Словото на Левски и българската литература

В националния пантеон на българите, в иконостаса на българ ските герои Васил Левски заема едно от най-високите, ако не и найвисокото място. Свидетелство за това е стихийната непринудена обич, с която народът го обгради още приживе, превръщането на живота и смъртта му в една от най-святите легенди в народната памет. Дори прозвищата, с които спонтанно бе удостоен от народа, са твърде показателни за народния култ към неговата личност. Още приживе е наречен Левски, т. е. „като лъв". И то не само заради фи зическата му сила, заради легендарния му лъвски" скок. Лъвът, който вече се е появил като символ на българския народ, като негов хералдически знак, според старинните тълкувания е не просто олицетворение на сила, а символ на духа, на надеждата. Още приживе Левски става образ-символ на българската народна надежда. Не помалко характерно е и другото му прозвище - Апостолът, апостол на свободата. Още приживе личността му е обвита от легендата. А след смърт та му певци песни за него пеят". И то не кои да е певци. А първите певци на нацията. Пръв утвърди чрез поезията култа към Левски първият по висота и значение български поет - Христо Ботев. Още тяхната среща приживе е обвита от някаква особена магична светлина, тази среща в мелницата край Букурещ е един от звездните мигове" на нацията, символна духовна прегръдка на двамата най-славни национални герои. За никой друг от съратниците си Ботев не е говорил с такова пророческо преклонение. А когато другарят му, Апостолът на свобо дата, увисва на бесилото, Ботев изпява последната си, най-горестна песен. Тук самият образ на Левски отсъствува като пряко изображе ние; Левски присъствува чрез отсъствието си, чрез дълбоката праз нина - не просто в душата на поета - в душата на народа. Тази пе сен-плач извира от тъмни и архаични глъбини, тя напомня женските ритуални плачове над зейнал гроб.