Човекът и природата в прозата на Александър Куприн и Георги Райчев

Отношението човек - природа в литературата е от изключително голяма важност за задълбоченото проникване в творческия свят на един писател. От друга страна, трудността при разглеждането на този проблем идва от реалната опасност да се изпадне в опростителство, в еднопосочност. Ефрем Каранфилов посочва, че само наивно самочувствени автори могат да вярват, че ще го разрешат чудодейно леко в статии, свързани с творчеството на един или друг писател. Тук неизменно се явяват познатите понятия „пантеизъм“, „русоизъм" и т. н., които се използуват в такива случаи, без да се има предвид обстоя телството, че всяка епоха влага в тях свое съдържание. От не помалка важност е обстоятелството, че е абсолютно необходимо да се държи сметка за творческата индивидуалност на твореца, която по много особен начин се проявява при разработването на тази тема. Взаимодействието човек - природа има и своята дълбока философска основа, защото чрез мястото, което един писател отрежда на приро дата в произведенията си, можем да съдим за разбирането му на превратностите в света, в съдбата на отделния човек. сa Така избраната тема дава възможност да открием сходството между двама на пръв поглед много различни творци, каквито Александър Куприн и Георги Райчев, а и да установим различия, които без съпоставка биха останали неизследвани. Неслучайно спираме вниманието си именно на тези писатели. Без да са сред найголемите белетристи съответно в руската и в българската литерату ра, те са едни от най-своеобразните, най-интересните. В съдбите на Куприн и Райчев има нещо много общо. Двамата създават произ веденията си по време, когато творят и техните изявени съвременни ци. Куприн пише своите разкази, повести и романи, когато творят Толстой, Чехов и Горки. Райчев остава в сянката на Николай Райнов иЙордан Йовков. Критиката все още е в дълг към Куприн и Райчев, защото творчеството им не е от най-изследваните. Без техните творби обаче руската и българската литература биха били по-бедни.