Книжка-4

1987, Книжка 4 - Съдържание

Отношението човек - природа в литературата е от изключително голяма важност за задълбоченото проникване в творческия свят на един писател. От друга страна, трудността при разглеждането на този проблем идва от реалната опасност да се изпадне в опростителство, в еднопосочност. Ефрем Каранфилов посочва, че само наивно самочувствени автори могат да вярват, че ще го разрешат чудодейно леко в статии, свързани с творчеството на един или друг писател. Тук неизменно се явяват познатите понятия „пантеизъм“, „русоизъм" и т. н., които се използуват в такива случаи, без да се има предвид обстоя телството, че всяка епоха влага в тях свое съдържание. От не помалка важност е обстоятелството, че е абсолютно необходимо да се държи сметка за творческата индивидуалност на твореца, която по много особен начин се проявява при разработването на тази тема. Взаимодействието човек - природа има и своята дълбока философска основа, защото чрез мястото, което един писател отрежда на приро дата в произведенията си, можем да съдим за разбирането му на превратностите в света, в съдбата на отделния човек. сa Така избраната тема дава възможност да открием сходството между двама на пръв поглед много различни творци, каквито Александър Куприн и Георги Райчев, а и да установим различия, които без съпоставка биха останали неизследвани. Неслучайно спираме вниманието си именно на тези писатели. Без да са сред найголемите белетристи съответно в руската и в българската литерату ра, те са едни от най-своеобразните, най-интересните. В съдбите на Куприн и Райчев има нещо много общо. Двамата създават произ веденията си по време, когато творят и техните изявени съвременни ци. Куприн пише своите разкази, повести и романи, когато творят Толстой, Чехов и Горки. Райчев остава в сянката на Николай Райнов иЙордан Йовков. Критиката все още е в дълг към Куприн и Райчев, защото творчеството им не е от най-изследваните. Без техните творби обаче руската и българската литература биха били по-бедни.

Мемоарите „Път през годините" бяха книгата, с която Константин Константинов се върна към литературата след 17-годишно мълча ние. С необикновения си успех тя стана откритие за българския чита тел, който изведнъж вижда у автора й голям майстор на словото. И въпреки голямата роля, която изигра в живота на писателя, тази книга е факт не толкова на житейската, колкото на творческата му биография. Оказа се, че през времето, когато не са се появя вали негови произведения, художественият му опит е продължавал да се набира", утаява и избистря, докато най-сетне „в дъното на ре тортата блесна зърно чисто злато". В „Път през годините" Константин Константинов стигна до решение на много въпроси, които, появи ли се още в ранните му творби, преминават през цялото му творчест во, за да намерят отговор в късната му проза. Най-важен сред тях е въпросът за времето. Още през младостта си, във възраст, когато сме свикнали да смятаме, че се гледа само напред, К. Константинов гледа на настоя щето като на бъдещ с по мен. Чувството за преходност пронизва преживяванията му, само благодарение на него те достигат възмож ната си пълна сила. Обратно - в спомените, когато пътят през годините в по-голямата си част еостанал назад, миналото придобива нова сила и чар. Докато през младостта мечтите могат да „консумират" живота, преди той да е настъпил², сега спомените го задържат, след като е отминал - „паметта е един от образите на безсмъртието". Безспорно този „задържан" живот не е непосредствената действи телност - миналите години оживяват като на „екран с далечна перспектива, пред който ти ставаш зрител на своя собствен живот". Това е същият екран от мечтите на младостта, но сега прехвърлен „зад пътя на годините и обърнал перспективата.

Творчески път. Опитаме ли се да поясним как се фоми ра един от самотните творци на съвременната култура - Станислав Стратиев, трябва да имаме предвид на първо място връзката на пи сателя и средата му, заложбите на масата, от която той излиза. Слу чаят със Стратиев, човек от скромно работническо потекло, е доказа телство за това, че привилегиите на таланта не се ограничават до кул турно напреднали и образовани обществени слоеве. Неговото родословие отвежда към Западна България, към Радомирския и Трънския край, чието трезво, здраво в етническо и морално отношение население носи също предимствата и недостатъците на необремененото от наслоенията на културата съзнание. Потомък на хора от народа, които в трудности и упорита борба за съществуване каляват волята си, като ламтят и за просвета, Стратиев има самочувствието на човек, издиг нал се със собствени сили и способности. Неговото дарование свиде телствува по-скоро за латентни възможности в рода, останали неосъществени в предишните поколения поради неблагоприятни условия. Темперамент и характер като обща основа на психическия живот се предават от родителите. „Струва ми се, споделя Стратиев, че една чувствителност, която е характерна за всеки човек на изкуството, ед на доброта, прекалена доверчивост и отвореност за света идват от ба ща ми. От майка ми съм наследил, колкото и това да звучи неочак вано, една вътрешна сила на характера, една упоритост и една неотстъпчивост пред нещата на живота, една склонност към борба. Дали съм наследил тези качества от тях, или впоследствие съм ги изградил, не зная, но ги откривам у тях."2 Интересното в случая е, че Стратиев склонен да свързва писателските си склонности с трънската линия на рода си: „Чувството за хумор идва по линията на баща ми... Този тип хумор ми се струва, че го няма по другите краища на България. В него има една виталност, която е характерна за хумора в България, има и една парадоксалност и една, бих казал, прямота, един стремеж да се каже истината без оглед на средствата.

През 1903 г. в няколко последователни книжки на сп. „Мисъл се появява поредица от пет статии, озаглавени „Буда и будизмът". Автор на статиите е Михаил Арнаудов. В тази студия той запознава българските читатели с отдавна нашумелия във френската, немската и руската литература проблем за религията и културата на Изтока. Още в увода ученият показва проникновено причините за интереса към източния мистицизъм - песимистичната насоченост в развитието на европейската филсофска мисъл. ШОПЕНХАУЕР И ХАРТМАН, двамата най-видни представители на песимизма в XIX в., бяха дотолкова увлечени от философските и етическите възрения на бу дизма и на по-ранни философски течения в Индия (за изражение на които служат съчиненията, известни под името Упанишади), щото предсказваха бляскаво бъдеще на тия възрения, като смятаха, че те ще играят важна роля в преобразуването и в създаването на европей ската култура и в създаването на нови обществени идеали. "2 Закономерно е новите поколения да се взират в руините на отминали култури, да актуализират чужди философски системи и да раз познават сред тях черти от собствения си образ, отломъци от собствените догадки и въжделения, добили видимост чрез формите и багрите на древността. Европейският интерес към Изтока започва от епо хата на Просвещението. След първите преводи - на Упанишадите на латински от Дуперон и на Бхагавадгита на английски от Чарлз Уил кинс - първо системно представяне на индийските философски систе r. ми прави Х. Т. Колбрук през 1824 г. в своите „Есета върху филосо фията на индусите". В Германия първият ветеран на европейския интерес към Изтока е Хердер. От голямо значение е книгата на Фридрих Шлегел „За езика и мъдростта на индусите“, излязла през 1808 Шлегел за пръв път преподава индийска философия от университетската катедра. Настъпва онзи преврат в европейската мисъл, който води разширяване на културния хоризонт на европееца. Интересът към източната философия личи в трудовете на Шелинг, Хегел и преди всич ко на Шопенхауер. Философският песимизъм на XIX в. открива себе си мистиката на будизма и брахманизма.

Книгите на Стефан Цвайг са били лавина в преводната ни книж нина. И днес те се четат с интерес. Няма спор: той е масово чудо във вкуса. Цвайг е в състояние да възпламени мнозинството: от интелигента до фризьорката. Той не създава за всекиго по нещо, а „за всички от всичко". Той е продукт на своята култура: без първостепенна активност, преситена, свела крайностите на културния език до виенското изящество, което прониква като дим; една култура на залеза. Цвайг е гледан от много страни, но не ми е известно да е видян в отношение към най-фрапантното в съвременния му свят: художествения авангард, ексцеса на модерното изкуство, мятането на публиката между крайностите на отрицанията и възторзите. Някой би се изненадал от това съотношение. Спрямо авангарда Цвайг, неговият съвременник, изглежда от друга епоха. Или е дете на друга, болна от друго епоха? Или сам той е болен, но не от болестта на Дали? От тези тягостни въпроси ще се измъкна по най-простия начин. В шествието на авангарда автори като Цвайг се озоваха на другата страна на везната. Раздрусана от авангарда, културата се вкопчи здраво в тях. Чрез него се осредява масовото чудо на вкуса, пору гано от ексцесите на дехуманизацията" и от нейния елитаризъм. Осреднява се, не се разлива в полюсите. Това най-напред значи едно: изпъдена от „дехуманизацията на изкуството“, човешката фигура заема почти религиозно място у интелектуалци като Цвайг. Там тя e предмет на обет. „Красивият стил" компенсира „грозния авангар дизъм", мекото залезно изящество - заплашителността на модернизма. Има навик да се гледа на Цвайг като на прекрасен стилист и оттук да се раждат въздишки или стрели. Наистина сравнението, образът, културната асоциация и музикалният ритъм са основата на неговата упойваща есеистика (ще говоря за есетата, не за новелите му.) Ог тях се поражда и пяната й, самозаработването на тази основа, на тези черти за сметка на бистрата логика и точната мисъл. Безброй са случаите, когато дума думата отваря, ефектът повлича ефект автор и поклонник сякаш танцуват покрай същината на нещата. Но нека да не се увличаме. Ако средствата му лежат на сърце и той да не иска, не може да ги обуздае, прицелите са освен бляскави още и много сериозни. Цвайг не си е поставял нито една несериозна за дача, думата никъде не остава негова крайна цел.

Пушкин нарича „Фауст" Илиада на модерния живот. Отлично казано, но за да го конкретизираме правилно, трябва само да под чертаем думата модерен. Защото за разлика от античността в съвре менния живот не всички характеристики на идеята и художественото изображение могат да се изведат непосредствено от гледна точка на човека. Философската дълбочина, съвкупността на обществените и чо вешките категории и художествената завършеност в тази творба не са обединени с естествена непринуденост, а встъпват по-скоро в бурно стълкновение. Гьотевият синтез на противопоставящите се тенденции е породил едно в пълния смисъл на думата неповторимо творение Сам Гьоте го нарича несравнимо произведение". Разкрива се съдбата на един човек, ала съдържанието на твор бата е участта на цялото човечество. Пред нас се поставят най-важ ните философски проблеми на една велика преходна епоха, но не от влечено, а неделимо свързани с пластични и вълнуващи (или поне ярко декоративни) изображения на най-съкровени човешки отношения. А отношенията стават все по-проблематични. Ненарушеното конкрет но-духовно единство надделява само в първата част. Идейното съ държание, разкриването на обществено-историческите и натурфило софските зависимости все повече обременяват и дори взривяват кон кретното единство на формите и образите. Такъв е общият процес развитието на литературата през XIX век, който разрушава завърше ността и красотата на света на формата, принася ги в жертва на не умолимостта, присъща на новия велик реализъм, и така поставя края B на класическия период в изкуството".

Трудно е да се определи с какво ни привлича истинската лирика. Дали това е полъх от необяснимата магия на словото; от срещите многоликите страни на действителността, претворени по законите на красотата, или са моментите на пределно откровение, които съпът ствуват всяка поезия; дали е кондензираността на чувството, полетът на мисълта, или съприкосновението с неизмеримите възможности на метафората, с нейното изключително и многостранно въздействие всичките тези неща, колкото и бегло щрихирани, представят някои от важните особености, с които се характеризира лириката. И както често се случва в изкуството - колкото по-различни таланти, толкова по-добре, независимо от общите белези. Няма съмнение - в неповто римата индивидуалност се крие тайната за въздействието на поезията и поетичното. Едно по-окрупнено делене съобразно с преобладаващия акцент ще ни доведе до извода, че почти винаги в историческото развитие на лириката съществуват поети на мисълта, както и поети на чувството, а така също и творци, в чиято палитра тези две начала взаимно се преливат, и т. н. Да се определят основните типове поезия, интелектуална или емоционална, вътре в които съществуват безброй възможности, почти колкото са истинските поети, езадача благодатна и нелека, задача, която чака винаги наново своите талантливи интерпретатори.

По инициатива на Културно-инфор мационния център на ГДР в София и на Катедрата „Немска филология" при ВТУ „Кирил и Методий" и във връзка със заседанията на двустранната комисия по Германистика ГДР-НРБ от 14-16. Х. 1986 г. във Велико Търново се състоя научна конференция на тема „Литера- туроведски и лингвистични аспекти при анализа на литературен текст". В нея участвуваха с доклади над 40 научни работници и преводачи (15 от ГДР и Унгария). Бяха изнесени шест пленарни доклада, а за разискванията и съдокла дите бяха предвидени три работни гру пи: „Литературоведски аспекти на ана- лиза“, „Текстлингвистика и интегративен анализ", "Проблеми на превода". Конфе ренцията приключи с разговор около кръг лата маса. Съобразно с научния профил на сп. „Литературна мисъл" в настоя щото изложение се реферират само из- казванията, отнасящи се пряко до проблемите на литературознанието. Пленарни доклади: Проф. Г. Лерхнер (Хале) проследи взаимоотношението меж ду „Литературен текст и литературен дискурс" (тук дискурс" в смисъл на „ тек ста в полето на социалната комуника- ция"). Убедително доказаните характе ристики на литературната комуникация дават основание за разглеждането и като самостоен тип речеви акт. С оглед на спецификата на художествения текст проф. А. Натев (Институт за литерату ра - БАН) изложи систематично фак торите, обуславящи „Художествената композиция като свързващо звено меж ду текста на произведението и контекста на неговата рецепция". Тяхното съблю даване облекчава адекватното възприе на Хайне взаимоотношението между архетип и конкретно произведение, както и историческата обусловеност на всяка литературнокритична оценка.

Създаването и развитието на българската журналистика и публицистика 40-70-те г. на миналия век са неразривно свързани със задачите и целите на нациоси налновъзродителното движение. Историческите повели на тази епоха поставят пред печата отговорни идеологически, политически и организаторски задачи - формира не на единно национално съзнание, развитие на новобългарската просвета и култура, борба за независима църква, противопоставяне на асимилаторските домогва ния, разобличаване на политическото и икономическото потисничество. Въпреки това няма вестник или списание от този период, които да не са отворили страниците за събитията по света. Още в своето зараждане периодичният печат се превръща във врата на поробена България към останалия свят, през която до национална духовност достигат примери и иден, внушаващи исторически оптимизъм и на дежди за свободно бъдеще. Същевременно това е единственият дипломатически представител", чрез който забравеният български народ издига глас за диалог с пра вителства и народи от всички континенти. Ta Всички възрожденски вестници притежават външнополитически рубрики, в конта се публикуват разнообразни материали за национаалноосвободителните борби на ругите народи, за дипломатическите и военните стълкновения в Европа и света. Ис креното съпричастие и подкрепата на българската възрожденска преса за справедли вата борба на народите против робството и тиранията епублицистичен израз ка традиционния демократизъм и интернационалната чувствителност на нашия народ. Но интересът към международната политика почти винаги е тясно свързан с български те национални интереси, със съзнанието, че политическите или въоръжените кон фликти на световната арена неизменно рекошират и върху българската историческа съдба.

През 1965 година издателство „Български писател" в своята мемоарна поре дица издаде том със спомени за Гео Милев, Христо Ясенов и Сергей Румянцев. В страниците, отделени за Гео Милев, са включени и спомените на неговия съграж данин, съученик и другар - поетът Иван Мирчев. Неотдавна в Научния архив на Бъл 1 Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременни ците си. Под редакцията на Леда Милева, Пенка Кръстева и Иван Сестримски. С., 1965. 148 2 Цит. съч., 120-150. гарската академия на науките попаднах на машинописния втори екземпляр от ори гинала, послужил като първообраз на публикуваните спомени на Иван Мирчев за автора на поемата „Септември". Направи ми впечатление големият му обем - 48 стандартни машинописни страници. Това ме подтикна да извърша сравнение между съдържанието на машинописния екземпляр и на публикувания текст в мемоарния том. Оказа се, че почти на всяка машинописна страница редакторите на спомена са извършили съкращения: от няколко реда - до петнадесет -двадесет. На три места бяха съкратени между три и пет цели страници. Преработеният от съставителите и редакторите спомен на Иван Мирчев на страниците на сборника има цялостен, много стегнат и хронологически последователен характер. Но въпреки това след направеното сравнение стигнах до убежде нието, че ако от гледна точка отпреди повече от 25 години обемът, изискванията и тогавашните условия да са задължавали споменът на Иван Мирчев, написан през 1958 година, да бъде строго редактиран и съкратен, то от днешна гледна точка съ кратените пасажи и страници придобиват свое значение, внасят нови обяснителни моменти в представата ни за Гео Милев и за други негови съвременници - поети и художници.

Броят предлага разнообразни мате риали, засягащи както въпроси на литературната критика и теория, така и на литературната история. На уводно мя сто в рубриката „Жизнь. Искусство. Критика" е поместена статията на Е. Шкловски „За съществуващото и необ ходимото". Тя съдържа няколко раздела с различни подзаглавия - първият от тях е „Нормалният човек - идеал или реалност?" В тази част авторът се спи ра на настъпилото напоследък в литературната критика оживено обсъждане на проблема за героя на съвременната съ ветска проза, който засяга важен аспект на литературния процес - художестве ната концепция за личността. В тази концепция най-пълно се изразяват социално-духовните стремежи на литературата, усилията и да разбере душевното състояние на нашия съвременник, неговите ценностни ориентации. В тази връзка Шкловски запознава читателите с определението на А. Бочаров: ..... Кон цепцията за личността не се свежда до това - да се систематизират и пресъз дадат перспективните качества на съвре менния герой. Тя е свързана, условино казано, не само със зоркия поглед на художника, но и с неговата мъдрост, с неговите възгледи за реалния и иде алния човек. В героя на произведението са въплътени и качества на наблюдавания в действителността прототип, и пред стави на художника за всичко, което съставя и обкръжава личността: какво представлява човекът, неговото същест вувание, какви са взаимоотношенията му със света, с обществото, какво означава свобода за човека, какво е бъдещето му и каква е връзката му с историята - с една дума, целият комплекс от въпроси, свързани със смисъла на чо вешкото битне. " Ясно е - пише Е. Шкловски, - че без сериозно и задълбочено художест вено осмисляне на тези въпроси едва ли е възможно да се постигне по-голямо социално-нравствено въздействие на литературата, на нейната възпитателна ро ля, толкова необходими в днешната об- ществена ситуация. Главен въпрос сред тези е какъв е днешният човек в неговото реално ежедневие, с каква мярка мери той своя собствен живот и живота на заобикалящите го хора, с какви ценности го съпоставя.

Историческата поетика, която се за нимава с изучаването на поетическите критерии и форми в процеса на тяхното създаване и историческата логика на тях ното формиране, може и трябва да слу жи като фундамент на теоретическата постика (съсредоточила вниманието си върху класическите форми и мислеща ги за едновременно съществуващи в една условна синхронна рамка). От своя страна изграждащата се теоретическа поетика вече върху един по-сигурен те рен ще прави своите изводи и обобщения и ще ги връща към историческата постика. Последната, обогатена, ще пред ставлява не въведение към, а същинска историческа постика. В процеса на вза имодействие между теоретическа и историческа постика ще се изгражда единната поетика, науката за литературнохудожествени форми. Това е, условно казано, дългосрочната програма, която имплицитно се съ държа в най-новата книга на известния съветски литературовед Елеазар Меле тински „Введение в историческую поэти ку эпоса и романа". Разбира се, няма да е трудно да разшифроваме в нея отрица нието на следпроповското разделяне меж ду структурната и историко-генетическата поетика (А. Дандес, К. Бремон) и 176 методологическия ориентир, указваш, че същността на всяко литературно явление трябва да се търси в органическото съче таване на синхронен и диахронен анализ. Всъщност проблемите на историческата постика на епическите жанрове зае мат главно място в научните публика ции на Мелетински. Така например в сту дията „Герой волшебной сказки" (1958) се разисква съотношението между ми та и приказката и се разкрива проце сът на пораждане на вълшебната при казка от мита, а в излязлата през 1983 г. книга „Средневековый роман" като спе циален обект на внимание са представе ни произходът и установяването на кла сическите форми на средновековния ро ман в световен мащаб. Като прибавим и текстовете, посветени на архаичните епически произведения „Произхождение героического эпоса" (1963 г.) и Эдда в ранние формы эпоса" (1968 г.)], може да се досетим, че първата част на „Въведе нието" представлява своеобразна систе матизация и обобщение на досегашните научни дирения на Мелетински. Това обек тивно състояние на нещата обаче не прави изследването по-малко интересно. „Ставането на литературните епически форми. преливането им от една в друга тук е пред ставено в своя завършен и цялостен вид. Появата на книга като „Въведението" е невъзможна без наличието на сериозна методологическа база. В това отношение особено продуктивни за Мелетин ски се оказват традициите, завещани от А. Веселовски (особено патосът на неговата „Историческа поетика" (1940 г.) да се извлече същността на поезията от нейната история", а така също и тео рията му за първобитния синкретизъм, от който са се развили поетическите ро- дове), от О. Фрайденберг [идеята е за ложена в работата „Образ и понятие" (с подзаглавие „Опит по историческа поетика")] за това, че произходът на на ратива от мита есвързан със загуба на достоверността и нарастване на измис лицата), от В. Проп (с цялостния му теоретически принос и схващането му, че борбата с митическото чудовище героическото сватосване са основни сю жети за героическия спос). н. разбира се, от К. Леви-Строс с проницателната му концепция за спецификата на митологи ческото мислене.

Сборникът със статии, обединени око ло една обща тема, беше, е и вероятно ще остане сред най-предпочитаните изразни форми на академичното литерату рознание. Неговото основно предимство е възможността един проблем да бъде интерпретиран от различни гледни точки и на различни нива, изследването му да придобие диалогичен характер, в който отделните мнения, наслагвайки се, допълвайки се и полемизирайки помежду си, да постигнат изчерпателност и дъл бочина, недостъпни за авторската монография. Ала това предимство лесно би могло да се превърне и в недостатък - проблемът все пак е един, а авторите много; между концепциите могат да зейнат пукнатини, фрагментите могат да не образуват цялостна картина, може да се получи набор от откъслечни впечатле ния, които не обхващат, а заобикалят интегриращата тема. И колкото по-широка е тя, толкова повече тази опас ност нараства - както нараства и въз можността отделните автори в стремежа си да обхванат възможно най-широк хоризонт от нея да превърнат своите статии в каталог от имена и заглавия или да обобщят мненията си до нивото на абстрактното и общоизвестното. Не смятам, че настоящият сборник е избегнал напълно тези опасности - въ преки благородните му амбиции и акту алността на засегнатите проблеми, въ преки нивото му на интернационално издание, въпреки безспорния авторитет на неговите автори. Самото му заглавие ги предпоставя: на малко повече от 200 страници са разгледани „Съвременнага българска проза и европейските социа Листически литератури" - тема, за изчерпателното анализиране на която не биха стигнали и няколко тома. Един та къв сборник би могъл да бъде или само строго концептуален, което предполага много тесен творчески контакт между неговите автори, или да остане в една 170 или друга степен фрагментарен спрямо изследваната проблематика. B случая фрагментарността е неизбежна, но това още не означава, че те мата е само формален повод да бъдат вмъкнати под една корица разнородни изследвания върху българската и европейската социалистическа проза. Тя иг рае по-скоро ролята на акцент върху същностните явления в многоплаството битне на съвременната прозанческа лите ратура и определя градивните и типологическите сродни процеси в нейния на ционален и интернационален контекст. Независимо от това, че различни автори анализират различни произведения в различни литератури и от различни гледни точки, интегриращите моменти в мнения та и оценките не са изключение, а закономерност, което говори освен за идей но-естетическото единство на социали стическите литератури и за обективни те критерии на съвременната маркси ческа критика. Освен призание за за воеванията на родната ни проза този сборник е и доказателство, че в своите основни тенденции тя не остава самотна и изолирана, че тематичният кръг, жанровата диалектика и естетиче ските и характеристики могат да наме рят своите еквиваленти в интернационален мащаб и че нейното кръвно род ство с другите социалистически литератури може да бъде не само декларира но, но и доказано. Именно в този сми съл - като обосноваващ отвореността на литературата ни към интернационал ните идейно-естетически процеси и като доказващ приложимостта на изкованите на родна почва литературоведски кри терии спрямо контекста на социалисти ческите литератури, сборникът е изпъл нил достойно своето предназначение.

Нека не смятаме мотото на тези ре дове за въвеждане в поредната апология на критическата дейност. Всъщност почесто се налага критиката да бъде за щищавана от някои нейни емисари, за които боравенето с литературни факти и явления се оказва не толкова най-мъчина, колкото нескопосна работа. По страниците на „Пристрастия" чер ният, изнурителен труд на автора не се чувствува. Нещо по-важно: за разлика от немалкото критически писания, които изприказват все ясни и разчитани от пръв поглед знаци на идейно-художест вения свят в едно или няколко произве дения, авторът на разглежданата книга преминава отвъд очевидното, 173 За мен „Пристрастия" не е изненад ваща книга. Още в своя дебют Христо Стефанов прояви качества на критик, който адекватно прилага марксистко-ленинското разбиране за същността и со циалното значение на литературата, показа чувствителни и непогрешими сетива към истинските стойности в съвременната българска литература. Към това трябва да се прибавят завидната ерудиция не само в областта на нашата, но и на световната литература и продук тивният синтез на философия и социология (също и действието на някои ме ханизми на масовата култура).