Книжка-1

1988, Книжка 1 - Съдържание

С него ме беше запознала Зоя Богуславская много отдавна, още когато той не беше написал произведенията, с които щеше да остане в литературата. Но и тогава ме заинтригува със своите сериозни, тежки разсъждения на всяка докосната тема от живота и литературата. Бях чел в студентските си години романа му „Студенти", много нашумял, бях чул нещо за злощастната съдба на баща му и ми беше необяснимо и странно как един писател, израснал в дом за деца на народни врагове, е бил допуснат да следва и особено как книгата му е наградена с най-прецизно връчваната Сталинска награда? Тогава, при първите ни срещи, разбира се, не можех да го питам за такива неща, въпреки че антикултовската тема е присъствувала много често в нашите разговори. Юрий Трифонов беше и страстен запалянко, той се беше обяснил в любов към футбола в една статия, пишеше по спортни въпроси в „Комсомольская правда" и „Литературная газета", окайваше тежкото състояние, в което беше изпаднал любимият му отбор „Спартак", или изказваше възторзите си от превъзходните качества и футболната интелигентност на Георги Аспарухов. В областта на спорта той беше истински капацитет - споменаваше имена, припомняше резултати, правеше прогно зи. Колко пъти в свободно време сме се увличали да коментираме минали или пред стоящи мачове, а някоя надвисваща олимпиада или шахматен турнир можеше да измести на заден план всички важни литературни събития. А когато през 1970 г. се появи документалният филм„Спорт, спорт, спорта на младия и никому неизвестен режисьор Елем Климов, Юрий Трифонов написа в сп. „Искусство кино" пространна рецензия под заглавие „Планетарно увлечение" с любопитни размишления за връз ката между изкуството и спорта и с възторжени оценки за работата на дебютантите B Киното. Външно Юрий Валентинович имаше вид на професор - с дебелите рогови очила, с масивната фигура, с тази вечна сериозност, прорязвана само от кратки избухвания на затаена усмивка. Изглеждаше затворен и неразговорлив, а всъщност като се отприщеше, ставаше интересен и словоохотлив събеседник, владееше изкуството на сладката разговорка и умееше да дарява и извлича наслада от нея. Всички, които са го познавали отблизо, са изпитвали навярно удоволствието от беседите с него. Ду мата му тежеше, защото той знаеше м ного, и преди да се произнесе по каквото и да било, отмерваше приказките си със строга мярка. Но обичаше да се шегува и за мене е необяснимо защо човек с такова вродено чувство за хумор не написа нито едно хумо ристично произведение? Защо всичките му герои са толкова сериозни и съсредоточе ни?

Изучаването на междулитературните общности, и то общности от особен тил при сегашните условия на развитие е нов етап от познанието на закономерностите на междулитературния процес не само за словашкото литературно съзнание. То естествен резултат от предходния изследователски етап на традиционната литератур на компаративистика, която след интензивен период на външноконтактни и след това вътрешноконтактни връзки постепенно премина на позицията на типологически те сходства, и по този начин създаде предпоставки за теоретически обобщения. В Сло вакия тези насоки на литературоведската мисъл придобиха ясно изразени форми, защото у нас именно в тази област се наблюдава динамично и едновременно с това целенасочено развитие, което е обусловено както от специфично закономерния подем на литературната наука, така и от амбициите и стремежите на художествената лите ратура в периода на социализма. Но макар и позитивно да оценяваме този, откровено казано, не само интензивен, но и екстензивен развой, който привлече вниманието и в чужбина, трябва да си дадем сметка за неговите обективни възможности и перспективи за в бъдеще. Докато пред ходните изследвания на чуждите литератури изхождаха преди всичко, а може да се каже и единствено и най-вече, от потребностите и целите на националнолитератур ния историзъм, което на тогавашния етап беше неизбежно и закономерно, днес тези гносеологически граници не са достатъчни. В отношението си към чуждото словашка та литературна мисъл трябваше сериозно, обмислено и обосновано да прекрачи своя традиционен хоризонт по посока на по-универсални обобщения от междулитературен характер. Към това я насочва редом с другите моменти и обективното развитие на социалистическата литература, която все по-определено придобива характера на междулитературен феномен. В последно време аналогични тенденции характери зират междулитературния историзъм в целия свят. За литературната наука е важно да улови и разкрие със свои средства тези тен денции. От това между другото се ражда необходимостта за по-целенасочено вниманне към теорията и методологията на литературната историография, без да се огра ничаваме само в нейните национални рамки, но като интегрираме и нейния диалекти чески антипод - междулитературния историзъм. Въпреки двестагодишното съще ствуване на традиционната литературна компаративистика и още по-старите традиции на литературната историография, литературоведската мисъл не е изработила система от теории, които биха ни дали възможност прецизно да формулираме литературната история и процесите на литературното развитие, и то не само в междулитературен но и в националнолитературен аспект.

„Четири квартета“ е един от безспорните върхове в поетичното творчество на Т.С. Елиът. Той може би се изявява като по-вещ анализатор на съвременното западно общество в „Пустата земя“ или като по-нежен лирик в „Поеми на Ариел", но по труд ност на поставената задача „Квартетите" стоят над всичко. Дори взет отделно, първият „Квартет" - „Бърнт Нортън" - е с твърде сложна конструкция, а последвалото стриктно спазване на неговата схема в следващите три несъмнено е поставило пред поета трудни за разрешаване технически проблеми. Четирите поеми са почти еднакво дълги, разглеждат едни и същи теми и са построени в пет части с идентична форма. Така те притежават формално единство, постигнато с техническа виртуозност, която сама по себе си е крупно постижение.е Това не означава, че Елиът е привърженик на самоцелните поетични експерименти - за него те са средство за изразяване на опреде лени иден. В „Четири квартета" тези идеи са свързани с времето и безвремието, вечното и преходното, които са представени контрастно, като два различни аспекта на реалността. Още от 1915 г., когато излиза първият му сборник стихове, Елиът е един от новаторите във формата на англоезичната поезия, а дълбокият му интерес към„техниката" на словесното изразяване личи ясно и от критическите му изследвання. В тях той неведнъж изтъква необходимостта от единство между съдържание форма, защото фундаменталните истини в изкуството могат да бъдат изразени само чрез „вида и формата“. Върху този проблем той разсъждава и в „Четири квартета".

Тази тема доби значимост, след като се изправихме очи в очи с големи критически текстове по света, с текстове на естетиката, теорията, есеистиката и критиката в частния смисъл. Станала чрез родния ни език, срещата с тях е знаменателна. Открон се широк кръг от признаци: от езика до критиката (идеите на тълкуването) и културата (пресичане на съобщение и мисловно поведение). Нуждата от такъв „негатив" за проявяване на някои признаци не е стара. С новостта и можем да обясним небивалия интерес към този род четива, еднакъв и у специалисти, и у четяща публика, и у издатели с грижлив подбор на можещи хора. Този взрив в преводната книжнина, това ударение върху зона, където то не е било слагано, увлича погледа на изследвача. Погледът има щедър обсег, изскачат въпроси на възприемането на чуждите тексто ве - или, както казват, на рецепцията. Критическото поведение на езика ни не е излъчвало такива импулси. В тях има и нещо екстравагантно, нещо неофитско, защото с такива материи езикът ни се е срещнал случайно и странично. Проблемно не. Днес те станаха едва ли не негово всекидневие - от множество поредици до есета във вестници и списания, твърде често в хубави рубрики. Тази среща на чуждия текст с нашия език занимава ума ми от дълго време. Спирах се в няколко публикации на нея, разсъждавах върху закъсня лото възприемане, върху другите пориви на езика, върху същината на такъв превод, както и върху отделни явления (Бахтин, Цвайг, Ортега, Вьолвлин, Пастернак), редактирах том на Жирмунски, писах върху Нортръп Фрай, започнах редакция на Хуго Фридрих. Изтъквам тези мои увлечения не в отчетен пристъп, още по-малко суетно, а заради причината, която ги породи. Една от тях е новото критическо пове дение на езика ни. Остарял в самата критика, той се оказа годен за нов изказ. Год ността му е и упрек. удивлението ни пред възможностите на интерпретацията, „филтрирани" през нашия език, изречени в него, също е упрек. Сега повече отвсякога разбираме до каква степен е търпима нашата критика, след като в нейното поле се разхождат и дори се титулуват и стоят пред студенти хора с граматическа недоста тъчност. За другата недостатъчост не е нужно да говорим.

През 1907 година Пенчо Славейков издава стихосбирката „Сън за щастие", която и до днес се смята за една от най-физиономичните за творчеството му. В нея са събрани малки лирически стихотворения предимно с пейзажно-съзерцателен характер, но наред с тях съвсем органично присъствуват и такива творби, които по-пряко можем да отнесем към жанровете на лирическото размишление или към лирическата песен. Общо взето, сбирката обаче показва едно твърде високо равнище на единство на стила и внушенията си, проявяващо се въпреки разликите в начините на построване на лирическата творба. Също така органично в нея съжителствуват произведе ния, в които присъствието на лирическия субект е твърде скрито, наред с произведения, в които лирическият „аз" е в центъра на художествената структура. И въпреки това отчетлива разлика в стила и художествения въздействен механизъм на тези творби трудно се долавя. Това означава, че между тях съществуват много по-сериозни сили на сцепление, отколкото на раздалечаване и тези сили се проявяват в същността на лирическия жанр, независимо от формалните външни различия. Но всъщност за какъв жанр на лириката става дума? по-често Напоследък, когато говорим за тази стихосбирка на Славейков, все употребяваме названието „лирическа миниатюра". С това название ще наричаме неговите творби и в тази статия. Но не трябва да забравяме, че това свое име жанрът получава едва в писанията на съвременното литературознание. Иначе, в периода на неговото най-голямо разпространение и всъщност когато е най-функционален художествено, той е наричан, както и много други кратки лирически творби - песен. И това название не е случайно или пък израз на някаква бедност на литературнокритическия терминологичен апарат, въпреки че между жанровете на лирическата миниатюра и на лирическата песен освен някои прилики както в градежа, мотивите и художествените механизми на смислообразуването, съществуват и сериозни разлики както в тези пунктове, така и в начина им на художествено въздействие върху читателя. И нещо друго, което в случая е много важно - произходът на жанра лирическа миниатюра в новата българска литература не е свързан пряко или опосредствувано с традицията на пеенето, а много повече с някои вътрешни тенденции в развитието на българската лирика именно като литературен, т. е. писмен тип художествен акт. Общо взето, процесите, които протичат при пораждането и развитието на жанра, са органично присъщи на нашето собствено литературно развитие, но съществува и една тенденция, която възниква с намерението да го съпостави с развитието на европейската световната култура, да му придаде онзи авторитет, който идва от подкрепата на високоразвити национални литератури, а, от друга страна, изразява и някои общи идеологически моменти между нашата култура и културата на немския романтизъм например.

Христо Ботев написва стихотворението „На прощаване“ - едно от най-популяр ните си произведения, с високи идейно-художествени достойнства - през лятото на 1868 г., вероятно наскоро след преминаването на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България. Това е времето, когато революционната българска емиграция очаква да бъде освободен от затвора задържаният дядо Желю войвода, за да мине Дунава в помощ на своите братя. С дядо Желю се готви да тръгне и младият, двадесет годишен Христо Ботев. Свидетелят на раждането на стихотворението Киро Тулешков ни дава сведения както за времето, така и за мястото на написването му - кафене „Стара планина" в град Браила. Според Тулешков „На прощаване" било написано на един дъх, при абсолютно вглъбяване и вживяване в образа на бунтовника, затова и Ботев не забелязал прия теля си, когато приближил до масата му, нито пък го чул, когато се опитал да го заговори. Ботев публикува стихотворението едва през 1871 г. („Дума на българските еми гранти“, бр. 2 от 25 юни), но както обикновено се случва с произведения с висока художествена стойност, стихотворението не чакало волята на своя създател - то литнало като златна птица от ръцете му, за да мине Дунава и да върши своето революционно дело. Според досегашните проучвания за пръв път „На прощаване“ е записано в Горна Оряховица през 1869 г., а за втори път - в Плевен през 1870 г., където Васил Левски е пял стихотворението като песен. К. Бозвелиев си спомня, че за първи път чул Ботевата творба в Казанлък през есента на 1875 г., пята от моми и ергени, и това му дава основание да приеме, че тя доста по-рано се е носила от ухо на ухо..." Д. Минев съобщава за втори сборник, подобен на Плевенския, писан през 1877 г.

Не е трудно да се открие, че в поезията си Ботев по един или друг начин изпол зува ред библейски цитати (в широкия смисъл на думата), чието съдържание отдавна се е превърнало в част от общочовешкия език, граден върху познати на християнските културни епохи символи и митологеми. Използувайки традиционни словесни и под текстови структури, санкционирани от религиозната книга като всеобщи и трайни литературни модели, поетът ги трансформира по своеобразен начин, превръща ги често в собствената им противоположност. Библейските цитати у Ботев зазвучават като „антицитати" - „своето съдържание, вложено в заетата, чуждата" форма, като че ли взривява, унищожава отвътре изконния смисъл на цитирания текст. Даже бегъл поглед към световната литература ще ни убеди, че проникването на библейски теми, сюжети и мотиви в художественото творчество е един плодотворен и разнолик процес с вековна продължителност. Дантевата „Божествена комедия", B „Освобождението на Ерусалим" от Торквато Тасо; трагедията „Луцифер“ на холандския поет И. ван ден Дондел, пресъздаваща в алегорична форма борбата между нидерландците и испанската монархия; „Изгубеният рай" на Милтън, където поетът се опитва да реши проблемите на буржоазната революция от XVII век чрез интерпре тиране на мита за Адам и Ева, за падналия ангел, въстанал срещу самия бог; „Въз върнатият рай" - отново Милтънова творба; епопеята „Месиада" на Клопщок, която се възправя титаничният образ на Мойсей; Гьотевият „Фауст" - това са все произведения, в които чрез използуването на библейски образи и символи ред творци се опитват да намерят отговори и на важните въпроси от собствената си съвременност, на вечните философски проблеми. По друг начин живеят сказанията и героите на Светото писание у Франсоа Рабле, Улрих фон Хутен и Волтер, у Пушкин и Анатол Франс - снизен е високият тон на традиционно респектиращите образи и разкази, на езика И преведени генда.

През 1986 г. целият български народ тържествено отбеляза 1100-годишнината от идването на Кирило-Методиевите ученици в България. Този юбилей бе пред шествуван от друга важна дата - 1100 години от смъртта на славянския първоучител Методий. Двете забележителни годишнини продължават да ни вълнуват и сега. Ето защо ще спра вниманието на читателя върху книжовното наследство на КирилоМетодиевите ученици, което заема важен дял в културната съкровищница на Бълга рия и на славянството. След разгрома на славянската просвета във Велика Моравия и Панония мнозина Кирило-Методиеви ученици се устремяват към България. Ние не знаем техния точен брой и имена. От историческите извори са ни известни имената на Климент, Наум и Ангеларий. За тяхното пристигане в българската столица Плиска и за радушното им посрещане от страна на българския владетел княз Борис се разказва в Простран ното Климентово житие, съставено от Охридския архиепископ Теофилакт. В житието между другото се съобщава, че наскоро след пристигането на учениците Ангеларий починал. Известно ни е също името на Методиевия ученик епископ Константин, който по времето на Борис и Симеон живее и работи в Преславската област. Кратки сведения за него ни е оставил в една приписка преславският книжовник Тудор черноризец Доксов. OT на на H В Теофилактовото житие се дават важни сведения за книжовната дейност Климент Охридски. Тяхната достоверност се потвърждава по най-категоричен начин съдържанието на достигналите до нас славянски ръкописни книги. Още в средата миналия век биват открити редица слова и поучения, носещи наслов с името Климент: Климента епископа словеньскаго, сватаго Канмента, Климента епископа Величьскаго и т. н. За първите откриватели и изследователи на тези слова поучения няма съмнение, че това са произведения на Климент Охридски. Неговата книжовно-проповедническа дейност е описана подробно в Теофилактовото житие, където се казва следното: „Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни за най-простия българин."1 Тук няма да изреждам всички слова и поучения, които днес с по-голяма или по-малка сигурност се приписват на Климент Охридски, нито ще се спирам литературните особености на такива образци на средновековното ораторско изкуство, каквито са Похвално слово за Кирил Философ, Похвално слово за архистратезите Михаил и Гавриил, словото за Лазар, наставленията за празниците и т. н.

Границата, която разделя Изкуството от Неизкуството, е хоризонтална - тя минава през всички жанрове, а нерядко и през отделните произведения. Най-важното че тя е подвижна: художествеността има исторически характер, свързана е с пообщи културни норми и промени в литературната комуникация. В различните епохи разликата между високите и ниски жанрове (йерархията на жанровете) е различна: достатъчно е да си припомним съдбата на романа, презрян някога и авторитетен днес. Различно е било съотношението на високите и ниските елементи (теми, образи, думи) в литературата и тяхната функция: да си припомним практиката на символизма последвалата го реакция към „оварваряване" на поезията... Тези проблеми са били разглеждани по различен начин и с различен подход. Още през 20-те години Ю. Тинянов в класическите вече статии „Литературният факт" и „За литературната еволю ция" очертава диалектическите отношения между литературните и извънлитературните редове, свързва литературната еволюция с напрежението между литературните му „Върхове" и "низини" и смяната на местата им. (За съжаление неговите проницателни формулировки не са достатъчно усвоени у нас.) „Съществуването на факта като литературен зависи от неговите диференциални качества (т. е. от съотнасянето или с литературния, или с извънлитературния ред), с други думи - от неговата функция. Това, което в една епоха е литературен факт, в друга ще бъде общоречево битово явление и, обратно - в зависимост от цялата литературна система, в която да ден факт функционира, а Този механизъм засяга и динамиката на жанровете, която Тинянов вижда малко едностранчиво: „В епоха на разлагане на някакъв жанр той от центъра се премества в периферията, а на негово място от дреболиите на литературата, от нейните задни дворове и низини се влива в центъра новото явление. 1 П. Н. Медведе в. Формальный метод в литературоведении. Критическое введение в социологическую поэтику. Л., 1928, с. 183. 2 Ю. Тынянов. Архансты и новаторы. Л., 1929, с. 35. 39 Така стана булеварден авантюрният роман, така сега се превръща в булеварден психологическият роман. "3

Две прощавания разтърсват и до днес българската литература, не дават покой на духа, изправят пред въпроси и търсят отговори. Във времето ги отделят почти петде сет години, в днешния ден ги събира и успоредява принадлежността им към една безсмъртна литературна традиция, към съкровения душевен свят на българина, на чове ка изобщо. C Ботевото, На прощаване" се появява през 1871 г., три години след написването му, във вестник „Дума на българските емигранти". Създадено в чужбина, то пулсира приповдигнатата надежда да се прекрачи видимата граница, която отделя от родината, и онази незрима черта, отвъд която е подвигът. Преди това лирическият герой се е обръщал вече към майката, към брата, към народа, към съратника в борбата. Сега те са повикани заедно от вдъхновението майка „юнашка“, „либе хубаво", „братя невръстни“, „народът“, дружината. Това изреждане на най-скъпите неща не е просто преповтаряне, а съединяване, спояване на известни вече елементи в ново, не завършено до този момент мирозда ние, над чиито здрави земни основи по-късно ще звънне отвъдната мелодия на една друга, баладична вселена. Ботевото „На прощаване" бележи пореден етап на доосмисляне и синтез на ценностите, на размисъл посред път, когато пред себе си човек все още има повече, отколкото назад. Дебеляновата „Сиротна песен“, отпечатана за пръв път през 1920 г., четири годи ни след като е сътворена, също е изпята под чуждо небе. Тя е абсолютно прощаване на прага на предусетения край, тя увенчава усилията на един живот и плодовете на една поезия. Ботев пише „На прощаване“ в навечерието на едно пътуване, което се надява да осъществи; „Сиротна песен" идва в разгара на друго пътуване, пътуване факт, пътят за връщане от което е отрязан. Истините, че победата може да бъде и тиха, че „мъртвият не ни е враг", правят логична тази сетна изповед, в която трагичното предчувствие е издигнато в ранг на сигурно и неотменно познание.

Положението на историята на литературата сред другите културни дисциплини продължава да си остава като на колониална държава. От една страна, тя до голяма степен езавладяна от инди видуалистическия психологизъм (особено на Запад), при който въпросът за литературата неправилно се заменя с въпроса за авторската психология, а въпросът за литературната еволюция - с въпроса за генезиса на литературните явления. От друга страна, опростеният каузален подход към литера турния ред води до разрив между точката, от която започва литературният ред - а тя винаги пред ставлява главни и дълги социални редове - и самия литературен ред. Изграждането на затворен литературен ред и разглеждането на еволюцията вътре в него непрекъснато се сблъсква със съседни културни, битови в широкия смисъл социални редове и значи е обречено на непълнота. Теорията за ценностите в литературната наука доведе до опасността да бъдат изучавани главните, но всъщност отделни явления и прави историята на литературата да прилича на „история на генералите". Сля пата съпротива срещу историята на генералите", от своя страна, предизвика интерес към изучава нето на масовата литература, но без ясно да се осъзнават теоретично методите за нейното изучаване и характера на значението й. И накрая, връзката между историята на литературата и живата съвременна литература връзка изгодна и необходима за науката - се оказва невинаги необходима и изгодна за една раз виваща се литература, чиито представители са готови да смятат историята на литературата за утвър ждаване на едни или други традиционни норми и закони и смесват „историчността на литератур ното явление с историзъм", прилаган към него. 2. За да стане най-после наука, историята на литературата трябва да има претенция за досто верност. Необходимо е да бъдат преразгледани всичките и термини и особено самият термин исто рия на литературата". Той е необичайно широк, обхваща и материалната история на художествената литература, и историята на словесността и на писмеността изобщо; терминът се оказва и претен циозен, защото от историята на литературата“ се очаква да стане дисциплина, готова да влезе в „историята на културата" като научно-обработен ред. Но засега тя няма това право. Историческите изследвания всъщност се разпадат най-малко на два основни типа в зависимост от наблюдателния пункт: изследване на генезиса на литературните явления и изследване на сво люция па на литературния ред, на литературната изменчивост. От гледната точка зависи не само значението, но и характерът на изучаваното явление: момен тът на генезиса в изследването на литературната еволюция има своето значение и своя характер, естествено не същите, както в изследването на самия генези

Истинският, роденият талант е винаги предизвикателство. Бих казал - пре дизвикателство към поезията, предизвикателство към себе си, предизвикателство към времето. Ако една поезия не предизвиква, ако тя не те кара да се замисляш и спориш, да се вдъхновяваш и гневиш, това означава, че тя е равнодушна. Голямата поезия извира от чистите и дълбоките извори на времето, тя иде от онези невидими дълбини, познати само на родения поет. И тя е истинска, когато поетът пие не просто вода, а магия от тези реки. Аз вече бързам да назова името на този поет, искам да се докосна до тези негови извори, да тръгна по тези реки на неговата поезия, за да стигна до самия творец. Ще го назова по име, както се прави на вечерна проверка, и когато се обади, че е тук, неговият глас ще се открои сред останалите, а аз ще позная по гласа му, че това е той - Димитър Методиев. Трябваше да започна своето слово така, трябваше да започна оттука. Нима не беше предизвикателство още през петдесетте години, когато младият поет партизанин дръзна да напише първия и може би единствен засега у нас роман в стихове, и то роман за онова димитровско племе, извело неопетнено бойното знаме до победата? Нима не беше предизвикателство срещу култовското мислене неговата песен за але ния мак, за оскърбения, но неувяхващ ален мак на правдата и вярата, на съхранените идеали от предишните битки? Сега си спомням как по улиците на моя Петрич вървях и прелиствах тази творба, чувах шума на неговите поетични тополи, останали все така високи и достойни, както са достойни стиховете на самия творец. Още не мога да забравя онези поеми за себе си и за времето, онази безпощадна комунистическа изповед на твореца, онази непримирима битка за прокарване на априлската линия на партията в живота и в поезията, която остана основна в неговото творческо дело.

В нашата национална литература Николай Лилиев възприема, прилага и усъвършенствув в лириката си словесния художествен опит на Пенчо Славейков. Но той е негов приемник ив п широк културологичен план - като театрал и преводач, като първостепенен книжовник във в рожденския и ерудитския смисъл на понятието. Тази приемственост, която времето и занапреде подкреня с нови доказателства от все още несъбраното и неизвестно на читателите творчество ва поета, е засвидетелствувана и в поредица от факти в живота му. Известна е голямата почит на поетите от поколението на Лилиев към Пенчо Славейков, изра зена в много техни прояви и текстове. Достатъчно е да си припомним част от Дебеляновите - докла дът му за Пенчо Славейков, две стихотворения („На Пенчо Славейков" и „Самотници“), есето 3 робската неволя в Пенчославейковата песен“ и т. н. Дебеляновият възглас: „жрец и воин на живот произнесен в стих с трагична екзалтация, се превръща в емблема, зад която израства с целия с духовен ръст непримиримата фигура на Пенчо Славейков. Изгнаническата смърт на Пенчо Славейков се посреща особено болезнено и трагично сред приятелите на Лилиев от групата на Димитър Подвързачов, който в сп. „Смях", бр. 53 от 1912. изразява общата покруса с думите: „Тая земя, девизът на която е: „Всички против всички", биз в последната година особено жестока към своя талантлив син. Пенчо умря на чужбина, внемоти почти. Един силен дух, един от малцината неподкупни българи, който живееше с добрите завети от старото и бодро минало. Осиротява България от хора! Осиротява от писатели! Остават купчая злобни вманначени неврастеници, с чепки коси в шепите, с ками между зъбите... Дали ще съуме България да оцени великата загуба?" В младежките си години Лилиев рядко изказва литературни мнения и пристрастия в печат няколко рецензин и статии, които написал тогава, му били поръчани от Бакалов и Подвързачов За неговото отношение към литературни събития, факти и хора писмата му предлагат многоповече информация. Така за утрото в памет на Пенчо Славейков, което организирали студентите от Со фийския университет и неговите приятели на 3 юни 1912г., той пише на Димчо Дебелянов следното „Почели сте паметта на Пенча. - Прекрасно! - Прекрасно е също, че залата била препълнен но аз се питам подобно Ш. Морис при друг случай, разбира се, колцина ли от събраните са могла да повторят един едничък стих поне от „Псалома". (Париж, 9. VI. 1912)

Сава Радулов е един от зидарите на българското училищно дело, който влага всичките с сили и способности в градежа на една учебна система, дала толкова големи резултати през епохап на Възраждането, регламентирана след Освобождението с редица законодателни и административа наредби, вляла се в живия организъм на нашата народна просвета. Близо половин век той работа с нестихващо усърдие на това поприще, воден като всички възрожденци от любовта си към народа, към многострадалното си отечество, за което е готов както всякога, да върви там, където го извик ползата отечествена". И ако временно напуска учителската служба, то е само за да продълж образованието си, да попълни знанията си, да усъвършенствува методите и стила на работата си като педагог и в крайна сметка да утоли поне малко жаждата си за култура. Ала Сава Радулов не се задоволява само с пряката си учебно-възпитателна дейност, а гледа по-надалече, отива по-нататьк поема бремето на книжовник и участвува в книжовния живот на поробената страна от 1843 г когато се появяват първите му учебници, до 1885 г., когато излиза от печат най-обемистият ку труд - преводът на „Самодеятелност" от Самуил Смайлс. Учебникар, преводач, публицист, той работи скромно и трудолюбиво на културно-просветната нива и подкрепя всяка проява, по-малка или по-голяма, която цели да подпомогне българските деца и юноши в тяхната любознателност духовен подем, да издигне интелектуалното равнище на ограмотените хора, на народа. Той е между първите, които се отзовават на повика да се създаде общобългарско научно-книжовно обединение и пряко участвува в учредяването и укрепването на Българското книжовно дружество, чийто рев ностен член остава до смъртта си. Своята родолюбива просветна дейност честният възрождене завършва, като в края на живота си завещава всичките си спестявания на Министерството на в родното просвещение с пожелание „от процентите на парите да се возпитава един ученик от моето родно място Панагюрище в някое учебно заведение, в каквото ще позволят средствата". Всички свои помисли, чувства и мечти, където и да се намира и работи - в Смирна, Одеса Болград или Варна, - Сава Радулов отправя към това свое „родно място". Измъчван от носталга която постоянно подхранва въображението му, той е готов да идеализира Панагюрище и неговата природа, да го славослови, да го смята едва ли не за най-приятния и красив кът в България. Още в първия си учебник „Стихийни уроци землеописания" младият учител вмъква в този превод о гръцки език едно свое самостойно описание на Панагюрище, описание картинно и живо, нелишено от емоционални нотки, от колоритни детайли: „В растоянии 6 часи на север от Пазарджик ест село Панагюрище, на едно изрядно местоположение. С една страна возвишаемите мало по мало на север планини, кои окончават в четирех верхах во образ амфитеатра, а с другата на полудне равнитеку поля, представляват го весма угледно и красно. Реката, която тече посреде него, многажди побесня ва наводняема толико, щото относи домове и рукоделни: откуду е получила и име Луда Яна. Тука в старину се е собирал панаир, което свидетелствува името на селото Панигюрище и на двете му махали Мараш и Караманец, подобно и днес се стичат в него от сичките окрестни села купции продавци и торгуват секоя субота.

С настоящите редове се връщаме далеч назад във времето, към годините, през които литера турният талант на младия Шолохов изкристализира в романа му „Тихият До". Връщаме се, защото сътвореното тогава произведение десетилетия вече го прави от спътник на Революцията от 1917 г. в спътник на всяко следващо поколение. H В това ярко произведение на съветския художествен реализъм авторът, без страх и по съвест, е потърсил националното звучене на решения на грандиозни проблеми, промени, преустройство замяна на старото с новото. Връщаме се към онези първи години от прохождането на „Тихият Дон", защото, макар и още в пелени", романът стана известен в България, превърна се в събитие, което фокусира в себе си възторга и вниманието на плеяда прогресивни писатели, критици, преводачи, издатели и печатари през 30-те години. И защото стана своеобразен катализатор за избистряне на позицията им. Връщаме се назад, за да извървим още веднъж един славен път - пътят на „Тихият Дон" към сърцето на българина.

На уводно място брой 8 предлага на читате лите статията на съветския литературовед Л. Андреев „Литературата пред прага на на- стъпващия век". В нея авторът споделя свои размисли и съображения, спира се на найхарактерните явления в литературата след края на Втората световна война до наши дни вре мето, намиращо се на прелома между двете столетия На пръв план е очертан обществено-политическият облик на съвременната епоха, която ще влезе в историята като епоха на критиката, на изграждането на новото мислене, епоха на XXVII конгрес на КПСС. „За пръв път в своята история човечеството, а не само отделни негови представители, започва да се осъзнава като единно цяло.." - цитира Л. Андреев думите на генералния секретар на ЦК на КПСС М. С. Горбачов. Така необходимото днес „изкуство да живеем в мир помежду си" изисква взаимно разбирателство, и то именно стана най-важната социална и политическа потребност на времето. Ето защо пред хората, които изучават литературата и изкуството, пред тези, които са призвани да запознават с тях широката читателска аудитория стоят нови, небивало отговорни задачи. Защото едва ли можем да се съмняваме в това, че няма по-пряк и по-кратък път към взаимното разбирателство от този, който се проправя чрез художествените ценности. Разбира се - казва се в статията, - взаим ното разбирателство не означава безрезервно приемане на всичко. На много прояви в чужде странното изкуство трябва да се поставят барие ри: например на култа към жестокостта, на насилието, на порнографията, на всякакви долнопробни продукти на „масовата култура". Изминавайки дълъг и труден път, съветската критическа и издателска практика имат готовност за разбирателство.

Книгата на проф. д-р Боян Ничев „Основи ва сравнителното литературознание" е написана с професионализъм и ерудиция, които я правят едно от най-ярките явления в българската лите ратуроведска мисъл от последните години. Авторът очертава предмета, целите и задачите на сравнителното литературознание със завидно познаване на неговото съвременно състояние, насоки, постижения и уязвими места, с опита и съзнанието на дългогодишен изследовател в тази област. Нова дума в традицията на бъл гарската научна компаративистика след реди цата трудове на покойния академик Е. Георгиев. Книгата на Б. Ничев приносно се влива в методо логическите търсения и постижения на марксическото сравнително литературознание от последните две десетилетия. Най-отличителна черта на съвременното сравнително литерату рознание (след неговия позитивистичен период, представен от френската школа в лицето на Ван Тигем и последователите му) е опитът да се създаде методологическа платформа за система тизация на връзките и сходствата, с помощта на която да се откроят закономерностите на лите ратурния процес. Известната методологическа криза на компаративистиката през 50-те години дойде в резултат на нейната изолираност от Литературната теория и история, което я пре върна едва ли не в наука за издирване на влия ния и зависимости на едно явление от друго, респективно на една литература от друга. Атаките срещу механичното отделяне на били тературните връзки (littérature comparée) от общите тенденции и закономерности (litte rature génér ale) бяха съпроводени с концептуално преразглеждане на предмета и задачите на сравнителното литературознание, на неговия понятиен апарат, за да се намери мястото му сред различните клонове на литературознанието и хуманитаристиката. Този процес има своите прогнози и резултати у представителите на Марксическата и немарксическата (западноевропейска и американска) компаративна мисъл.

Има книги, които са огледало на своя автор в същата степен, в която неговата духовна рожба се превръща в съдържание и смисъл на цялостния му живот и творчество. За всички изследователи на културната история на чове чеството Якоб Буркхарт си остава ненадминатият ренесансовед, чийто колосален труд „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия" - колосален и като обем, и като съдържателно богатство - повече от 125 години не губи своята научна актуалност и значение. Встъпителните думи говорят за добросъвестността и скром ността на твореца, определящ като опит внушителното си дело по обхващане духовните очертания на една културна епоха". Той изрично отбелязва, че намесата на собствените чувства и преценка на създателя на едно научно съчинение неизбежно води до субективизъм при тълкуването на фактите и при разлагането духовния континюитет на разглежданото явление до отделни и често противоречиви категории. Затова, признавайки, че: „В необятното море, в което сме дръзнали да се впуснем, има безброй възможни пътища и посоки, а направените проучвания за този труд биха могли в ръцете на някой друг да бъдат използувани и разглеждани не само по съвсем друг начин, но и да дада повод за съществено различни значения", Буркхарт същевременно подчертава иманентно заложената в самия феномен „Ренесанс“ възможност за коренно различни теоретични интерпретации.

Появата на „Като тънка везна" (изд. „Бъл гарски писател", 1983 г.) особено ни впечатли с оригиналното решение на Иван Спасов да обе дини в отделна книга своите наблюдения върху така наричаната женска“ лирика. Възприел принципа на селекцията, както сам изтъква в предговора, той задълбочено характеризира творчеството на някои от най-изявените съвре менни поетеси (Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Станка Пенчева и др.). Новото му произведение - „И слънцето върни" - в още по-голяма степен засили изненадата, която с подготвял за читателите. Тук той прониква дълбоко в поетическия космос на лирички, откроили се като явления в родната ни литера тура - Елисавета Багряна. Дора Габе; разкри ва колоритния свят на Мара Белчева, Екате рина Ненчева, Бленика, Магда Петканова Яна Язова, Димана Данева. Докато в предхо ната книга критикът строго се придържа к литературния портрет, тук задачата, която с поставил, е многообхватна. Проникновенс тълкуване на поетическото наследство епридру 169 жено с богат арсенал от факти и събития, свър зани с жизнения път на разглежданите поетеси. Въпреки застраховката", че „И слънцето вър ни" не е история на женската поезия", авторът е успял да съчетае критика и литературна история в една сполучлива симбиоза.

Убедена съм, че за прозорливото навлизане историята на която и да е литература и за правилното разчитане на нейните процеси обемът на написаното не е гаранция за успех. Както многословието не е белег на осведоменост. Ако тази рецензия по повод най-новата, този път научна, а не белетристична книга на Боян Биолчев трябваше да носи наслов, без колеба ние бих поставила „Пътят на литературата към човека". Защото мярка при подобни литературноисторически изследвания трябва да бъде не услужливото примигване пред второстепенното и всяческото величаене на не дотам ценното, а желанието за правдиво (независимо от дозата неминуем субективизъм) „възстановява не" на отминала вече епоха. В това е и първата сполука на Биолчев, която бързам да подчертая, B „Пътят на едно Възраждане". В цитирания труд авторът успява да изпълни своята задача: реконструиран е полският двор цов, културен и литературен живот от „откри ването на европейската култура" за среднове ковната славянска държава в началото на XV век при управлението на Владислав Ягело до настъпването на просветителския XVII век с неговите нови изисквания към човека и тво реца.