Сън за щастие от Пенчо Славейков и жанрът на лирическата миниатюра

През 1907 година Пенчо Славейков издава стихосбирката „Сън за щастие", която и до днес се смята за една от най-физиономичните за творчеството му. В нея са събрани малки лирически стихотворения предимно с пейзажно-съзерцателен характер, но наред с тях съвсем органично присъствуват и такива творби, които по-пряко можем да отнесем към жанровете на лирическото размишление или към лирическата песен. Общо взето, сбирката обаче показва едно твърде високо равнище на единство на стила и внушенията си, проявяващо се въпреки разликите в начините на построване на лирическата творба. Също така органично в нея съжителствуват произведе ния, в които присъствието на лирическия субект е твърде скрито, наред с произведения, в които лирическият „аз" е в центъра на художествената структура. И въпреки това отчетлива разлика в стила и художествения въздействен механизъм на тези творби трудно се долавя. Това означава, че между тях съществуват много по-сериозни сили на сцепление, отколкото на раздалечаване и тези сили се проявяват в същността на лирическия жанр, независимо от формалните външни различия. Но всъщност за какъв жанр на лириката става дума? по-често Напоследък, когато говорим за тази стихосбирка на Славейков, все употребяваме названието „лирическа миниатюра". С това название ще наричаме неговите творби и в тази статия. Но не трябва да забравяме, че това свое име жанрът получава едва в писанията на съвременното литературознание. Иначе, в периода на неговото най-голямо разпространение и всъщност когато е най-функционален художествено, той е наричан, както и много други кратки лирически творби - песен. И това название не е случайно или пък израз на някаква бедност на литературнокритическия терминологичен апарат, въпреки че между жанровете на лирическата миниатюра и на лирическата песен освен някои прилики както в градежа, мотивите и художествените механизми на смислообразуването, съществуват и сериозни разлики както в тези пунктове, така и в начина им на художествено въздействие върху читателя. И нещо друго, което в случая е много важно - произходът на жанра лирическа миниатюра в новата българска литература не е свързан пряко или опосредствувано с традицията на пеенето, а много повече с някои вътрешни тенденции в развитието на българската лирика именно като литературен, т. е. писмен тип художествен акт. Общо взето, процесите, които протичат при пораждането и развитието на жанра, са органично присъщи на нашето собствено литературно развитие, но съществува и една тенденция, която възниква с намерението да го съпостави с развитието на европейската световната култура, да му придаде онзи авторитет, който идва от подкрепата на високоразвити национални литератури, а, от друга страна, изразява и някои общи идеологически моменти между нашата култура и културата на немския романтизъм например.