическите платформи като път за нравственото въздигане на народа е разклатено, остава му идеалът за щастието на твореца. Тогава Влайков решава да създаде роман за възрожденската епоха. С помощта на своята обична дъщеря Радка Илева към залеза на своя житейски път полуслепият писател обаче иска да създаде нещо по-съкровено - да се върне към съдбата на някогашното момче. Нещо като Одисей, който да повтори пътешествията си към същностното начало: да се обърне към завръщането „като най-хубава част от пътуването". Писателят променя решението си - и друг може да напише роман за Възраждането. Нараства убедеността му, че в сетните творчески дни той ще е изпълнил най-добре писателския си дълг, ако възсъздаде историята на една полувековна епоха през призмата на лично изживяното, изстраданото, промисленото. И то тъкмо когато като творец чувства, че е в състояние най-непринудено да се осъществява във всичко, да потапя перото в себе си със светлината, която се излъчва от него, за да види за сетен път непреходното в националния живот. Сега е недостойно да се вдълбочаваш в кошмарите на психичните разстройства, на смъртта; с отровено и помрачено сърце не бива да текат сетните дни от човешкия живот. Още по времето на един престой в Пирдоп - през 1927 година, - забелязал, че младите не знаят песните и танците на неговата младост, у Влайков нараства тревогата за съдбата на изконните национални добродетели. Тогава дъщеря му записва: „Битът на даден народ с неговите нрави и обичаи, с песните, танците и другите отрасли на неговото творчество, чрез които се рисуват типичните черти на неговия образ..., не спъва обществения напредък и не бива да се пренебрегва от младите... Да се допуска у нас особе но подобно пренебрежително отнасяне към бита ни, това е, мога да 43 го кажа, един непростителен простъпък.