За Константин Константинов като мемоарист и есеист

Мемоарите „Път през годините" бяха книгата, с която Константин Константинов се върна към литературата след 17-годишно мълча ние. С необикновения си успех тя стана откритие за българския чита тел, който изведнъж вижда у автора й голям майстор на словото. И въпреки голямата роля, която изигра в живота на писателя, тази книга е факт не толкова на житейската, колкото на творческата му биография. Оказа се, че през времето, когато не са се появя вали негови произведения, художественият му опит е продължавал да се набира", утаява и избистря, докато най-сетне „в дъното на ре тортата блесна зърно чисто злато". В „Път през годините" Константин Константинов стигна до решение на много въпроси, които, появи ли се още в ранните му творби, преминават през цялото му творчест во, за да намерят отговор в късната му проза. Най-важен сред тях е въпросът за времето. Още през младостта си, във възраст, когато сме свикнали да смятаме, че се гледа само напред, К. Константинов гледа на настоя щето като на бъдещ с по мен. Чувството за преходност пронизва преживяванията му, само благодарение на него те достигат възмож ната си пълна сила. Обратно - в спомените, когато пътят през годините в по-голямата си част еостанал назад, миналото придобива нова сила и чар. Докато през младостта мечтите могат да „консумират" живота, преди той да е настъпил², сега спомените го задържат, след като е отминал - „паметта е един от образите на безсмъртието". Безспорно този „задържан" живот не е непосредствената действи телност - миналите години оживяват като на „екран с далечна перспектива, пред който ти ставаш зрител на своя собствен живот". Това е същият екран от мечтите на младостта, но сега прехвърлен „зад пътя на годините и обърнал перспективата.