словото

Беше време, когато се съмнявах, или по-точно, не се съмнявах в предопреде ления неуспех на книга като „Словото- творец" - тематично и жанрово неединна въпреки всеобединяващото заглавие. Откриващата едноименна статия пред ставлява публицистика на тема чистота на езика и писателска отговорност към словото, подкрепена с фини стилови и езикови анализи. „Милион въпроси" се отправят с цел да се разчисти недове рието към автентичността и достойнства та на потъналия в прах национален феномен „Веда Словена". Пазете се от този занаят" лукаво скрива неудобството на зрелия критик да рецензентствува или поне да включва рецензии в критически сборник, „Живата Вазова традиция", пи сана като доклад, портретува двойно първоначално Вазов и после по изведе ните нишки на традицията - и носителя на Вазовата награда за 1982 г. Павел Вежинов. „За възпитанието чрез свобо дата" ще нарека педагогическа утопия (сам Кр. Куюмджиев приема за утопия педагогическите си виждания), но тя всъщност е мечтата му за общество от свободни личности. „Мъченикът на зем ния рай" пък е спор за неоценени постижения от по-ново време - новелите на Ал. Геров „Неспокойно съзнание" и 4004 година". За да не изброявам повече, ще свърша с „Ода за качеството" - доклад, чиято проблематика са нравствеността и професионализмът на критическото ни всекидневие. Тематичната и жанровата разнопосоч ност са явни, но опитът отдавна ме нау чи да не търся в критическия сборник само тематично и жанрово единство. Не предполагах, че един неколкочасов разговор ще е бил от моя страна изслушва не на идейното съдържание на друга, също тъй привидно нееднородна книга. Нещо повече, в книгата познатите ми вълнения и мисли бяха пренесени върху съвсем различна литературна тъкан. Но те бяха същите, бяха есенцията на не колкогодишно духовно и литературно при съствие. Ето какво още може да споя ва и прави цялостна подборката от ста тии в една книга. Разбира се, критиче ският сборник може да представлява и самодоволен самоотчет за изминал пе риод. И в „Словото-творец" присъствува самоотчетът, но на друго равнище и с други права. Кр. Куюмджиев самоотчита литературно-духовните си вълнения през последните две-три години, убеждава ни в завоюваното умение да прави именно такива книги. Всъщност не за пръв път критикът постъпва така. Критическия му профил очертават, от една страна, подобни сборници, а, от друга - моно156 графиите. Би било много лесно, подо зрително лесно да определим едните - монографиите - за сериозно критическо занимание, а другите - за критически отдих. Защото двата типа книги се до пълват и изграждат творческия лик на Кр. Куюмджиев. Но да не надхвърлям рецензентския тон, Споменатото мимохо дом е за доверие на читателя, за убеж даването му в равноправната необходи мост от такива книги за създателя им. В монографиите Кр. Куюмджиев изгражда концепциите си за личности и процеси, а в критическите сборници се отдава на полемичното си горене не тол кова като готовност за битка (каквато често му приписват), колкото като въз можност да вмести нравствените и оце нъчните си позиции в рамките на кресливия литературен делник. Понятно е, че в отделните книги ще има и отлики. В един от по-ранните сборници, „Исто рията като жива памет", по-осезаем бе ше фонът на литературната ни класика, вълненията са на по-отвлечено нравст вено равнище - геният и злодеят, емо ционално-етичното и студено-научного тълкуване на литературата („Бъдете ка то Моцарт", „Историята като жива па мет" и т. н.).

В националния пантеон на българите, в иконостаса на българ ските герои Васил Левски заема едно от най-високите, ако не и найвисокото място. Свидетелство за това е стихийната непринудена обич, с която народът го обгради още приживе, превръщането на живота и смъртта му в една от най-святите легенди в народната памет. Дори прозвищата, с които спонтанно бе удостоен от народа, са твърде показателни за народния култ към неговата личност. Още приживе е наречен Левски, т. е. „като лъв". И то не само заради фи зическата му сила, заради легендарния му лъвски" скок. Лъвът, който вече се е появил като символ на българския народ, като негов хералдически знак, според старинните тълкувания е не просто олицетворение на сила, а символ на духа, на надеждата. Още приживе Левски става образ-символ на българската народна надежда. Не помалко характерно е и другото му прозвище - Апостолът, апостол на свободата. Още приживе личността му е обвита от легендата. А след смърт та му певци песни за него пеят". И то не кои да е певци. А първите певци на нацията. Пръв утвърди чрез поезията култа към Левски първият по висота и значение български поет - Христо Ботев. Още тяхната среща приживе е обвита от някаква особена магична светлина, тази среща в мелницата край Букурещ е един от звездните мигове" на нацията, символна духовна прегръдка на двамата най-славни национални герои. За никой друг от съратниците си Ботев не е говорил с такова пророческо преклонение. А когато другарят му, Апостолът на свобо дата, увисва на бесилото, Ботев изпява последната си, най-горестна песен. Тук самият образ на Левски отсъствува като пряко изображе ние; Левски присъствува чрез отсъствието си, чрез дълбоката праз нина - не просто в душата на поета - в душата на народа. Тази пе сен-плач извира от тъмни и архаични глъбини, тя напомня женските ритуални плачове над зейнал гроб.

Неговото присъствие в литературния живот не е епизодично. П. Анчев има трайни предпочи тания към съвременната ни литература, вълнува се от нейните постижения, но не е безразличен и към несполуките й, особено когато става дума за някои талантливи провали". Той е не само опе ративен критик, който бърза да регистрира успе ха или неуспеха на даден автор, а е предразположен и към по-обобщени наблюдения и изводи. Интересува се не толкова и не само от отделната творба, а от развитието на нейния автор, от поцялостното му осъществяване. Не еслучайно, че в заглавията и на двете му книги присъствува думата слово („Творци и слово", 1982; „Човекът в словото", 1986). Вълнува го магията на художественото слово както назад във времето, така ив нашите мечти за бъдещето на литературата ни. 116 Търси и мястото на човека в словото като висша мярка за художествена пълноценност П. Анчев е критик, който не забравя и уроците на историята и обича да се зачита в тях, да черши оттам поуки. Това изостря сетивата му за съвре менните литературни явления, кара го да бъ сдържан в оценките си, прави го неподатлив прибързани венцехваления, раздавани от няков с лека ръка и щедро сърце. Той се прекланя пред големите майстори на художественото слово, но не се възторгва лесно, не обича елейния тов За един литературен критик това може и да е не достатък, но е достойно като позиция и проява на характер. След като в първата си книга ни направи с причастни (в различен аспект и по различен повод) с критическата съдба на Н. Бончев, Т. Же чев и Я. Молхов, сега в „Човекът в словото П. Анчев ни среща с имената на Б. Пенев, Г. Ца нев и Н. Фурнаджиев (разгледан като литературен критик). П. Анчев е донякъде песимистично на строен към съдбата на критика. Струва му се, че в повечето случаи той е осъден на забрава, че направеното от него е дело нетрайно и читате лите му постепенно намаляват. Но все пак смята, че критикът остава да живее с авторите, които с открил, предугадил е развитието им, оценил с непреходността и художественото значение на творчеството им. Щастлив пример за него е Георги Цанев („Съд ба на писател"), който от ценител на съвременни нему литературни процеси се превръща в литера турен историк. За П. Анчев той е критикът, който е умеел правилно да се ориентира сред много бройните имена, да открива и налага най-даро витите. Каква щастлива критическа съдба - да започнеш дейността си с Хр. Смирненски, да ви диш дарованието на А. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев: да оцениш д време И. Во лен, Св. Минков, Ст. Загорчинов, Ат. Далчев... Наистина е трудно да се изброят точните „попадения" на критика Г. Цанев, работил дълго и все отдайно в сложно и динамично време. Това дава основание на автора да подчертае сигурния му вкус, здравото му реалистично разбиране за лите ратурата, както и умението му уверено да обходи множеството скрити и явни препятствия, стоящи пред всеки критик, и да увенчае своето дело с едни от най-ярките страници в българската литература".

The article tackles the problem of the boundaries of literature via the primeval embedment of humans in the word. Depending on whether this word belongs to God or man, the author calls of Foulcault to postulate two basic statutes of language, which he takes to be markers of the boundary between literature and non-literary texts – referential speech, literary speech and speech in its literary status. These theoretical formulations are grounded in the 1100 years of Bulgarian literature. As a result of this analysis the author ascertains the existense of a special kind of language in Bulgarian literature – referential in nature yet mimicking literary models. This borderline and transitory language, merely mentioned in this text, is subject to another analysis.