Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Пенчо Славейков е от онези автори, които в сравнение с предходниците си ни откриват съвършено нов поетичен мир. Той не е последовател на художествена школа, залязваща в своето развитие, а сам е пионер и вестител на оригинална насока в изкуството. Макар че с патриотичните, историческите и дори с интимните си творби напомня поезията преди него, той ни покорява с ново виждане, с нови представи за нрав ственост и любов към природата и човека. Читателят е привлечен от етичните му стремежи и въпреки чувството за противоречивост в неговите идеи скътва в сърцето си топла обич към поезията му. Ала дълго време прогресивната критика, сковавана от догматични гледища, тълкуваше неправилно наследството на Пенчо Славейков, свързваше го изцяло с реакционната идеология и с индивидуализма на Нитче. Тя не грешеше само в оценката на отделни творби - явление, напълно възможно. (Знае се, че дори големият критик Брандес сбърка сериозно, като нарече великолепната творба на Толстой „Война и мир" купчина хартия"). Литературната критика тълкуваше невярно личността на поета, идеалите му, неправилно оценяваше направлението, което той представлява. Постепенно настъпи разчупване на ледовете, отказахме се от гръмките и повърхностни отрицания, за да заживеем посвободно с очарованието на Славейковата личност и с красотата на поезията му.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Творческото развитие на Петко Славейков предоставя на литературния историк изключително богат материал за обществено-политическите и културни условия, при които се създава и развива така бурно нашата художествена литература от периода на възраждането. През 40-те години на миналия век, когато у бъдещия автор на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" сесе поражда силната амбиция да се яви от части полезен" на народа си, възрожденската ни поезия още няма свои национални худо жествени традиции. Петко Славейков чете с увлечение Паисиевата история, опитите на първите наши стихотворци и всяка новобългарска книга, вдъхновява се от патриотизма на авторите им, които разгарят и у него страст за книжовна дейност. Постоянна та му връзка с народа, усърдното събиране на народни песни, пословици и приказки, собственият му живот на работник и учител пораждат у поета много идеи, откриват му разнообразни теми и сюжети за художествено творчество. Славейков търси в родната - литература образци, от които да се поучи; съветва се със свои познати и приятели; чете с интерес достъпните му гръцки, сръбски и руски книги. Извлечените знания от родната патриотична литература щастливо се допълват с онова полезно художествено четиво, което му предлагат други национални литератури, най-вече руската. „Любезни Еднородци! - обръща се той към своите сънародници в едно обявление от 1847 г. - Явна е ползата от прочитането на книгите, знайна же е и скудостта в книгите на българскийят язик. Това катадневно мя е скорбило, то мя и побудило да ся хвана у пе рото да приведа Писмовникът Курганов, единадесятопътя печатаната книга в Росиа, без граматиката, и разделих я, както си е разделена, на две части, понеже е книга много голяма. И издавам обявление сега само за първата част, която ще да има освен различ ните нравоучителни, полезни и разговорни повести.. . н якои правила за сти хотворството (к. м.) още ще да е накичена с някои преведени и мои стихове. Петко Славейков не еуспял да издаде превода си на Кургановия „Писмовник". Но и от цитираното Обявление е ясно, че същият Славейков, който упорито се труди, за да овладее поетическото майсторство, в 1847 г. е имал под ръка и някои правила за сти хотворството". От този момент руската художествена литература заема все по-важно място в неговото творческо развитие.
    Ключови думи: Петко, Славейков, сръбската, литература

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Една от основните задачи на Института за литература при БАН е да събере и из- даде съчиненията на българските писателикласици. В изпълнение на тази задача е подготвен за печат том 1 от Събраните съчинения на Петко Р. Славейков. В това издание за пръв път ще бъдат събрани произведенията на поета, публи циста и общественика Петко Р. Славей- ков, който приживе не можа да види отпечатан дори един том от своите събрани стихотворения. То ще бъде и първото академично издание на Института за литература.
    Ключови думи: Подготовка, събраните, съчинения, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своята студия за К. Фотинов Ив. Шишманов нарече сенки образите на нашите възрожденци, които той с такава любов умееше да извлича мрака на миналото. И това беше вярно. Какво друго, ако не сянка за нас е ликът на Паисий например? Какво знаем ние за неговия жизнен път? Едва ли нещо повече от онова, което той сам написа за себе си в своята „История". Това до голяма степен може да се отнесе и за по-голямата част от представителите на нашето Възраждане. А те бяха изключителни личности. За да разберем правилно епохата, в която те живяха, а също техните произведения, ние непременно трябва да почувствуваме не само писателя, но и човека с неговите отличителни качества, преживявания и темперамент. Необходимо еизследователят да види творческата индивидуалност на писателя в нейното неповторимо своеобразие, в нейната връз ка със закономерностите на литературното развитие. Ето защо, напоследък придобива такова голямо значение последователното проучване на творческата и жизнена биография на писателя. И именно тук, в този аспект на изследователската работа често отпадат редица общопризнати рецепти, , точно" установяващи метода на писателя, неговия мироглед, съотноше нието на пропорциите на една или друга страна от литературния процес. Петко Р. Славейков е един от нашите възрожденски деятели, за когото знаем много повече, отколкото за останалите. Живата му и колоритна автобиогрфия, големият му архив и богата кореспонденция ни разкриха редица страни от жизнения му път. Но въпреки това, все още има какво да се прибави към вече известното. Сравнително слабо например познаваме годините, прекарани от Славейков в Цариград, като редактор на в. „Македония" - най-зрелите и вдъхновени години от живота му, когато неговата дейност става българска история. През това забележително време в жизнения път на поета се преплита образът на една жена, който става за него единствен и неповторим. Споменът за нея отдавна вече е затрупан под тежкия пласт на годините и поради това не малко усилия положихме, за да разберем оная връзка, която така здраво и завинаги ги е свързвала, скрита под бурена на клеветата и неразбирането.
    Ключови думи: Една, Страница, живота, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Знае се, че един от първите (ако не и най-първият) читатели и съдници на Ботеви стихотворения е Петко Славейков. На него Ботев е изпратил тетрадка стихотворения, изгорели в Стара Загора заедно с много други ръкописи и книжа на Славейков, както свидетелствува син му Пенчо. В неговия вестник „Гайда", г. III, бр. 19 от 15 април 1867 г., стр. 312 се явява първото обнародвано Ботево стихотворение Майце си". За него най-вероятно се отнасят думите на Славейков в „Македония", бр. 33 от 13 юли 1868 г.: „Едного само познавам от младите наши момък с поетиче ски способности..." Но с отиването си в Букурещ Ботев повече не потърсва страниците на Славейкови издания. Застанал на други, социал-революционни позиции, той не може дори и снизходително да посреща някои от поетическите изповеди на Славейков, който, работейки в Цариград под носа на турските власти, не е могъл във всичко да съпътствува заддунавските си събратя по перо. И той не епощаден от Ботев в хумористично-сатиричното стихотворение „Защо не съм?"
    Ключови думи: едно, стихотворение, Славейков, Ботевия, вестник, Знаме

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В Окръжния държавен архив - В. Търново се намира един „Дневник на Па найот Василев Типографов" (Фонд 65, архивна единица 221), в който откриваме интересни сведения за общественика и учителя Петко Р. Славейков. Авторът на тоя дневник е описал накратко живота си и предназначава писаното за своите наследни ци. Той е роден в Търново през март 1854 г. Учил се до първи клас и през 1866 г., когато умрял баща му, напуснал училището. Майка му го дала да учи абаджийския занаят, на който той чиракувал 4-5 месеца. Тогава той се запознал с П. Р. Сла вейков и следният откъс от неговия дневник разказва за връзките на Панайот В. Ти пографов със Славейков в Цариград и Одрин.
    Ключови думи: живота, Славейков, Цариград, Одрин

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Както е известно, още през XVIII и XIX век сръбски и български писатели посвещават свои произведения на възраждането на двата народа. Андрия Качич-Миошич например не е делил южните славяни. Доситей Обрадович споменава в съчиненията си не само Сърбия, но и „бедная Болгария". Вук Караджич издава пръв народни български песни, Константин Огнянович работи за духовното пробуждане на бъл гарския народ, комуто посвещава своите произведения. Крупни книжовници като Христофор Жефарович, Йован Раич имат български произход. Те пишат произведенията си на руско-славянски език и допринасят еднакво за българското и за сръбското духовно и политическо развитие. През епохата на Възраждането настъпва небивало дотогава предаване на идеи и теми от една литература на друга. Когато трябва да отбележим обаче несъмненото въздействие на южнославянските литератури у нас, особено от началото на XIX век, ние трябва да имаме предвид и факта, че самите тези южнославянски литератури са търсили образци в италианската, руската, гръцката и австрийската литература, че те са се намирали в естествени, закономерни взаимоотношения с тези литератури. Найнапред далматинската, а доста време след това останалите славянски литератури търпят общото влияние на европейския Ренесанс, което се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания и подражания на едни или други образци. Ето защо, когато проучваме сръбското и хърватското литературно и културно влияние у нас в началото на XIX век, ние не можем да не забележим, че всъщност това е един закономерен творчески процес, който обхваща двете страни, а също и останалите балкански народи, че тук се осъществяват исторически обусловени взаимовръзки, че от онова, което сме взели в даден период, ние сме създали качествено нови произведения, с които сме предвижили напред литературното развитие.
    Ключови думи: някои, моменти, развитието, южнославянските, литератури, творчеството, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Поетическото наследство на Пенчо Славейков е благодатна тема за изучаването на творческия процес. Да се изяснят психичните функции на Сла вейковата поетическа личност с оглед на художествен текст, писма, документи, спомени и т. н. - ето една основна проблема, която стои пред нашите литературоведи. Тези функции определят основните психични звена на неговата творческа система, те изясняват психомоториката на поета, неговата творческа психограма. Обяснението на поетическото дело на Славейков не може да се постигне само в рамките на най-общите констатации и със средствата на една терминология, в чиито основни езикови структури-определения в повечето случаи няма достатъчно научно съдържание. Творческата система на поета, обяснявана в редица студии и статии, се нуждае, според мен, от преразглеждане.
    Ключови думи: някои, страни, творческия, психологията, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Интересите на големия наш поет и културен деятел Пенчо Славейков към Русия, руската литература и руската култура се появяват в най-ранните му години, а се задълбочават и развиват през целия му живот. В различно време и по различни поводи за отделни писатели, поети и литературни критици той дава не съвсем еднакви оценки, изказва дори противоречиви мисли. Но това е мимолетното, епизодичното в неговото творчество, в неговия живот. Характерно за цялото му творческо развитие, за литературно-естетическите му възгледи, за зрелия му художествен вкус и предпочитания енеговото разбиране и дълбоко убеждение, че руската литература е ведуща, че руските литератори изричат нови истини, че тяхното творчество е оригинално и неповторимо, че пътят към голямото изкуство води през руската литература. Пенчо Славейков получава правилна насока на интеесите си към руската литература най-напред от баща си, а после от други свои предше ственици литератори и поети: Каравелов, Ботев, Друмев, Вазов. Той расте и се оформя в първите години след Освобождението, когато у нас атмосферата е изпълнена с влиянието на Русия, влияние, представлявано в много отношения от прогресивно настроени руски специалисти и обществени дейци, на работа в България.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, руските, писатели, руската, литература

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    След като Стамболов идва на власт, изгоненият от политическата арена бивш шеф на правителството на либералите Петко Каравелов бил принуден да се занимава с културно-просветна дейност. Той основава в София дружество за разпространяване на полезни знания сред народа и за развитие на неговия вкус, което започва да издава в 1888 г. списание„Библиотека „Свети Климент“, наречено така в чест на най-стария просветител Климент Охридски. През периода на острия книжен глад в България и наводняването на книжния пазар с долнопробна литература списанието се стремяло да даде на широкия читател образцови произведения на световната литература. Преобладаващо място в списанието заемат руските писатели. Страниците му са изпъстрени с имената на Пушкин, Некрасов, Тургенев, Лермонтов, Толстой. Читателите се запознават с малко известни или съвсем неизвестни за тях автори: със стихотворенията на Батюшков, Колцов, Плешчеев, И. Козлов, с разказите на Шчедрин, Короленко, Гаршин, Каронин-Петропавловски. „Библиотека „Свети Климент“ съумява да стане проводник на руското обществено-литературно влияние в България по време на развил нялата се стамболовска реакция, когато официалният вестник „Свобода" води разюздана русофобска пропаганда и настоява да се подбира специална литература от западни автори за подрастващото поколение. Писателят-народник Т. Г. Влайков в спомените си за 80-те и 90-те години се отзовава за списанието като за много хубаво и ценно за вре мето си. "1
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, популяризатор, руската, литература, Списание, Библиотека, Свети, Климент

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още приживе Светослава Славейкова успя да издири и събере спомени от множество роднини, приятели, писатели, артисти и общественици, с които Пенчо Славейков е бил в контакт. Повечето от тия хора днес вече са покойници и техните спомени, които преди десет години ни изглеждаха недостатъчно интересни, днес далеч не отговарят на тогавашното ни виж дане. Напротив. Макар и написани не съвсем „литературно“, в тях живее духът на времето, те говорят с езика на епохата. Особено интересни са ония от тях, които засягат родната среда и атмосфера, в които е живял поетът, интересния образ на неговата майка - Ирина Славейкова, последните години от живота на баща му, къщата и всекидневието им в Трявна, Търново и София. Незаменимо е оставеното от Екатерина Каравелова, която характеризира майката на поета само с една дума - добра българка. И това наистина като че ли е най-типичното и качество. Във всичко тя е българка - и в гордото си търпение, и в упоритата си работоспособност, и в непреклонния си характер. За съжаление обаче спомените, които тук обнародваме от Каравелова, представляват само откъс-чернова от една нейна статия, предназдначена за сборника, който трябвало да излезе по случай 35-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков. Сборникът не видял бял свят. Спомените пропаднали. След време, когато Светослава Славейкова посетила Каравелова с молба да и разкаже нещо от живота на нейната баба, тя, която вече била към края на живота си, отговорила: „Вече нищо не мога да си спомня, аз всичко написах тогава." Съобщаваме това, с надеждата, че все още е възможно спомените на Екатерина Каравелова да се открият случайно забравени в някой архив или редакция.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, семейна, среда

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Слушал съм, че бащата на дядо Рачо е бил също бакърджия. Той обикалял селата да кърпи бакъри и водел със себе си и сина си Рачо. Когато по-късно синът дошел в Тър ново, бил е вече сирак - без баща и майка. Съзаклятниците на Велчовата Завера се събирали в къщата на Рачо Казанджията. В махалата вече почнало да се мълви за тези събрания. Баба Тодора викала на мъжа си: - Какво мислиш ти? Имаме толкова деца. Не се събирайте вече тука! Хората вече почват да говорят... Било неделя. Рачо Казанджията, заедно с жена си и децата били на черква. Дотичал слугата им, който дошел да им каже, че търсят съзаклятниците. Дядо Рачо яхва коня си и напуща града. По пътя той среща Велчо, който идвал към Търново от гайтанджийницата си при устието. Рачо му разправил, че ги търсят и го посъветвал да се върне, но Велчо казал: „Каквото ще да става, аз ще си отида в Търново" - и продължил пътя си.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, Моите, Спомени

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Пенчо Славейков е най-видният представител на българската балада от Освобождението до началото на днешния век. Над малкото и неизвестни поети, които се опитват да работят в тази област, той се извисява както броя на написаните балади, така също и с художествените им постижения. Трайният интерес към народното творчество - незаменима школа за развиване на естетическия вкус - който Пенчо Славейков запазва до края на живота си; революционните борби на народа ни, от които взема темите на много свои произведения; досегът му с европейската литература улесняват стремежа на Славейков да създаде поезия, достигнала световното равнище, без да бъде засегната при това националната и особеност. Този път на развитие се оказва извънредно плодотворен и оставя неповторимо своеобразие в баладите му.
    Ключови думи: Баладата, творчеството, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Било в дълбока есен есен, през 1842 година. С души, преизпълнени към родината и горещо желание да продължат образованието си, Петко Сла вейков и Христо Драганов поемат пътя към Свищов. Пътували пеш през се лата, с торбички на рамо, в които заедно с хляба лежал скътан и ръкописът на Паисиевата история. „Това ми пътуване по селата беше крайно любопитно за мене. Тогава вече знаех българската история, но географическите ми позна ния бяха все така още твърде ограничени" - пише поетът. Когато виждат Дунава, разбират, че са стигнали града. Голямата река течела величествена и мълчалива. На север от нея се разстила безкрайната равнина, а на юг се издигали бели хълмове с накацали по тях сиви къщи, притиснати в тесни улици. Градът бил средище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина и важен стопански център с далечни търговски връзки - през Сърбия, Австрия, Франция, Далмация, към целия търговски западен и източен свят. Работата започвала рано и свършвала късно вечер. Свищовските търговци, които били ходили „из Европа“, се носели по европейски" - ризи с корави бели яки, вратовръзки. Съпругите им носели малакофи, ушити Букурещ, дъщерите - тоалети от Галац, Пеща и Виена
    Ключови думи: Неофит, Хилендарец, Бозвели, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На две последователни заседания Науч ният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на Васил Колевски „Патосът на Октомври“, посветен на 50-годишнината от Великата октомврий ска социалистическа революция. В своята рецензия Ангел Тодоров подчерта значимостта на темата, даде положи телна оценка на труда и направи извода, че влиянието на съветската литература върху българската е една дълбока закономерност за активизирането и развитието на цялата наша култура и литература. От тази позиция авторът разглежда и въпроса за отражението и приемането на съветската литература в българските прогресивни периодични литературни издания от 1917 до 1944 година. Ангел Тодоров направи кратък обзор на застъпения в книгата материал, подчерта неговата широта, систематизация и оценка от съвременно научно гледище. Той охарактеризира изследването като сериозно и компетентно написано. Направи и някои критични бележки.
    Ключови думи: Обсъдени, научни, трудове, Васил, Колевски, Патосът, Октомври, Соня, Баева, Славейков, живот, творчество

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ранната смърт на Димчо Дебелянов (убит на 2 октомври 1916 г. при Демир Хисар през Първата световна война) не е преграда, за да няма той ясен поглед за поезия. Слана попарва младостта на нашия елегичен поет, но гласа на тая младост - и интимен, и искрен, и безутешен, и възторжен - ние чуваме в неговите песни. Звездата на тоя поет - ангел, изгонен от рая, изгрява на поетическия небосклон с много блясък. Тая звезда свети и сега и над лоб ното му място, и над нас, и над всички ония, които обичат поезия и не могат да живеят без нея.
    Ключови думи: Неизвестен, доклад, Димчо, Дебелянов, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Отношението на Пенчо Славейков към народното ни творчество не е от неизяснените и непознати въпроси на неговата мисъл и поезия. Още повече че той е от тези творци, които се насочват към фолклора на своя народ не само пряко - с личното си поетическо творчество, - но и чрез редица изказвания, статии, студии. Това улеснява изучаването на поставения проблем и до известна степен насочва неговото разрешение. Няма да се спирам на възгле дите на Пенчо Славейков за българското народно творчество, изказани теоретически, колкото на тези, които откриваме в творби като „Ралица“, „Чунар“, „Луд гидия“, „Неразделни“, „Лятна вечер "и много други, израсли под пря кото въздействие на народните творения или подхранени от тях. От друга страна, ще се постарая да проследя в каква зависимост се намират публицистичните изказвания на Пенчо Славейков за отношението между таланта на художника и таланта на народния певец; до каква степен е влиянието между тях; до каква степен тези изказвания стават принцип за личното му творчество.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, поетически, Талант, Фолклор

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    И при многото изследвания, за живота и делото на Петко Славейков, личността му на общественик и творец с го лямо обаяние продължава да бъде в центъра на научните издирвания за националните особености и бурното развитие на българската възрожденска литература. И това главно поради изключителното значение, което Сла вейков има като създател на новобългарската поезия, като редактор на съдържателни периодични издания и като смел трибун на българската национална свест, запазил самообла Дание при не една несполука в своите разностранни патриотични начинания. Ала не само поради тази важна причина. Случи се така, че в литературата за този наш поет и общественик най-дълго се запазиха немалко естетски, буржоазно-идеалистични, субекти вистични и по същество ненаучни оценки било за политическите и социалните му възгледи, било за отделни негови произведения или - което еособено важно - за основните насоки на поетическото му дело.
    Ключови думи: Оригинален, труд, живота, ранното, творчество, Петко, Славейков, Петко, Славейков, живот, творчество, Соня, Баева

Научни съобщения и документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В епохата на Възраждането, така широко и вдъхновено разкрита от нашите писатели, литературни историци и теоретици, съществува област почти непроучена, област, в която са отра зени пряко стремежите, чувствата и вкусът на народа. Става дума за многобройните ръкописни сборници и песнопойки, разпространявани у нас към края на XVIII и XIX век, част от които, макар и малка, е запазена до днес. В тях се съхраняват ония произведения на българския творчески дух, с които е живеела средната и най-нисшата класа у нас - самият народ.
    Ключови думи: Десет, неизвестни, стихотворения, Петко, Славейков

Материали, документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В Известия на Института за българска литература при БАН, кн. ХІ 1961 г., Ст. Попвасилев публикува шест писма на К. Величков до д-р К. Кръстев, считайки, че те са единстве ните запазени от обширната им преписка. Оказа се, че в Научния архив при БАН, фонд 47, арх. ед. 247 се съхраняват още шестнадесет писма, които не само свидетелствуват за връзката между тях, но и разкриват интересни страни от творческата биография на писателя. През последните години на емигрантството си, прекарани в Цариград (1891-1894), Ве личков се отдава изцяло на литературно творчество. Копнежът по родината и болката от раздялата с близките, тревогите и съмненията, разочарованията и надеждите намират отдушник в стихове и разкази, драми и мемоари, преводи. Още не завършил едно произведение, за почва друго. В турската столица са написани известните „Цариградски сонети“, драмата „Ха дерал", направени са преводите на „Ад“ и „Макбет", довършени са „Писма от Рим". Величков приема на драго сърце поканите за сътрудничество в български литературни списания. Те го импулсират, той се чувствува необходим и полезен.
    Ключови думи: Петко, Славейков, Пловдив

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Той отсъствува шест години от България, но неговото име през това време неизменно се появява по страниците на сп. „Мисъл“, „Българска сбирка", „Български преглед“ и в. „Знаме“. Така че за читателите той не е заминавал никъде. А все е продължавал да работи в стаичката отляво на джамлъка голямата къща на дяда Славейкова, стаичка, украсена с портретите на баща му, Пушкин, Толстой и любимата му сестра Пенка. Бюрото е заменено светла маса с извити крака, върху която стои свещта. Отрупана е с ръкописи и книги, а около нея са разположени креслата, дето той обича да почива, пушейки, или да пуши, мислейки. Работел обикновено нощем, когато всички в многолюдната къща заспивали. В стаята през деня било особено светло и топло, а книгите по масата и етажерката създавали усещане за уют. На обед звъ нецът събирал многобройната челяд на дядо Славейков за храна. В тишината на нощните часове Пенчо Славейков продължава делото, чието начало е поставил през последните години на престоя си в Германия - своята критическа дейност.
    Ключови думи: Критическата, програма, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новата българска литература се заражда и израства през епохата на Възраждането върху основата на старата българска литература и българското народно творчество. Нейните най-добри представители тръгват от онова, което е създадено като словесно творчество през средновековието. Те се оформят и развиват своята писателска дарба, като подхващат и продължават многовековните традиции на старобългарските книжовници и на безименните народни певци и разказвачи. В българската литературна наука досега не е разглеждан достатъчно подробно и задълбочено въпросът за връзките между старата и новата българска литература. Какви теми, мотиви, жанрове и форми наследява литературата на Възраждането от старата българска литература? В какво се състои приемствеността между двете литератури? Как писателите на Възраждането школуват в старата българска литература? Какви нейни традиции наследяват, подхващат и развиват в своето творчество? Обстойното разглеждане на тези въпроси безспорно би помогнало да се види по-добре качествената промяна, която се извършва в българската литература през епохата на Възраждането. Настоящото проучване е опит да се види как първият истински поет на българското Възраждане - П. Р. Славейков - школува в произведенията на старата българска литература, какво усвоява от нея, какви нейни традиции подхваща и развива в своето творчество, какви са заслугите му за издирването и публикуването на старобългарски паметници. Въпросът за П. Р. Славейков и старата българска литература почти не е поставян и разглеждан досега в литературната наука. Той представлява част от един по-голям въпрос за прехода от средновековна към нова литература, за традициите на старата българска литература и народното творчество, за значението на тяхната школа, за влиянията им върху творчеството на новобъл гарските писатели. Въпросът за школуването и литературните влияния е един от най-инте ресните и в същото време един от най-сложните и трудни въпроси на литературната наука. От гледище на психологията на художественото възприе мане литературните влияния представят своеобразна школа, която се явява необходима предпоставка за творческото израстване на всеки млад творец. Писателят израства, оформя се, разгръща своя писателски талант, като чете произведенията на други писатели, като вниква в тях, като ги разбира подобре и по-творчески. Да се изучи как един писател школува у други писатели, означава проучване на неговия творчески път.
    Ключови думи: Петко, Рачев, Славейков, старата, българска, литература

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В новата българска литература проблемът поет и общество е разработен най-напред от Петко Славейков. Нещо повече - основните поетични завоевания на дядо Славейков - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“, „Народен" - са постигнати именно в това направление. на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" образуват неделим, завършен поетичен цикъл. Славейков пръв от новите български поети се сблъсква така остро и фронтално с обществото, пръв изповяда напълно искрено настъпилата драматична криза в отношенията с него. Доколко това е необичайно и странно, показват отзивите за стихотворението „Не пей ми се". Едни съчувствуват поета, ободряват го - „Пейте, Славейков!"; други го обвиняват в капитулантство и злъчно го иронизират. И тази критика срещу „Не пей ми се", отправена от името на седемдесетте години, от върха на надигащата се най-голяма вълна българското националноосвободително движение, си има своята жестока справедливост... Но, от друга страна, Славейков не е можел да не напише „Не пей ми се". Както не е можел да не напише „Жестокостта ми се сломи", където излизането от кризата - най-деликатният момент във всяка драма - е толкова органично славейковско, толкова искрено, колкото и изповедта „Не ми се". B пей Както е най-естествен славейковският обществен идеализъм, тъй е естествен и конфликтът на поета с едно общество, в което гинат без отзвук поривите на най-достойните и призваните. Тази част на драмата ни е най-добре известна, защото тя най-често се повтаря. В толкова човешкия час на „Не пей ми се един друг голям български поет ще каже, че културният човек в България често ще съжалява, загдето не се е родил идиот; крупен класик на нашата проза ще на прави предсказанието, че ако някога се роди у нас гений, това ще бъде геният на завистта; един от големите певци на Тракия ще поиска да убие слабия си поетичен глас, за да работи тъпо за черния хляб... И все пак нищо не може да се сравни със силата на Славейковата атака срещу равнодушието и неподвиж ността на масите, срещу черната неблагодарност на обществото към благородните и самоотвержени усилия на народните будители: Славни песни днес нито са възможни; веч за слава достойните измрели, а живите кат че не са живели - нечувствени, равнодушни, нищожни. 118 Колкото повече се издига равнището на интелигента, толкова повече той изпреварва времето си. Разстоянието между издигнатия човек и съвременното му общество ражда един трагизъм, който може да има най-различни окраски: народническа жертвоготовност и самоотверженост като изкупление на правото да бъдеш културен; стоическа мъжественост (непоклатима даже при силни колебания в смисъла на целта и перспективата); женствена резигнация, прекъсвана често от инфантилни бохемски експлозии; непукизъм - пълно безразличие към всичко и всички. Но има, разбира се, и друго осмисляне на тази вечно актуална драма. На всеки нов етап от своето развитие духовно издигнатият човек не само измерва отдалечението си от обществото, но винаги търси по нов начин и „обратната връзка“, „обратния" път към другите, народа, обществото, към времето и съвре менността. Тъкмо този участък на цикъла е най-трудният. И не всеки се оказва подготвен за него.
    Ключови думи: поет, гражданин, патриот, етюда, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сбъднал ли се е този сън на Олаф ван Гелдерн - Славейков, ние не знаем. Но животът му след смъртта прилича на земния - все тъй неспокоен и шумен. Ролята на този поет в историята на българската литература и култура е особена, съдбата му - също. Неговото име винаги е възбуждало духовете, предизвиквало е остри спорове - до последно време, когато бе окръжено с ореола на някакво мило, почти идилично, но неприличащо му и сигурно краткотрайно критическо единомислие. Няма друг български поет, за когото да са били изказани, изстрелвани толкова противоположни мнения и оценки. Видни писатели и критици, литературоведи и езиковеди, естетици и публицисти - д-р Кръстев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Стефан Младенов, Димо Кьорчев, Спиридон Казанджиев (да споменем само неколцина от това множество) - сякаш са се надпреварвали да се противопоставят един на друг в отношението си към Пенчо Славейков, да демонстрират различни тълкувания и преценки и когато не влизат в преки стълкновения. Един ще го нарече „велик художник - художник, какъвто българската литература досега не е виждала", ще съзре у него дори гениалност, друг ще заяви с мрачна злъч, че Пенчо Славейков издава признаците на дълбоко и и трагично безсилие", а трети ще „допълни“, че никой български писател „не e тъй слаб художник като него". У едного „Кървава песен" буди „чувство на съжаление за толкова голям труд, който е отишъл напразно", а за другиго една единствена глава от нея „струва колкото цялата българска литература след Освобождението“. Един язвително ще подхвърли, че езикът му е „измъчен до смърт, сякаш умишлено изтезаван за незнайна цел, пълен с варварска дисхармоничност“, друг възхитено ще го характеризира като „чуден“, „чарующ“, достоен само той да обезсмърти името му, а на трети и тези епитети ще му се сторят слаби, та ще назове Славейковия език „Вълшебен". Някои виждат в поезията и мирогледа на Пенчо Славейков едва ли не само мрак и безнадеждна меланхолия, а други - светло жизнелюбие и жизнерадост.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, Многоликост, противоречия, хармония

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българската поезия върви в своето развитие по много неравен път. Зачената в Х в., нейният развой е прекъснат още в самото начало, за да разцъфне няколко века по-късно едва ли не внезапно. През епохата на нашето политическо възраждане, което е и културно, тя е въвлечена в общия поток на „ускореното развитие". Според Г. Д. Гачев то представлява сплав от прежни национални традиции и съвременно състояние на света" (Ускоренное развитие литературы. М., 1964. с. 6). В сгъстен вид поезията ни преминава всички моменти, през които би преминало постепенното развитие и за неимоверно кратък срок прави смайващи завоевания. Защото едно напълно уникално явление е народ, който не е имал поезия повече от осем века, изведнъж, за някакви си тридесет години да достигне връх, на какъвто застава поетичното дело на Хр. Ботев. Етапът на даскалската поезия е бързо преодолян и още в средата на XIX в. се явяват поетични творби, които доказват, че основните мъчнотии, свързани със стиховата техника, са превъзмогнати. В 1845 г. в Одеса излиза от печат баладата „Стоян и Рада“ на Найден Геров, която представлява по израза на Г. Д. Гачев пръв опит в нашата поезия да се отдели процесът на художественото творчество от разсъдъчното съчинителство". Това е и пръв опит в поезията ни да се въведе нова стихова форма. Що се отнася до сюжета, разработката му, образите, стилните особености, баладата стои близо до народното творчество. И стихът независимо от това, че се гради по друга техника, звучи като народна песен, без да крие нейната поетична сила. Като използува нашироко речника и стилните похвати на песента, Найден Геров оставя зад себе си даскалската поезия с нейния скован черковнославянски език. Живият говор влиза вече в поетичната практика, макар и обременен с груби, непоетични изрази:
    Ключови думи: Приносът, Славейков, създаване, българската, метрика

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Този спор е бил главният литературен двубой у нас в края на миналото и началото на сегашното столетие, следен с внимание, с интерес и вълнение от творческата интелигенция и много читатели. Той е възбуждал силно духовете „на културния фронт“, както бихме казали днес, внасяйки поляризация между тях. Нелишен от силни лични страсти и пристрастия, той е роден от времето, от обществено-културното развитие на страната и главните му дви гатели и мотиви са идеите, възгледите. Затова не остава затворен в междинните години на двата века, ехото му отеква в по-късните литературно естетически полемики и борби, та чак до наши дни. Идеите, проблемите, по които се спори, не лежат притихнали в ковчезите на историята, актуални са в някои отноше ния и до днес. Това е спор не само между Пенчо Славейков и Иван Вазов, но и между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов - още едно доказателство за обективно-истори ческите му предпоставки. Нека си припомним нещо от фактите, от историята на взаимоотношенията, преди да пристъпим към тълкуването им, към идейноестетическите и творчески мотиви и аспекти на двубоя. Д-р Кръстев, критикът на „кръга“, започва литературната си дейност в края на века с възторжени критически славослови на „първия и най-значителен български писател“. Младежкото му въодушевление е тъй бурно, че ражда асоциации с Шекспир... В самото начало на следващото десетилетие - несравнимо по-сложно, по-драматично от предишното, кръстопътно в много отношения - възторгът му поулегва. В първата си книга „Етюди и критики" (1894) той посвещава три статии на Иван Вазов, все още в центъра на вниманието му, и вече не само с поезията, а и с белетристиката си. И тук не липсват емоционални изблици и декларации, че лириката на Иван Вазов всякога го е „възхищавала, пленявала, въодушевлявала и изпълвала с високи чувства" (с. 92). Но краските на критическите му характеристики не светлеят вече тол кова. А когато пише за Вазовата белетристика, доста помръкват, давайки ни една по-сенчеста картина от реалната. Не че не е направил правдиви и професионално вещи наблюдения - за начина, по който Иван Вазов строи разказите си, за сюжета и композицията им, за лекото и интригуващо течение на фабулата, за характеристиката на героите предимно чрез диалог и действие, за предпочитанията на увлекателността и „хубостта“ пред пълнотата на изображението... Направил е. Но те мирно съжителствуват с неоснователни съмнения и с недоказани твърдения, че героите са „просто едно средство, за да се извърши една случка, да се създаде едно събитие, една ситуация, с една дума, да се завърже един възел“ (с. 76-77), че те не са живи и цялостни хора, а „полуабстрактни същества" и пр.
    Ключови думи: Естетическият, Спор, Славейков, Вазов

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Философските поеми на Пенчо Славейков определят относителните гра ници на един твърде интересен етап от неговото творческо развитие, който все още е недостатъчно проучен. Липсата на едно сравнително цялостно изследване още веднъж доказва, че преодоляването на вулгарно-социологическия подход към творчеството на Славейков и по-специално към философските му поеми се оказа сложен и продължителен процес. Красноречиво доказателство за това e отсъствието на поемите от редица очерци с обзорен характер. Отхвърляйки субективно-идеалистическите схващания на буржоазната литературна критика, някои наши литературоведи, особено в първото десе тилетие след 9 септември, не успяха да разкрият своеобразието на творби като „Cis moll", „Микел Анжело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Едва в по-ново време се направиха сполучливи опити да се проникне в тяхната сложна идейно-художествена структура от позициите на марксическата литературна критика. В тази насока определено приносен характер имат някои работи на Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Дмитрий Марков, Петър Динеков, Георги Цанев, Ганка Найденова и др., които съдържат ценни наблюдения и изводи по отделни проблеми на философските поеми. Тук на първо място трябва да изтъкнем заслугите на П. Зарев, който с широта и вярно критическо проникновение посочи обективното значение на поемите не само в цялостната система на Славейковото творчество, но и въобще в българската литературна история. Уверено може да се каже, че подходът на П. Зарев към философските поеми до голяма степен определи общата насока в малкото по-нататъшни разработки на този проблем. Ако сега имаме основание да говорим за едно ново, по-зряло отношение на литературната ни критика към художественото наследство на Пенчо Славейков, то това се дължи пред всичко на вещата изследователска работа на Стоян Каролев през последните няколко години. Още в 1972 г. той публикува уводната глава на обширното си монографично изследване за Пенчо Славейков.
    Ключови думи: Философските, поеми, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    У нас са правени и интересни, и оригинални проучвания върху ръкописното наследство на нашите писатели, но въпреки това текстологията като специален дял на литературоведческата наука ще се развива занапред. Именно поради това сметнахме за необходимо да изложим някои наблюдения и изводи от работата ни - като един от съставителите - заедно с Цв. Македонска и Ел. Диловска на Събраните му съчинения и от изследванията ни, посветени на ранното му поетическо творчество. 2 Като се ограничим само с поезията (тъй като в една подобна статия не е възможно да бъдат обхванати и другите жанрове на огромното му творчество), ще се опитаме да подберем само ония примери, които биха представлявали по-общ инте рес за текстологическата теория и практика. Веднага трябва да отбележим, че поетическото творчество на Петко Славейков представлява благодатен материал за проучване. Въпреки че огромният архив на поета - енциклопедия на възрожденската епоха - е загубен безвъзвратно в пожара на Стара Загора по време на Освободителната война и до нас са достигнали само „жалки останки“ (както се изразява сам поетът) от него. Оказа се, че тези жалки“ останки представляват в същност 26 папки с най-разнообразни материали (автобиографични, исторически, етнографски, географски, писма и др.), между които и тетрадки с ръкописи от най-ранните му поетични опити до последните поправки, правени от ръката на Славейков, върху подготвяните за печат от него и синовете му стихотворения. За да бъдат разчетени тези ситни, но четливи редове, за да бъде разкрита тях ната тайна - кога са писани, по какъв повод, с кои известни вече Славейкови стихотворения могат да бъдат свързани, кой беше работил преди това с тях, с чия ръка бяха правени преписи и бележки с различен от Славейковия почерк, трябваше да се изучи животът на поста. Оказа се, че историята на Славейковия архив беше също така бурна и необикновена, както историята на неговия живот. Ръкописите на поета са представлявали постоянен интерес за изследовате лите на неговото творчество. Върху тях са работили преди всичко синовете му - Иван, Христо и Пенчо, — преписвали и поправяли.
    Ключови думи: следите, ръкописите, Текстологически, Наблюдения, върху, поетическото, творчество, Петко, Славейков

110 години от рождението на П. П. Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ha Георги Цанев днешната младеж Пенчо Славейков е известен главно от ученическите читанки и христоматии. Но в нашето културно развитие имаше период, когато той владееше умовете на младите хора и изобщо на ония, които се интересуват от художествена литература. Аз помня години, когато ние, младите хора тогава, четяхме усърдно епическите песни на Славейков и цитирахме стихове от тях не само в любовните, но и в приятелските си писма. Пенчо Славейков учеше младите поколения - пък и не само тях - на твърдост пред несгодите на живота, на преодоляване страданията, на възпитаване на волята за живот и подвиг. В българската литература има много автори, чието творчество е противоречиво. Най-типичните и, бих казал, най-сложните случаи са Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Пенчо Славейков. Между тях особено труден е слу чаят с Пенчо Славейков, тъй като той не само не се бои от противоречията, но, напротив - поиска да направи от тях основна линия на своето развитие, особен вид творческа добродетел - признава ги и дори се гордее с тях. „Пътят му е противоречив - пише той за себе си в очерка „Иво Доля", - защото той търси и пробива сам път и пъртина." И с това подчертава новаторския характер на своето творчество. „Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си" - цитира Славейков един афоризъм на Уайлд - и продължава своята характеристика: „Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу - отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря." Пенчо Славейков се развива под въздействието на противоречиви фактори. Той се оформява - мирогледно и литературно - творчески - през двете последни десетилетия на миналия век. Баща му, видният ратник от времето на Възраждането, Петко Славейков е упорит борец някога против фанариоти и чорбаджии, а след Освобождението - против консерваторите, против всички опити за създаване на реакционни положения в Конституцията, против диктатурата на Батенберг и Стамболов, против беззаконията на властниците през 80-те и началото на 90-те години. Младият Пенчо Славейков е свидетел на всичко това. Той се ражда и отрасва в борческа семейна среда, близко до народа. И понеже през младините си есвидетел на политически терор, на беззакония и на безскрупулно, хищническо трупане на богатства, той се прониква от отвращение към кариеризма и жаждата за пари, към филистерите. „Обществено-политиче ската атмосфера през тия две последни десетилетия на миналия век оказва такова силно въздействие на оформяващия се Славейков и го предизвиква към отпор дотолкова, че по едно време, току-що привдигнал се от тежка болест, той „нахълтва цял в политиката" - по думите на Мара Белчева. Болестта, за която поменава Мара Белчева, е била наистина тежка и със сериозни последици. До края на живота си той ходил с бастун, трудно се движил 3 Литературна мисъл, кн. 4 33 и с мъка пишел. Но Славейков, който още в младини се отличавал с твърда воля. преодолява физическите си страдания. Когато говори за своята болест, която нарича „тригодишна треска“, той подчертава, че тя го е привикнала да насочи погледа си навътре, в душата. „Неволята си еневоля - пише той на едно място за себе си - и няма на тоя божи свят човек без каква да е неволя, но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост. Той си остава жизнерадостен, утвърдител на живота и радостта в него. Нещо, за което има изобилни доказателства в на поезията му.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, личност, творчество

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.
    Ключови думи: естетическите, възгледи, Славейков, същността, творчеството, своеобразието, твореца

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това заглавие може да изненада. Първо - въпросът за влиянията днес вече не е на мода и някои, изпаднали в новата крайност, са дори склонни да признават само типологическите сходства, като забравят, че всеки голям творец се е влияел от други творци и че творчество без влияния не съществува. Те забравят и мъдрите думи на Белински, че прогресът на народа е народен дори и тогава, когато заема от други народи... Изненадващо може да бъде и това, че тук се говори за влияние на Словацки върху Славейков, а не на Мицкевич, както е станало вече обичайно. В нашето литературознание има редица изследвания - на Малчо Николов, Боян Пенев, Иван Леков, Петър Динеков, които разглеждат влиянието на поемата „Пан Тадеуш“ от Мицкевич върху „Кървава песен“. Съществен принос към този въпрос са и студиите на полските слависти Юзеф Магнушевски: „Пенчо Славейков и Мицкевич“ и Тереса Домбек-Виргова „Кървава пена сен" на фона на традициите на европейската епопея." Но за влиянието на Юлиуш Словацки върху епопеята на Пенчо Славейков досега не е писано. Нещо повече - както полският славист Владислав Бобек, така и Петър Динеков предполагат, че творчеството Словацки не е било познато на Славейков. Наистина Владислав Бобек в цитираната тук студия „Няколко бележки за символичното значение на главните образи в „Кървава песен" на П. Славейков" за пръв път долавя по-голямата близост на Славейков като творец със Словацки, отколкото с Мицкевич. Полският славист с право отбелязва, че героите „Кървава песен“ са „не толкова герои на една фабула, колкото персонажи на мисълта поета", а това е черта твърде характерна и за много творби на Словацки, докато у Мицке вич „всички герои живеят с живота на художествената действителност“. Бобек вижда някаква аналогия между разкриването на ролята на вожда на народа в „Кървава песен" B на ив последната и останала незавършена поема на Словацки „Крал Дух“. Но тази аналоИ гия е безспорно резултат на известни сходства в мирогледа на двамата поети и за някакво влияние тук не може да става дума. Толкова повече, че мистичната идея за един единствен крал-дух", който се превъплътява в редица полски крале, за да води полския на род към предопределената му цел, е съвсем чужда на Славейков. В „Кървава песен" педи ният“ и „очакваният се схваща по-скоро като еманация на българския национален гений. за която всички големи български водачи на народа и творци са само предтечи. Бобек сравнява и някои образи от поемата на Словацки „Анхели“ с образите от „Кър вава песен“.
    Ключови думи: влиянието, Юлиус, Словацки, върху, кървава, песен, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашата литературна наука е положила твърде малко усилия да изясни линиите на приемственост, които характеризират взаимоотношенията между отделните поколения поети и белетристи в новата българска литература. Оттук и неуточнената картина на „домашните“ традиции, които участвуват в следващите етапи на литературния процес. Та зи констатация в по-малка степен се отнася за проучванията върху белетристиката. В изследванията на И. Панова, Т. Жечев, П. Зарев, Б. Ничев, С. Султанов, М. Василев, С. Янев се срещаме с настоятелния опит да бъдат анализирани моменти от въздействие то на Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Й. Йовков върху по-сетнешните прояви на нашата проза. Но направеното е все още малко, недостатъчно да очертае пълнотата на взаимовръзките между отделните генерации в поезията и прозата. Ка то че ли повече усилия се влагат да се изследва въздействието на чуждите литератури вър ху българската, вместо да се осмисли и органичността на литературния развой с оглед на националната, вътрешноестетическата му приемственост. В тази насока за поезията на Димчо Дебелянов са се изказвали само по-общи конста тации - по-разгърнати и конкретни са те за контактите му с поезията на символизма. Посочвано е и въздействието на Пенчо Славейков. 1 Един обхватен поглед върху отноше нието на Д. Дебелянов към П. Славейков, към неговото творчество и неговата дейност разкрива плодотворна школовка. И още нещо - указва на един съществен фактор, който е бил преграда за задълбочаване на идейно-естетическите принципи на символизма при Формирането на поета Дебелянов. Представяйки определени нравствено-хуманистични тревоги и упования. Славейковата поезия в същност играе стимулираща роля за засилване на реалистичните, вътрешнопсихологически измерения на Дебеляновата поезия. До статъчно основание за това ни дава и само стихотворението „На Пенчо Славейков", четено на утрото в памет на Славейков, печатано в сборник, издаден по тоя повод. Анализът на творбата показва, че Дебелянов е вникнал в идейно-естетическата и нравственопсихологическата същност на Славейковото дело. Но тя е завършек на едно продължи телно и трайно общуване, израз ена осмислен професионален и лично-съкровен контакт с това творчество.
    Ключови думи: оценката, Димчо, Дебелянов, Поезията, Пенчо, Славейков

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В неспокойната жизнена и творческа съдба на Пенчо Славейков Италия заема особено място. Там поетът прекарва последните месеци от своя живот, но този сравнително кратък период от време е изпълнен с толкова богато вътрешно съдържание, че заслужава сериозно и задълбочено проучване, каквото все още нямаме. Спомените Алекси на Мара Белчева, които наистина са твърде бегли, малката книжка на Бекяров,а десетина бележки и статии с репортажен характер - това е почти всичко, писано за пребиваването на Пенчо Славейков и Мара Белчева в Италия. Тук, разбира се, не влизат ре дица статии в италианския печат от 1912, 1937 и 1940 г., които засега са известни само на тесен кръг специалисти. Публикуването на писмата на Мара Белчева до Александър Паскалев, които днес се на мират в архива му, а е оправдано от факта, че те прибавят няколко нови щрихи към онова, което знаем за последните месеци от живота на Пенчо Славейков в Италия. Въпреки болестта и оскъ дицата, с които е трябвало да се бори, за да твори, поетът е работил непрекъснато, безпоща ден към себе си, преизпълнен с нови творчески планове. Писмата на Мара Белчева свидетелствуват, че до последния миг тя е била негова неразделна другарка. В същност три от тези писма са писани вече след смъртта на Славейков, по и в тях той продължава да живее, постигнал своя блян от „Псалом на поета“. Особен интерес в първото писмо представлява подробният план за двутомно издание на Славейковите критически очерци. Вероятно този план е диктуван на Мара Белчева от болния по това време поет. За съжаление последните две статии от проектирания първи том, за които се отбелязва, че са непечатани, не се намират между известните досега ръкописи на поета. Трудно е да се съди само по заглавието, но вероятно в споменатия „Очерк на европей ската и българска литературна скица" Славейков е разглеждал българската литература в кон текста на европейското литературно развитие. Откриването на ръкописа на другия очерк - „Ницше и една реч за Толстоя", може би ще ни позволи да привлечем нов доказателствен материал за своеобразието на Славейковото ницшеанство. Приживе Пенчо Славейков не е успял да осъществи така старателно замисленото издание на своите критически очерци. Довършването на „Кървава песен“ и някои поправки в антоло гията „На Острова на блажените“ изцяло са поглъщали неговото внимание. Освен това твърде възможно е Ал. Паскалев да е отказал под някакъв предлог да издаде очерците. Това предпо ложение намира до известна степен подкрепа в едно писмо на д-р К. Кръстев до Яворов от края на май 1912 г.:
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, Непубликувани, писма, Мара, Белчева

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В много свои стихотворения Пенчо Славейков разкрива с майсторството на проникновен творец своята неувяхваща любов към родината, към родната земя, към труженика от народа. В поезията му е изразена пълно неговата богата натура. Той не се задоволява с емпирично възприемане и предаване на външни събития; интересуват го философски проблеми, неразрешени много столетия. Поетът се вълнува от съдбата на човека, от неговата определеност в обществото, от полетите и паденията му. В стиховете му преобладава интелектуалното начало - така е и когато се говори за революционни борби, за патриотични чувства. Като в народното творчество образите, създадени от автора, са чисти и непосредствени. И най-сложните проблеми, трактуващи съдбата на народа, се предават със светли, жизнени нюанси, с колоритни художествени средства, с поетичен език - зву чен, твърд и плавен. В ред творби с особена обич и симпатия Пенчо Славейков претворява националноосвободителните борби на българския народ. За революционеритевъзрожденци той е изказвал гледище и е правел преценки, с които се омаловажава смисълът на тяхното дело или поне на някои страни от него. Тези преки изказвания са под влияние на книжни теории, които са далеч от жизненото и правдивото. В пълно противоречие с тях са конкретните художествени образи и обобщения на поета, който в сърцевината на своите преживявания еголям пат- - риот и хуманист, със светоусещане, сродно с народното чувствуване и оценяване - в най-добрите му проявления. В преките художествени изображения се разкрива най-искреното и интимно отношение на автора. То се оформя под влияние на спомените от детските години, на легендарните разкази за борците и на народното творчество. Поетът е обаян от красотата на народните песни, счита ги за връх на художественото съвършенство. С изключително възхищение той говори за хайдушките народни песни - най-хубавото, най-ценното, що е създал българинът". „От всяка такава песен лъхти благо чувство на човещина, дъха бодра воля, прозира енергия, жизнерадост. C Той се стреми да разбере душата, характера на своя народ, който обича трайно и дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика, с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на „Харамии“. От всеки стих прозира силна любов към народа, дълбоко съчувствие към неговите страдания, жажда за свобода и добруване. Картината на народната борба е предадена в правдивия и внушителен героизъм. Въпреки миньорното настроение, напълно съответствуващо на замисъла и на основните идеи, представените образи са величави и романтично извисени - показана е участта на „юнашки души“.
    Ключови думи: Мотивът, революционните, борби, цикъла, Пенчо, Славейков, Харамии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В статията си „Народните любовни песни" Славейков нарича любовта „божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което... земята не би била достойна да я грее слънцето" (т. V, с. 7). И превръща любовта в един от основните етични проблеми на творчеството си. Когато Славейков се явява на литературната сцена, нашата поезия има вече значително наследство, чиито най-добри образци и днес остават недостигнати. Но тази традиция е твърде едностранчива, единствена в сферата на националнопатриотичната и революционната линия. А малкото любовни стихове са твърде бледи, дори в основната си част направо безцветни. Анакреонтичните песни на Петко Р. Славейков до известна степен имат подражателски характер. Твърде сантиментални, на места те са пронизани от силно романтични или еротични нотки. Но независимо от съдържанието и същността си те изиграват патриотична роля, измествайки популярните гръцки любовни песни. Пенчо Славейков пише за тях: „За Славейкова дори и любовните песни... са оръжие в борбата за национално самосъзнание... И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато пробира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си" (т. V, с. 162). С изключение на тези работи на Петко Славейков любовта през възрожденската епоха не е самостоятелен проблем за поезията ни. „Изворът на Белоногата" Петко Славейков, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният, тясно пре плетен с патриотичната или революционна линия и средство за по-пълното им и всестранно изясняване. Вазовата сбирка „Майска китка" (1880) също има известни анакреонтични струи и издава външни влияния - преди всичко на Пушкин. През възрожденската епоха и първите десетилетия след Освобождението любовта като поетична тема не привлича сериозно авторите. на Литературно-психологическият процес на засилен интерес към човешката индивидуалност, започнал да се проявява в края на века, издига значението на любовната лирика в литературата ни. Не един път е изтъквано, че вниманието към любовната поезия се е изявило двустранно: и от поетите, и от критиката. Дори бихме могли да твърдим, че твърде големият брой любовни стихотворения, появили се по страниците на периодичния печат в края на миналия и началото на новия век, не са резултат изцяло на вътрешно спонтанна реакция на поетите, 126 1. Всички цитати са взети от Пенчо Славейков. - Събрани съчинения. С., БП, 1958. И а до известна степен е дирижиран от критиката. Преди всичко политиката на сп. „Мисъл“, което по това време е в центъра на литературния живот, импулсира толерира създаването на любовна поезия. Д-р Кръстев неколкократно се спира в статиите си на шокиращия въпрос за отсъствието на разгърнатата любовна тема в българската литература и подчертава, че точно тази линия би могла да внесе в поезията ни повече топлота и емоции, светлина. От 1899 г. в „Мисъл" редовно се публикуват любовни стихове в рубриката „Албум от лирически песни". Повечето от имената на авторите днес са неизвестни (Ив. Арнаудов, С. Петков, Н. Василев, А. Белковски и др.). Тук срещаме Ив. Ст. Андрейчин и Д. Подвързачов, които с цялостната си литературно-издателска дейност играят роля в културния ни живот и остават в историята на литературата ни, обаче любовните им стихове, печатани по това време в „Мисъл“, не се отличават от останалите. Но между авторите от рубриката ярко се открояват фигурите на П. К. Яворов Кирил Христов. Така че в цялостното оживление, което настъпва в областта на И любовната лирика, не може да не отбележим направляващата ръка на сп. „Мисъл“.
    Ключови думи: Любовта, като, етичен, проблем, Поезията, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:
    Ключови думи: Мотивът, смъртта, Поезията, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.
    Ключови думи: проблемът, смисъла, човешкия, живот, Поезията, Пенчо, Славейков

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своите спомени Христо Н. Даскалов разказва как Петко Славейков обновил преподаването в Тревненското училище. Ала не толкова пълното налагане на взаимоучителния метод и изхвърлянето на фалагата (страшилище за тогавашните школски възпитаници) е поразило най-много Даскалов, а опитите на младия учител да направи годишните изпити, привлекателни, поучителни и възпитателни за народа". Именно тези изпити, на които учениците представяли пред тревненци интересни „разговори“, „приготвяни в стихове, научавани наизуст и тържествено изговаряни", са се наложили в съзнанието на Даскалов като ярки и незабравими събития. Неслучайно разказът му за тях се простира върху няколко страници, неслучайно паметта му е успяла да възстанови много подробности. Явно „разговорите" на Славейков, своеобразният „малък театър", дълго са вълнували тревненци, ставали са повод и след години за припомняне времето на тези обикнати представления. На Димитровден през 1849 г. става пазаряването на Петко Славейков за учител в Трявна. Така че диалозите, които той подготвя, са могли да бъдат представени за първи път от неговите ученици през 1850 г. Прието е да се смята, че именно оттогава започва същинската театрална дейност на нашия бележит възрожденец.5 Основание за това са давали преди всичко спомените на Христо Н. Даскалов, тъй като първата публикация на Славейково драматично произведе ние, диалогът „Иван и Стоян", е от 1852 г. (в „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик..."). Неотдавна бе намерен неизвестен ръкопис на Петко Славейков, в който епоместен превод на част от пиесата „Невинност, или Светослав и Милева" от Йован Стерия Попович. Преводът е направен през 1848 г., а това показва, че още преди школските представления в Трявна наче ващият автор не ебил чужд на театъра.
    Ключови думи: Нови, сведения, ранното, творчество, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В архива на БАН се стапн на съхраняват интересни материали, документиращи различните на идеята относно създаване антологията „На острова на блажените" от Пенчо Славейков. Намерението за представяне на собствени творби като творчество на различни личности зрее дълго у поета. То се реализира на различни етапи в някои цикли и стихосбирки - издадени или запазени в ръкопис. Намира интересно отражение и в различните списъци на имената творците от антологията и произведенията им. Славейков нееднократно е преработвал поетич ната част на книгата, размествал е творбите. Някои заглавия, включени в „На острова...", могат да се видят реализирани още в края на XIX в. в неизлязлата стихосбирка „Балкански сонети" или писани и печатани по-късно. Тези факти говорят за по-специалното отношение на Пенчо Сла вейков към новата му книга -старите творби са били подлагани на щателен подбор и преработка, а, от друга страна, доказват още веднъж продължителия период от време, в който Славейков е живял с мисълта за подобна книга, доизяснявал е и едооформял концепциите си за нея. Впрочем в „Бегли спомени“ Мара Белчева пише как непосредствено преди смъртта си поетът най-много е ценял „На острова...“ и „Кървава песен", постоянно ги е препрочитал, обмислял нови издания и преработки. Пак там другарката на поета изнася и такъв факт - биографиите" на творците от антологията били написани „на един дъх", без поправки, в изключително кратък срок. Нямаме причини да се съмняваме в достоверността на изнесеното или в искреността на Мара Белчева, но все пак смятаме, че казаното се отнася за н я к о и биографии". Към подобни мисли ни насочват споменатите ръкописи в АБАН. Действително, някои от очерците, запазени в коректури, почти нямат поправки в сравнение с публикуваните в антологията. Други, една част от които предлагаме на читателите, илюстрират начални етапи на идеята за антологията, отразяват различни варианти, имат множество поправки. Като казваме „начални етапи", нямаме пред вид наброски с конспективен характер или очерци без особени качества, за да бъдат включени книгата в това си състояние. Напротив! Както се надяваме, специалистите сами ще се убедят безспорния, завършен" вид на машинописите. Те са интересни със своя цялостен вариантен характер. В сравнение с познатите ни от антологията „биографии" тези се отличават В B сюжетно", макар защищаваните тенденции да не излизат от контекста на книгата. В архива са запазени няколко „кратки биографии", както са наречени от самия Славейков. От това бихме могли да изходим, че авторът е имал идея за известна двудялба на 125 преводните пости" - такива, представени с кратки, и такива, представени с по-цялостни очерци. От запазените кратки биографии" предлагаме тази на Боре Вихор, който е отбелязан на нея с инициалите А. Б. Другите впоследствие са разширени и публикувани във вида, в който са ни познати днес. В биографията на Боре Вихор, освен някои съществени различия в сюжета, прави впечатле ние идеята Славейков да включи в антологията и преводна творба - На бесилката" от Фр. Вийон. Историята на този превод е интересна и твърде показателна. Първоначално авторът е имал идеята да публикува в „На острова..." цикъл преводи. Кои са били тези преводи и били ли са направени - не може да се твърди със сигурност, тъй като в плановете на поета открихме само споменатата балада. Явно е обаче желанието един от творците на Острова да бъде представен и като преводач - по такъв начин да се изтъкне още едно от разнородните проявле ния на самия Славейков. Какви са подбудите, които го принуждават да се откаже от тази си идея, също е трудно да се каже. Вероятно е изиграл роля фактът, че на практика би се осъществил пре вод от превода - нещо неособено уместно. Така или иначе с цикъла преводи е трябвало да бъде представен Марко Туле. (Авторът като именно означение не се реализира в книгата.) Заглавието на преведената балада е „Песен на обесените", а, както личи от биографията на Боре Вихор, последният вариант на заглавието гласи „На бесилото“. Това е и първият превод на Франсоа Вийон у нас, по-специално на известната му, Балада на обесените".
    Ключови думи: неизвестни, Материали, острова, блажените, Пенчо, Славейков

Анализи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сред новостите, които българското литературознание възприе (или изтърпя) през отминалото десетилетие, се нарежда и опитът да се изгради на системноаналитична основа жанрът „анализ на една творба". Написаното по количество не е голямо, а в качеството му се огледахме преди всичко с нашите нерешени проблеми, непостигнати или непостижими амбиции. Слабостите на подобен род изследвания са така пъстро разнородни, както и причините, които стоят зад тях, и няма да е чудно, ако авторите им предпочетат да ги обясняват с възможностите на днешната литературоведска методология и принципните огра ничения на анализа, а читателите - с мисловното и стилово слабосилие на авторите. Каквото и да е, създаденото досега страда от един недъг, за който е наистина трудно да се каже кое стои зад него - собствената ограниченост на анализаторите или общото състояние на съвременното наше литературно мислене. Скрит в причините си, той обаче е достатъчно остро изявен, за да не го видим, и достатъчно пакостен, за да си затваряме повече очите пред него. Малко или много, кои добри и кои слаби, написаните през последните десетина години анализи на лирически произведения са хронологически неравномерно, исторически несправедливо разпределени. И при най-благосклонно изчисление се оказва, че четири пети от тях са посветени на произведения, създадени от 1899—1900 г. насам. Сред предходните творци, зачетени от анализаторите, са Вазов (най-вече с творби от „Епопея на забравените") и Ботев - което е редно, и... комай никой друг, което вече съвсем не е редно. Това количестве но неравноправие е свързано и с методологическа непълноценност, защото, първо, в скромния кръг произведения, създадени до края на миналия век и удостоявани сега с анализаторско внимание, попадат неща, които са по-близки на поетиката, изграждана от началото на нашия век насам, и на съвременното ни литературно мислене, и, второ, пристрастно подбирани, тези произведения са пристрастно анализирани - в тях анализаторът търси и открива това, за което е настроен и подготвен от следващия тип поетика, а недовижда или орязва онова, което изследователската му нагласа оценява като художествено неутрално или дори противопоказно. И За такъв подбор и боравене с литературната творба, т. е. за придръпването й към по-съвременна възприемателна и анализационна нагласа, може да се приведат много обяснения и оправдания. Като човек, пряко засегнат от горната критика, бих ги изслушал с пълно внимание, но не и с пълно доверие. Ето някои от тях, 60 Възприемателното и анализационното осъвременяване на произведенията от миналото е колкото неизбежен, толкова и приносен спътник на литературния живот - без него не би имало приемственост, не би имало литературен живот.
    Ключови думи: Епилог, Петко, Славейков, епилогът, един, етап, българската, поетика

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Като поет Славейков проявява подчертана склонност към трагичното. Почесто го привлича не обикновено житейското, а онези редки и изключителни обстоятелства, които са извън монотонния поток на равното делнично съще ствуване и крият в себе си дълбоко психологичен заряд. Избира върхови мигове от съдбата на човека, фокусирали драмата на едно битие. Героите му са изключителни лица (Бетховен, Шели, Ленуа, Войводата, Младен...) и най-обикновени хора, които събитията изхвърлят от нормалното русло на живота (Бойко и Райка, Иво и Ралица, Калина и Иво, Лазар и Петкана, Яна - Змейно", Неда - „По жътва"...). Трагичните колизии са потърсени в две основни насоки - в сферата на личните човешки взаимоотношения („Ралица“, „Бойко“, „По жътва“, „Неразделни") и в атмосферата на конкретно-историческите сблъсъци от епохата на освободителните борби („Кървава песен“, „Харамии“, „120 души“, „След старозагорския бой"); винаги се пораждат от условията, а не от вътрешната конфликтност в характера на литературния персонаж. Като се изключи Ленуа („Успо коения"), героите не са трагически образи по психологическа нагласа. Станали са такива поради стечението на обстоятелствата. Драмата, която носят в себе си, е последица от някакво фатално събитие, пред което са безпомощни. В едни случаи те са негова жертва („Сърце на сърцата“, „Ралица“); в други му се съпротивяват и в процеса на този отпор се превръщат в трагически герои („Микеланжело“, „Кървава песен"). Претърпяват поражение и често то е гибел; смъртта на Бяла Неда от „По жътва" е моралното и потресение пред подигравката, деградацията на Бойко е духовното му непримирение с измяната, гебелта на Иво и Калина („Неразделни“) е своеобразен протест срещу нравите на века. Но поражението на героите е само в чисто физически аспект. В нравствено-психологически план те винаги удържат победа, макар и косвено. За Славейков трагическият конфликт завършва само с физическата смърт на героя. Моралната деградация не може да бъде окончателна развръзка. Там, където се явява (в много редки случаи, например „Бойко"), тя е временно явление, а не краен резултат. Етичното, красивото, идеалът побеждават, ако не пряко в настоящето, то в перспективата на бъдещето, както е в произведенията с мотиви от националноосвобо дителните борби.
    Ключови думи: проблемът, трагичното, Поезия, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С тази своя мисъл Пенчо Славейков посочи, че в поетическото си дело се ръководи от Молиеровото правило да взема своето „добро“, където го намери, и да се учи от опита на световните творци. Днес литературните изследвачи са направили немалко, за да проучат връзките на поета с чуждите - западни и руски - дейци на културата. Но проблемите, свързани с отношението на Славейков към руската литература, могат да бъдат обогатени с още редица конкретни моменти, сред които особено място заема творчеството на класика на руската литература и първи национален поет Александър Сергеевич Пушкин. С художествения свят на Пушкин, това хармонично единство от богатствата на живота, Пенчо Славейков се запознава най-напред от книгите и разказите на баща си, за когото великият поет „мил... бе от брат по-много“, от декламациите на Петко Каравелов чрез литературните „облози" с Алеко Константинов. Даже в Германия, в годините на учение в Лайпциг, Славейков вижда как прочу тият естет Й. Фолкелт използува всяка възможност, за да се опре на Пушкиновото творчество, особено след нашумелите преводи в три тома, които е направил Фридрих Боденщет и които оставят дълбока следа в немската литература от втората половина на миналия век. Славейков общува с поетическия гений на Русия до края на земните си дни.
    Ключови думи: Пенчо, Славейков, творчеството, Пушкин

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    П. Р. Славейков е останал в историята на новата ни литература като забележителен поет, публицист и обществен деец. Но ред негови произведения имат отношение и към оформящата се белетристика. Той е един от активните преводачи на разкази, повести, романи. В литературнокритическата си статия Що е роман" той обосновава нуждата от този жанр у нас и дори определя насоката, по която би желал да се развива той, но сам не създава нито едно голямо епическо произведение. „Не се развива като белетрист. Неговите пости жения са в друга насока - в областта на мемоарната проза. 1 М. Арнаудов обя снява това със слабо епическо въображение... в същност тук се касае за един органически недостатък на таланта му, за бедна инвенция при по-сложни рактеристики и интриги"2. Или, формулирано по друг начин, Славейков е лирик по натура. Б. Пенев смята, че това личи в поемите му, които въпреки меренията на автора „съдържат повече лирически елементи, отколкото епически"3. такъв случай трябва да се приеме, че преводите не изискват епически лант, а ранното „Житие светаго Тодора Тирона" е възможно само благодаре сюжет B ние на предварително съществуващия сюжет, въпреки че и в светската белетристика. ханатаможе да се заеме Възможен е и друг подход, който да потърси обяснението в условията. Б. Пенев вижда в усилените темпове за работата и в обществените ангажи менти неподходящи условия за творческо разгръщане. Но има и нещо друго: всички възрожденски белетристи са чужди възпитаници и правят първите си опи ти в чужда среда, дори Каравелов, В. Попович, Жинзифов ги посвещават на руския читател. Изключения има и тук - Ил. Блъсков, който обаче прави първия си опит под силното въздействие и опеката на Войников, получил образованието си в Бебек, където, макар и опосредствувано, се е докоснал до европейската култура и естетическо съзнание. Ето как сам Блъсков представя творческия си процес при първата си повест: „Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя.

    Ключови думи: Славейков, някои, жанрооформящи, процеси, българската, възрожденска, белетристика

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В писмото на нашия виден поет и общественик липсва годината на написването му, но я определя косвено неговото съдържание: 1875. Традиционните дипломатически ходове и спо рове около създаването на Българската екзархия, свързани с отричането на българската униат ска църква и скъсването на отношенията с Патриаршията, резонират до тази година (а и след нея), по времето на първия български екзарх Антим I (Атанас Михайлов). Въпреки максимата на Каравелов „Свободата не ще екзарх, иска Караджата" не може да се отрече огромната духовна роля на Екзархията в националния ни живот тогава. Писмото на П. Р. Славейков до неговия близък приятел Г. Груев - „Джорджо" (брат на Йоаким Груев) разкрива една характерна картина от живота на българската интелигенция в Цариград, издаваща разнообразни вълнения и стремежи. Провеждането на събранието на 25 те души на 2 май относно състоянието на Българската екзархия е предметът на цялото писмо. Широкият отзвук на това събрание във възрожденския ни печат (в. Напредък, Век и др.) не може да омаловажи мнението на изследвача, напротив, той има документирани специфичните черти и ръста на редица българи чрез обективната преценка на П. Р. Славейков. Адресатът на писмото - Г. Груев, е секретар на Екзархията по времето на първия българ ски екзарх, а след Априлското въстание е изпратен на заточение заедно с него. Той е и един от инициаторите за създаването на българското читалище в Цариград и негов председател. Като прибавим и един факт от биографията на П. Р. Славейков - продължителя на политическите и културните възгледи на Паисий и Неофит Бозвели (авторът на „Мати Болгария") — бла годарение на него става отказването и отвеждането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия, а по този начин и ликвидирането на българската униатска църква, само тези факти са доста тъчни да засвидетелствуваме нашето духовно съпричастие към двамата в областта на нацио налните църковни борби. Събранието в Цариград, което коментира Славейков, разкрива лични съображения и несъгласие с екзархийските работи, както и решението за изпращане на „про шение" до екзарха. Ревизирането на правилната и дейност обаче не се удава. Самият факт, че се провежда събрание с поканени определени лица (Славейков присъствува като слушател) и без знанието на екзархийския съвет, достатъчно говори за това. Славейков ще да е изпитвал влияние от строгия Г. Груев, запомнен от съвременниците му като приятел, чиито съвети са винаги полезни. Безспорно най-даровитият публицист у нас през 60-те години на миналия век, Славейков и по-късно респектира с будната си гражданска съвест, подплатила и този негов до кумент.

    Ключови думи: Непознато, писмо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    ..... Презрение към тълпата, към онези, които с готовност чакат да пристъпят прага на неговата душа, за да светотатствуват и сквернословят там, некадърни да създадат нещо висше... Това чувство на презрение той е демонстрирал нерядко в проза и в поезия със същия енергичен тон, с какъвто е изразено то и в поезията на Славейков-баща. И в неговата лирика то не е един красив жест, а израз на дълбоко твърдо засегнато убеждение. "1 Многократно оспорвано и опровергавано, това мнение дълго е съпътству вало името на твореца. Д-р Кр. Кръстев, В. Пенев, Вл. Василев и др. в студии и статии създадоха определена представа за него - духовен аристократ, изолиран в таланта и ерудицията си от хората и народа. Марксическата ни критика - Т. Павлов, П. Зарев, Ст. Каролев, Г. Цанев, А. Тодоров, Ив. Мешеков, М. Цанева и др. - разкри и утвърди в съзнанието на българите действителния образ на големия национален поет. Постепенно отпаднаха една след друга тенденциозно наложените характеристики, развърза се сложният възел на Славейковите противоречия и между разностранните насоки в творчеството му се открояват все поотчетливо онези основни и определящи черти, които са същността на литературното му дело. Между диаметралните противоречия на поета ще намерим подкрепа за всич ко, което критиците са писали за него; няма изцяло голословни мнения - винаги може да се приведе като аргумент изолиран от контекста подходящ цитат от поезията или прозата му. Въпросът е да се отдели случайното настроение от трайните възгледи. В този смисъл многобройните твърдения, че Славейков пренебрегва, дори презира масата, не са напълно измислени. Сам неведнъж е правил изявления в подобен дух. Той рязко разделя хората на две групи - мнозинство и надарени от природата. Избраниците носят творческа дарба (Шели, Микеланджело, Бетовен, Перикъл), изключителна красота (Фрина, Елена), имат едно призвание, което дирижира живота им и ги отделя от другите. В статията „Пушкин като национален поет" четем: „Като войници подир своя вожд, подир тях (великите мислители и художници) вървят други борци, чието внимание с обзето само от подробностите, от частностите на битвата - общото, неговия смисъл и дух, това е дело на вождът - на великия мислител, на великия художник. Това отличава единият от многото, геният от тълпата. " Сам Славейков живее с ясното съзнание за своята надареност, за изключителната си роля в културата на нацията и с творческо самочувствие очаква признанието на бъдещите поколения:

    Ключови думи: изключителната, личност, тълпата, Поезията, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Постиженията на българската наука в проблемната област „фолклор - лите ратура" се придвижиха далеч напред през последните години. Същевременно в светлината на общите положения, все едно утвърдени или дискусионни, възникнаха и множество по-частни въпроси, чието решаване би хвърлило светлина върху творчеството на различни художници и върху моменти от българския литературен процес. Сред тях е и проблемът за съотношението между изведената напред човешка индивидуалност в личното творчество и надиндивидуалната художествена систе ма на народната песен. Той вече стана предмет на внимание във връзка с поезията на Яворов. 1 Поне толкова наложително еда бъде поставен и при Пенчо Славейков. Защото, от една страна, този поет най-последователно защищава лич ностното начало в живота и творчеството; от друга - напълно е наясно, че фолклорът не въздига отделната индивидуалност: „Най-ценното нещо в модерната изкуствена поезия - индивидуалната субективност, е без значение за народа, комуто е понятно и свойствено само онова, което досяга всички. Масата както у нас, така и навред по света куди и сподавя индивидуалното. С тази своя съще ствена особеност народната песен се възправя" срещу Славейков - това нито му пречи да се възхищава от нея, нито го ограничава да я използува в художестве ното си творчество. Нещо повече - от сблъсъка" между фолклорния материал и концепциите на художника се раждат едни от най-завършените му произведения. Рядко творческият му дух се е издигал така хармоничен, както в „Коледари", „Неразделни“, „Епиталамии“, „Чумави“, „Змейново любе“. В насрещната" художествена материя на народната песен Славейков най-добре намира себе си. Какво става с посоченото противоречие?

    Ключови думи: Литературният, живот, Няколко, фолклорни, мотива, Пенчо, Славейков

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1854 г. Петко Славейков публикува в подлистника на „Цариградски вестник" преводната брошура „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват". В бр. 184 от 31 юли, след първия откъс от превода, е написано: „Някой турски сатирик така вика против ония, които се женят за пари: Тежко и горко на тогова, кой се жени за пари и богата стара баба предпочита от девойка добросърдца сиромахкиня. - За имот ли се ожени? Роб си. Имаш заповедник. Варди и кат му прилегне в чутурата счуква вяра. Ха бре! дръж го за брадата, вещице за пари избрана! Ще не ще, щеш го накараш да търпи като магаре. В следващия бр. 185 пак след края на превеждания откъс е отпечатано стихотворението Не търси далек честта си...", също без подпис, и то е припознато като Славейково в т. І на пълното събрание на съчиненията му, а „Тежко и горко на тогова..." е отминато от съставителите. Основание да приемем възможността, че това стихотворение е писано от Славейков, ни дава фактът, че и то като „Не търси далек честта си..." е поместено непосредствено след текста на превода, правен от Славейков, като и двете стихотворения не са подписани. Освен това безспорно е, че и двете творби са се родили в резултат на контакта на техния автор с проблематиката на „Брачний дар...", което, струва ни се, също може да послужи като агрумент да се приеме, че те са създадени от неговия преводач. В бр. 5, г. ІV на в „Право“ от 27 март 1871 г. е намерила място сатирата „Посвящение А. Д. Пюскюлиеву", подписана Т... На Връбница 1871", в която се осмива Ангел Пюскю лиев за стихотворението му „Пейте, Славейков!". В бр. 14 на в. „Македония" от 6 април 1871 г. Пюскюлиев отговаря с „Посвещава се, комуто се пада", а в извънредната притурка след бр. 14 е поместено стихотворението:
    Ключови думи: някои, уточнения, около, Книжовното, наследство, Славейков

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Синтезиран израз на чувствата, мислите и отношението му става прочутата му „Реч, произ несена на протестационното събрание против славянския събор, свикано в Народния дом в София на 20 юни 1910 година". В тази реч Пенчо Славейков е не само културтрегер и литератор, но блестящ оратор с ярък полемичен талант, с убедителна пропагандаторска позиция и едновременно с това гъвкав и далновиден политик и великолепен психолог. Именно тук Славейков определя истин ската същност на многовековните братски връзки между българи и руси, посочва мащабите на техните измерения в съвременната епоха, предрича устойчивото в бъдещото им развитие: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие. "2 Забележителното в тези отношения, забеле жителното в освободителната мисия на Русия Славейков вижда не само в политическото осво бождение, а преди всичко по посока осъзнаването на българина като човек и творец. Това му дава правото да определи в такава светлина и своето литературно дело: „Моите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях инстинктивно - диренето на човека дори и в звера - вече като възмогнат, аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. "3 Пенчо Славейков отчита, че българската култура трябва и ще заинтересува най-напред руското общество, че по силата на генетическото и духовното родство то ще иска да узнае най-напред за живота на еднородния си по-малък славянски брат. Славейков посочва, че от Русия ще дойде и първата подкрепа за литературния дух на млада България. Той не се излъгва и пример за това е съдбата на неговото творчество в културния живот на нашите освободители. Какво място заема и как се оценява творчеството на Пенчо Славейков в специално-научните и популяризаторски трудове на руските и съветските наблюдатели и специалисти по българска култура, какво обратно въздействие върху нашата литература в определен период от развитието на руско-българските литературни взаи моотношения има тяхното мнение - в такъв аспект настоящото изследване предлага хронологично наблюдение над причините, пътищата и облика на материалите, които представят Славейков като носител на българската култура от първите му прониквания в Русия до присъствието му в съ ветския културен живот в наши дни.
    Ключови думи: Произведенията, Пенчо, Славейков, руския, Съветския, културен, живот

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1907 година Пенчо Славейков издава стихосбирката „Сън за щастие", която и до днес се смята за една от най-физиономичните за творчеството му. В нея са събрани малки лирически стихотворения предимно с пейзажно-съзерцателен характер, но наред с тях съвсем органично присъствуват и такива творби, които по-пряко можем да отнесем към жанровете на лирическото размишление или към лирическата песен. Общо взето, сбирката обаче показва едно твърде високо равнище на единство на стила и внушенията си, проявяващо се въпреки разликите в начините на построване на лирическата творба. Също така органично в нея съжителствуват произведе ния, в които присъствието на лирическия субект е твърде скрито, наред с произведения, в които лирическият „аз" е в центъра на художествената структура. И въпреки това отчетлива разлика в стила и художествения въздействен механизъм на тези творби трудно се долавя. Това означава, че между тях съществуват много по-сериозни сили на сцепление, отколкото на раздалечаване и тези сили се проявяват в същността на лирическия жанр, независимо от формалните външни различия. Но всъщност за какъв жанр на лириката става дума? по-често Напоследък, когато говорим за тази стихосбирка на Славейков, все употребяваме названието „лирическа миниатюра". С това название ще наричаме неговите творби и в тази статия. Но не трябва да забравяме, че това свое име жанрът получава едва в писанията на съвременното литературознание. Иначе, в периода на неговото най-голямо разпространение и всъщност когато е най-функционален художествено, той е наричан, както и много други кратки лирически творби - песен. И това название не е случайно или пък израз на някаква бедност на литературнокритическия терминологичен апарат, въпреки че между жанровете на лирическата миниатюра и на лирическата песен освен някои прилики както в градежа, мотивите и художествените механизми на смислообразуването, съществуват и сериозни разлики както в тези пунктове, така и в начина им на художествено въздействие върху читателя. И нещо друго, което в случая е много важно - произходът на жанра лирическа миниатюра в новата българска литература не е свързан пряко или опосредствувано с традицията на пеенето, а много повече с някои вътрешни тенденции в развитието на българската лирика именно като литературен, т. е. писмен тип художествен акт. Общо взето, процесите, които протичат при пораждането и развитието на жанра, са органично присъщи на нашето собствено литературно развитие, но съществува и една тенденция, която възниква с намерението да го съпостави с развитието на европейската световната култура, да му придаде онзи авторитет, който идва от подкрепата на високоразвити национални литератури, а, от друга страна, изразява и някои общи идеологически моменти между нашата култура и културата на немския романтизъм например.
    Ключови думи: щастие, Пенчо, Славейков, жанрът, лирическата, миниатюра

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В нашата национална литература Николай Лилиев възприема, прилага и усъвършенствув в лириката си словесния художествен опит на Пенчо Славейков. Но той е негов приемник ив п широк културологичен план - като театрал и преводач, като първостепенен книжовник във в рожденския и ерудитския смисъл на понятието. Тази приемственост, която времето и занапреде подкреня с нови доказателства от все още несъбраното и неизвестно на читателите творчество ва поета, е засвидетелствувана и в поредица от факти в живота му. Известна е голямата почит на поетите от поколението на Лилиев към Пенчо Славейков, изра зена в много техни прояви и текстове. Достатъчно е да си припомним част от Дебеляновите - докла дът му за Пенчо Славейков, две стихотворения („На Пенчо Славейков" и „Самотници“), есето 3 робската неволя в Пенчославейковата песен“ и т. н. Дебеляновият възглас: „жрец и воин на живот произнесен в стих с трагична екзалтация, се превръща в емблема, зад която израства с целия с духовен ръст непримиримата фигура на Пенчо Славейков. Изгнаническата смърт на Пенчо Славейков се посреща особено болезнено и трагично сред приятелите на Лилиев от групата на Димитър Подвързачов, който в сп. „Смях", бр. 53 от 1912. изразява общата покруса с думите: „Тая земя, девизът на която е: „Всички против всички", биз в последната година особено жестока към своя талантлив син. Пенчо умря на чужбина, внемоти почти. Един силен дух, един от малцината неподкупни българи, който живееше с добрите завети от старото и бодро минало. Осиротява България от хора! Осиротява от писатели! Остават купчая злобни вманначени неврастеници, с чепки коси в шепите, с ками между зъбите... Дали ще съуме България да оцени великата загуба?" В младежките си години Лилиев рядко изказва литературни мнения и пристрастия в печат няколко рецензин и статии, които написал тогава, му били поръчани от Бакалов и Подвързачов За неговото отношение към литературни събития, факти и хора писмата му предлагат многоповече информация. Така за утрото в памет на Пенчо Славейков, което организирали студентите от Со фийския университет и неговите приятели на 3 юни 1912г., той пише на Димчо Дебелянов следното „Почели сте паметта на Пенча. - Прекрасно! - Прекрасно е също, че залата била препълнен но аз се питам подобно Ш. Морис при друг случай, разбира се, колцина ли от събраните са могла да повторят един едничък стих поне от „Псалома". (Париж, 9. VI. 1912)
    Ключови думи: почит, Пенчо, Славейков

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Азърбайджанската съветска социалистическа република е далечна страна на брега на Кас пийско море, южно от Кавказките планини. Територия - почти колкото България, население около четири милиона. Бях в тая страна, в нейната столица Баку, прочута със своя нефт, през 1966 г. - на конгрес на азиатско-африканските писатели, като гост-наблюдател от страна на Сьюза на българските писатели. С влак от Москва до Казан, с параход по Волга до Астрахан (къ дето Волга се влива в Каспийско море) и след това - с друг, вече морски параход до Баку. На не говото пристанище ни срещна председателят на Съюза на азърбайджанските писатели, видният писател-белетрист Мирза Ибрахимов. Той като повечето съветски хора е атеист, но на конгреса изия своята молитвено-приветствена песен азърбайджанският мюфтия, с бяла брада и червена чалма. Гостите от Азия и Африка трябваше да знаят, въпреки че мнозина бяха дошли със своите предубеждения, че религията не е гонена, а е призната и свободна в съветската страна. И преди това познавах един съветски писател-азърбайджанец - Самед Вургун, - който по времето на описания конгрес беше вече покойник. Той дойде в България наскоро след Девети септември заедно със своя близък приятел Константин Симонов - и на литературното четене в София, в Клуба на културните дейци, не чете, а изпя по общия източен обичай няколко свои сти хотворения и прочутата песен „Богата нефтью страна родная". В Азърбайджан, наред с популярния руски език, говорят и азърбайджански език - от гру Пата на тюркските езици. Тя обхваща редица земи - от Турция и Азърбайджан, през някслко поволжски републики, до земите на съветска Южна Азия, чак до китайската граница. На един от тия езици са говорили и нашите прабългари. Отдавна, още в началото на средновековието, азърбайджанският народ е живял в близост с персийската и арабската култура. Иран в продължение на векове е бил пряк или косвен (чрез разните ханства и бейства) владетел на тая страна, нейните поети са писали малко на своя и повече на персийския език, под влиянието на големите персийски поети от далечното минало Фирдоуси, Омар Хаям, Саади и др. Самият Азърбайджан е създал през средновековието голе мите поети Низами и Физули. Още преди да отида в Азърбайджан, той ме беше заинтригувал, когато се ропех в биогра фията и творчеството на Пенчо Славейков, с неговия интерес към азърбайджанския пост Мирза Шафи. Мирза е арабска дума и означава учител, но не учителят в училището, а наставник на хората със своята мъдрост и знания.
    Ключови думи: Мирза, Шафи, Пенчо, Славейков, Страница, азербайджанско, Немско, българските, литературни, връзки

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В бележките си „Бог и човек в поезията на Пенчо Славейков“ Мара Белчева пише: ...и ето образите на световните неволници: Шели, Ленау, Бетховен, Микел Анджело и техният предтеча Прометей: „Сърце на сърцата“, „Успокоенний", „Cis moll", „Микел Анджело“ и „Симфония на безнадеждността" - това са химни за човека - човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само - неутолима жажда за идеал.. Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и сеутно. "1 В приведе ния откъс ясно се открояват два момента: побеждаване на страданието от земната участ на човека чрез самото страдание и чрез творчество и, от друга страна, жаж дата за идеал, която пречиства човека от суетата на егоизма и така дарява щастието на всеобхватната любов. Стремежът към идеала, породен от любовта към човека, е основното в творчеството на Славейков. Не са малко противоречията, на които са се натъквали изследователите на поета при опита си да определят историколитературните характеристики на онова, което Славейков разбира под идеал. Дълга е поредицата имена на онези, които са писали за творчеството му: д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев; от съвременните изследователи на първо място би трябвало да се споменат Д. Ф. Марков, П. Зарев, Г. Цанев, Ганка Найденова, Ив. Сарандев, Ст. Каролев, И. Захариева, Хилде Фай, Нина Пантелее ва. „Везните" на критиката са се накланяли ту към песимизма, ту към оптимизма и жизнерадостта на Славейков, колебали са се между неговия „идеализъм“ и „романизъм" и неговия „реализъм", бил е определян и като добър, и като лош поет. Трудността да се определи светогледната основа на Славейковото творчество води до невъзможност за достатъчно ясно формулиране на оня синтезен критерий, който би обединил противоречивите съдържания, вложени от поета в понятието идеал в едно относително и подвижно единство. Това е причината, поради която т. нар. „философски поеми“ „Фрина“, „Cis moll", „Успокоенний“, „Сърце на сърцата",
    Ключови думи: идеал, действителност, анализ, поемата, сърце, сърцата, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всички нови данни, които осветляват живота и дейността на Димитър Благоев, представля ват интерес за изясняване на някои моменти от участието му в националноосвободителните борби. Тези с ведения са още по-пенни за изследователите поради факта, че през този период на учението си в Одрин основателят на марксизма в България е съвместно със своя учител П. Р. Славейков. Народният поет оказва голямо влияние както върху формирането на възгледите на Димитър Благоев, така и върху желанието му да продължи учението си в Русия. За този период от живота и дейността на Димитър Благоев са публикувани някои документи от Иван Орманджиев, но без да се изследват подробно архивите на Българската екзархия и документите в личния архив на Георги Груев, който по това време е писар в Екзархията и близък съратник на П. Р. Славейков. Това налага да се спрем по-цялостно на този период от дейността на П. Р. Славейков и Димитър Благоев, като чрез документални свидетелства дадем по-пълна картина за дейността на двамата патриоти за издигане на националното съзнание на българите в Одрин; да осветлим сложната обществено-политическа обстановка, в която е трябвало да изпълняват своята отговорна просветителска мисия. B В своите „Кратки бележки из моя живот" Димитър Благоев много точно определя, че първопричината за заминаването на П. Р. Славейков и учениците му за Одрин е българската Екзархия, която се стреми да защити националните интереси от фанариотските домогвания. Това става момент, когато е изминало съвсем малко време от извоюването на българската църковна незави симост, но продължава да се води борбата с гръцката патриаршия: „Петко Рачев Славейков, било по своя инициатива, било по покана на българската екзархия, но във всеки случай с нейната под дръжка, ни предложи един ден, който от нас желае, да отиде с него в Одрин, за да открием бъл гарска гимназия. Гимназията трябваше да се открие в българската махала в Одрин, която беше гръкоманска, за да се събуди и закрепи българщината в тоя край. И за да може при тия условия да заработи новооткриващата се гимназия, бяхме необходими ние като ученици, за да има с кого да се открие. Неколцината, между които бях и аз, се отзовахме с радост на поканата и заминах ме с дядо Славейков за Одрин. Тук ни наеха квартири и се хранехме в една определена гостилни ца, издържани от Екзархията. " Решението на Българската екзархия за укрепване на българщината в Одрин и Солун чрез изпращане на представители в българските общини, откриване на училища и други мерки е взето на заседание на 7 декември 1873 г. Установяването на духовници и просветители в тези градове се смята за стратегическа стъпка от присъствуващите на заседанието Антим 1, Доротей Скопски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски. Само няколко месеца след това за Одрин ще за минат със същата мисия П. Р. Славейков, Димитър Благоев и другите ученици от българското училище във Фенер. Ето и текста на решението от „Свещений кондик на синодалните деяния на Българската екзархия": „На това заседание, като се разсъди пак връх испровождението на Н. Боголюбие Нила Смоленский, епископ при тукашната българска църква. реши ся да ся изпроводят в Одрин и Солун, за да ся вземат тий и двата централни пунктове в Тракия и Македония на смесените епархии, именно Нег. Боголюбие Нил Смоленский в Солун, понеже е приятел с Негово превъзходителство Митхад паша, валията, а Негово преподобие Д. Скопски в Одрин. “ По такъв начин отец Д. Скопски подготвя условията за отварянето на българското училище. Когато П. Р. Славейков и Д. Благоев пристигат в Одрин, неговото място вече заема по решение на Екзархията иконом поп Панчо от Чирпан.
    Ключови думи: дейността, Славейков, Димитър, Благоев, развитието, учебното, дело, Одрин, през, епохата, Възраждането

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако един ден историята на българските литературни нрави бъде написана, в нея непременно ще има глава с едрото заглавие „ДУЕЛИ". Дуели не като метафора на словесни битки, а като истински двубои с шпага или пистолет в ръка. Имало е у нас рицари на перото. Имало е обаче и рицари на оръжието. Имало е рицари на честта! Ако войната е продължение на политиката с други сред ства, то и дуелът е продължение на литературната свада с други средства (етимологически дуел идва от лат duellum, старинна форма за bellum - война). До него се стига тогава, когато думите са изчерпани. Когато острието им е изхабено. Когато силата им е изразходвана. Дуелът докумен тира безсилието на словото
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Дуелът, Иван, Вазов, Петко, Славейков, историята, Една, вражда

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    B 1910 и в 1911 г. Пенчо Славейков публикува две необичайни по форма поетически антологии: „На острова на блажените" „Немски поети". Както е известно, те са съставени от подбрани стихотворения и характеристики: първата на въображаеми лица, втората на автентични творчески личности. Аналогичната им, оригинална форма е плод на сходен замисъл. Според онова, което твърди съставителят в предговорите, всяка една от сбирките представя на читателя строго индивидуален подбор от чужди поетически образци в български превод.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вечното, недоволство, Идеята, Чуждото, своето, двете, антологии, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В своето задълбочено изследване "Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм"1 М. Николчина разграничава четири културни роли на митологичния персонаж Прометей: nохитител на огъня, благодете.'l на човечеството, нарушител и страдалец. Въпреки че авторката все пак отдеJIЯ една от тези роли - първата, б KЛ.~:Jt'tll~ - като основен митоорганизиращ мотив; въпреки че изхождайки именно от нея, тя открива в основата на мита "едно вътрешно раздвоение между положителния аспект на "придобивката, огъня" ("линия на огъня", свързана с Есхилавата интерпретационва традиция) и отрицате.'Iния аспект на "нарушението, кражбата" (".'Iиния на кражбата", свързана с Хезиодавата традиция) , всъщност четирите роли на титана съществуват в един диахронен ред, следвайки една с.1ед друга във времето, дори обуславяйки се една друга според принципа на субординацията. Прометей е похитил огъня и с този си жест се е превърна.'I в благодетел на човечеството; но похищавайки огъня, той е нap!JUlUЛ известни закони, нарушил е порядъка и хармонията, за което е наказан да страда. Тръгвайки оттук, ние сме ск.'Iонни да видим в мито.'Iогемата Прометей други културни (и архетипални) роли, които по отношение на току-що изброените имат доминантно значение. Те съ-съществуват на едно синхронно ниво, в една темпорална плоскост --- не една след друга, но не и една дп друга, а по-скоро една в·ы1 друга, на принципа на онази будистка кукла, позната повече в руския си вариант като матрьошка. На. първо място, в мита за Прометей ние откриваме архетипалния образ б~Нрrо<;, гер о я (в най-обобщен смисъ.п) - героя, пожертва.'I себе си за благото па другите. От своя страна този пра-образ има няколко свои разновидности, на които сега няма да се спираме. На второ място, образът на Прометей съдържа модела на т в о р е ц а, Arн.ttol)py6~ (както в най-пряк, така и в максимално абстрактен аспект), който също се разпада на няко.'IКО разновидности с характерни свои акценти.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Митът, Прометей, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Силата на патриархалната норма във високите възрожденски трактовки на семейните взаимоотношения е очевидна и безспорна, несъмнена е властта на идеологията при осмисляне на връзките между мъжа и жената. Блокът от цитати би могъл да бъде по-обемен и по-разноречив, да събере повече гласове и да артикулира различните позиции. Амбициите на този текст обаче са скромни: той иска да яви провокативността па Петко-Славейковото тематизиране на женско-мъжките взаимовръзки, конфронтации, състезания за власт и признания за покорност, смиреност, пожела(ва)па победеност; да обговари Петко-Славейковото разбиране за любовта, страстта, насладата, а също и Славейковото знание за човешкостта, Славейковата визия за идентичността и другостта.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Фрагменти, любовния, дискурс, българското, Възраждане, Петко, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди години, когато бях невръстен не подозирах,че някога ще участвам конференциякато настоящата*,баща ми ме заведе кварталнатамесарница да купим някакъв продукт, чието естество вече не си спомням. Но месарят, както евфем[истичнонаричахме касапина бай Дико, се запъна не щеше да дава парчето от съответното животно, преди да му изрецитирам едно стихотворение. Случи се, че тъкмо бях наизустил учебна цел "Неразделни"на Пенчо Славейков след известни подканвания бай Дико чу звънкия ми глас. Бях приключил пресъздаването на трагедията на двамата влюбени въздействието върху "унесения" слушател очаквах да последват дежурните покровителствени одобрения. Но за моя пълна изненада бай Дико стоеше "там, над свинското унесен", единственото, което излезе от него този момент на вцепенение, беше фразата: "Брей, толкова да се обичат, че да си теглят ножа!" Тогава си нямах понятие от реторика не знаех, че суровият бай Дико всъщност боравеше скакология (KaKOAoyta) хипербола. Наричайки самоубийството "теглене на ножа"., той се изразяваше неуместно затова преувеличаваше. Пак поради дефицити познанието не ми беше известно, че всъщност Славейков описва смъртта на Иво литоти: "право се убол сърцето - ножчето му още тамо." Днес вече съ,м убеден., че бай Дико лирическият говорител на Славейков притежаваха съвсем различни мирогледни призми ако имаlпе някакво общуване ме)l(ДУ тях, то се осъществяваше чрез av'tavaKAaOll~, Т. е. всеки вземаше думите на другия чрез противоположен похват им придаваше различно значение. Но още онези години останах впечатлението., че неrцо Славейковия текст., не смутната душа на месаря беше накарало бай ,[~ико да изрече фразата си.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Реторика, нарацията, Неразделни, Пенчо, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The paper examines an important element of Slaveykov's path of life, which, paradoxically, allows the poet's contemporaries to see him also as a transgressor of the established morality, i.e. as a young rebel and as a man from the past, i.e. to a certain extent as an authoritative and even retrograde figure. The first part is focused on the poet's big love - Katerina, and the second one on a practically unknown text of a contemporary, in which are present both the love of Katerina and the unusual image of the "retrograde" Slaveykov, from the point of view of his younger collaborator and student Svetoslav Milarov. The paper concludes with reflections on the inconvenient texts of the past and the possible approaches to them. As an appendix, for the first time is published in full the introduction to Memoirs from Tzarigrad's Dungeons by Svetoslav Milarov, written most probably by the author himself and saved as a manuscript.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: един, неочакван, образ, Славейков, справим, него

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The paper traces three directions chosen by the author to examine the problematic relation between Pencho Slaveykov and Hristo Botev. From the viewpoint of literary history this is the first critical survey of the poet-revolutionary; furthermore, it embodies wide interpretative options - from the realistic presentation of the person and his works, to the individualistic and semantic-modernistic. That is why the author includes all existing facts preserved in Slaveykov's archive that document a certain attitude or intentions. The archive consists of notes, opinions, particular statements and plans of including Botev and his works in critical texts, as well as art projects. This whole complex is even more needed, since it corrects the prejudice established in the scholarly practice against the examined relations.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Следходници, предшественици, Пенчо, Славейков, Христо, Ботев, критически, оценки

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The article deals with the intertextual relations between Pencho Slaveykov's lyrical book entitled "Dream of happiness" (1907) and two anthologies of his: "On the Isle of the Blessed" (1910) and "German Poets" (1911). The former presents imaginary poets whose poems were written by Slaveykov himself. The latter is a real anthology of German poetry from Goethe to Slaveykov's time, translated by Slaveykov himself. Some of the poets presented in the two anthologies were real lyricists. We can find significant resemblances between their poems and Slaveykov's lyrical book "Dream of happiness". The paper makes an attempt at tracing those
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: щастие, двете, антологии, Славейков

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The reception of Pentcho Slaveikov in Italy The last part of Pentcho Slaveikov's full with many obstacles life and art passed completely in Italy. Putting his works in the cultural context of that time, the article explores italian interest in them - critical articles and translations, lectures and celebrations. Del' Agatha describes the contributions of prominent italian slavists - Enrico Damiani, Etore Lo Gato, Luigi Slavini, Ricardo Picchio and others. Bulgarian participation in different kind of events in honour to Pentcho Slaveikov is also in focus.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Рецепцията, Пенчо, Славейков, Италия