Изгубеният ад (Пасиансите на Стиг Дагеран)

В класическата колода карти асото пика е обикновено най-пищно разкрасено. Винетки, ярки ленти, герб или дори корона образуват грабваща окото плетеница около едрото черно сърце в средата - не елемент, а фокус на тази сложна компо зиция, създадена сякаш с умисъл да заличи или поне да омаловажи зловещата символика, придавана му от незапомнени времена: това е картата на Смъртта, ви зитка, която известява нейното присъствие на прага, готовността и да нахлуе в антрето и оттам... Сърце, но и черно острие, пика, връх на копие, пронизващо Живота безпогрешно в най-уязвимата му точка. Сянка на бумеранг, който Стиг Да герман с удоволствие запращал по невидима цел, докато редял своите любими пасианси, за да го пресрещне при завръщането му нетърпеливо, със странната, трескава радост, озадачавала и тревожила близките на писателя, а за самия него равносилна на освобождаване от вътрешно напрежение, от непреодолимо чувство на вина, от тягостното съмнение, че страхът всъщност му е нужен - като допинг, като преду словие за творчество, като вдъхновение. Наистина трудно можем да примирим тривиалната представа за пасианса и асоциациите (етимологични, практико-психоло логически, преносни), които това понятие внушава за разтуха на стари моми и презрели вдовици, с творческа личност, модерна и динамична, ярко изразила своето време (смутно, преломно) и поколението си (следвоенно, неспокойно, отъждествило надеждата с протест), но пък именно настойчивата устременост към решението на тези картинни уравнения с едно неизвестно е сякаш показателна за някаква дъл бока, подкопаваща душата неувереност, за комплекси, трансформирани от таланта в опиянение от всичко, което би ги потиснало и приглушило: хазартът, магнетичното излъчване на филмовия екран, масовият екстаз на стадиона, зашеметяващите скорости и рискът изобщо, синкопите на джаза... А и успехът впрочем, наркотично смекчаващ болката при стълкновенията с реалността, примесена с усещане за срам от прословутия неутралитет на Швеция, белязало с морава дамга творчеството на много поети, белетристи, публицисти в тази страна, на повечето представители на нейната култура от периода на 40-те години, разтърсени от катаклизма на войната, но неспособни да го асимилират като идеен и художествен опит, да глобализират страданието, твърде лично и „локално", някак еднородно, в произведенията им, да намерят в мобилизиращо справедливия, пречистващ гняв отдушник за утайките на своята колективна гузност, на парливата като инфектирана рана съвест на „без вина виновни".