Димитър Методиев - куриер на вярата

Истинският, роденият талант е винаги предизвикателство. Бих казал - пре дизвикателство към поезията, предизвикателство към себе си, предизвикателство към времето. Ако една поезия не предизвиква, ако тя не те кара да се замисляш и спориш, да се вдъхновяваш и гневиш, това означава, че тя е равнодушна. Голямата поезия извира от чистите и дълбоките извори на времето, тя иде от онези невидими дълбини, познати само на родения поет. И тя е истинска, когато поетът пие не просто вода, а магия от тези реки. Аз вече бързам да назова името на този поет, искам да се докосна до тези негови извори, да тръгна по тези реки на неговата поезия, за да стигна до самия творец. Ще го назова по име, както се прави на вечерна проверка, и когато се обади, че е тук, неговият глас ще се открои сред останалите, а аз ще позная по гласа му, че това е той - Димитър Методиев. Трябваше да започна своето слово така, трябваше да започна оттука. Нима не беше предизвикателство още през петдесетте години, когато младият поет партизанин дръзна да напише първия и може би единствен засега у нас роман в стихове, и то роман за онова димитровско племе, извело неопетнено бойното знаме до победата? Нима не беше предизвикателство срещу култовското мислене неговата песен за але ния мак, за оскърбения, но неувяхващ ален мак на правдата и вярата, на съхранените идеали от предишните битки? Сега си спомням как по улиците на моя Петрич вървях и прелиствах тази творба, чувах шума на неговите поетични тополи, останали все така високи и достойни, както са достойни стиховете на самия творец. Още не мога да забравя онези поеми за себе си и за времето, онази безпощадна комунистическа изповед на твореца, онази непримирима битка за прокарване на априлската линия на партията в живота и в поезията, която остана основна в неговото творческо дело.